Джон Стайнбек
Златната чаша (4)

IV

Докато Хенри вървеше по пътеката в тъмното, умът му се върна към разговора с Мерлин. Трябваше ли да се види с Елизабет, преди да отплава? Той не я харесваше; понякога си мислеше, че открива у себе си омраза към нея, която таеше и подхранваше, само за да усети, че тя прераства в желание да я види.

Елизабет беше загадка. Всички момичета и жени криеха в душите си нещо, за което никога не говореха. Майка му имаше страхотни тайни, свързани с бисквитите, и понякога плачеше по неизвестни причини. В жените течеше друг живот — в някои жени, той се движеше успоредно с външния им живот и никога не го пресичаше.

Преди година Елизабет беше хубаво дете, което си шушукаше с другите момичета, хихикаше и оправяше косата си, когато Хенри беше наблизо, но после изведнъж се промени. Не беше нещо определено, което Хенри можеше да види. По-скоро усещаше, че й е даден някакъв тих разум. Това го плашеше, тази мъдрост, която внезапно я беше завладяла.

Пък и тялото й, доста по-различно от неговото и способно, както се говореше, на странни удоволствия и алхимии, тя държеше в тайна дори това цъфтящо тяло. Преди време бяха ходили да плуват в реката и тя не си даваше сметка за него, но сега внимателно се криеше и изпадаше в паника при мисълта, че той може да види. Новият й характер плашеше и объркваше Хенри.

Понякога я сънуваше и се събуждаше в агония да не би тя да разбере за съня му. От време на време му се явяваше странна, смътна смесица от Елизабет и майка му. След такъв сън денят донасяше ненавист към него и нея. Себе си смяташе за ужасно чудовище, а нея — за въплъщение на сукуба^[1]. И не можеше да каже на никой за тези неща. Хората щяха да го отбягват.

Той мислеше, че вероятно би искал да я види, преди да замине. Тази година в нея имаше странна сила, привличаща и в същото време отблъскваща, която караше желанието му да се люшка като поклащана от вятъра тръстика. Другите момчета сигурно бяха ходили при нея през нощта и я бяха целували, а после се хвалеха, но тези момчета не сънуваха като него, нито пък мислеха за нея, както той понякога правеше, че е противно същество. Сигурно у него имаше нещо чудовищно, защото не можеше да прави разлика между желанието и омразата. Пък и тя толкова лесно можеше да го обърка.

Не, разбира се, той нямаше да отиде при нея. Откъде можеше Мерлин, откъде можеше изобщо някой да допусне, че тя значеше нещо за него, тя, дъщерята на беден арендатор? Въобще не си струваше да се тормози за нея.

По пътеката се чуха стъпки, силно дрънчене в тихата нощ и скоро с него се изравни забързана, слаба фигура.

— Възможно ли е да сте Уилям? — попита любезно Хенри, когато работникът, който поддържаше пътищата, се спря на пътеката и премести вързопа от едното на другото рамо.

— Да, точно Уилям е. А ти какво правиш в тъмното на пътеката?

— Бях при Мерлин да послушам думите му.

— Да го порази чумата! Това е всичко, с което той се занимава сега. Едно време правеше песни — хубави, очарователни песни, които на часа можех да повторя пред теб, ако имах глава да ги запомня. А сега само клечи на оная скала като стар орел с проскубана перушина. Веднъж, когато минавах оттам, му го казах — той може да потвърди. Не съм човек, който ще си премълчи, ако си е намислил да каже нещо. „Защо вече не правите песни? — попитах го точно с този тон. — Защо вече не правите песни?“ „Защото пораснах и станах мъж — отвърна ми той, — а в мъжете няма песни. Само децата правят песни — децата и идиотите.“ Чумата да го тръшне! Той самият, викам си, е идиот. Но какво ти каза на теб старата бяла брада?

— Аз, знаете ли, заминавам за Уест Индия и…

— За Уест Индия? Не думай! Аз пък ходих веднъж в Лондон. Всички хора в Лондон са обирджии, долни крадци. Имаше един с дъска и наредени върху нея плоски пръчици. „Ще опиташ ли, приятел? — казва. — Коя пръчка има черен знак на долната страна?“ „Ей тая“ — викам. Така си и беше. Но следващия път… Е, и той се оказа крадец, всичките са крадци. Та, рекох, тия в Лондон нищо не правят, само обикалят с карети, нагоре по една улица, после надолу по друга, кланят се един другиму, а свестните хора цял живот се трепят на полето и в мините, за да могат те да си се кланят. Какъв шанс имам аз или ти, да речем, когато всичките хубави, спокойни местенца са заети от крадци? А знаеш ли колко искат за едно яйце тия мошеници?

— Трябва да потеглям — каза Хенри. — Трябва да се прибирам вкъщи.

— Уест Индия — работникът въздъхна замечтано. След това се изплю на пътеката. — Бас държа обаче, че и там всички са крадци.

Беше съвсем тъмна нощ, когато Хенри стигна до бедната колиба, където живееше Елизабет. В средата й имаше огън, той знаеше това, и пушекът се носеше нагоре и се опитваше да излезе през малка дупка в сламения покрив. Къщата нямаше дъсчен под, а само рогозки, разхвърляни по утъпканата земя. Когато семейството лягаше да спи, всички се завиваха в овчи кожи и се разполагаха в кръг с крака към огъня.

На прозорците нямаше стъкла, нито пердета. Хенри видя стария черновежд Туим и неговата слаба, нервна жена, която се суетеше вътре. Наблюдаваше кога Елизабет ще мине край прозореца и когато най-после тя се появи, той й изсвири остър птичи зов. Момичето спря и погледна навън, но Хенри стоеше неподвижен в мрака. След това Елизабет отвори вратата и фигурата й се изписа на фона на светлината. Огънят беше зад нея. Хенри видя тъмното очертание на тялото й през роклята, нежната извивка на краката и хълбоците. Изпълни го див срам за нея и за себе си. Без мисъл и без причина той побягна в тъмнината, като се задъхваше и почти плачеше безгласно.