Джон Стайнбек
Златната чаша (24)

I

Докато буканиерите прахосваха скътаното от ограбения Маракаибо, Хенри Морган беше потънал в планове за новия си набег. За него щяха да са нужни повече войници, отколкото някога са били събирани. Пратениците на капитан Морган се отправиха към четирите краища на Испанския Мейн. Думите му стигнаха до Плимът и до Ню Амстердам. Поканата му за великото плячкосване стигна чак до гористите острови, където хората живееха като маймуни.

„Всеки човек ще забогатее, ако успеем — така гласеше посланието. — Това ще бъде най-големият удар, нанасян някога от Братството. Ще всеем страх в самото сърце на Испания. Флотата ни ще се събере в южната част на Тортуга най-късно до октомври.“

Скоро корабите и моряците започнаха да се стичат към мястото на срещата — огромни нови съдове с бели платна и резбовани носове, кораби със стърчащи оръдия, стари прогнили черупки с дъна, толкова обрасли с водорасли, че се движеха във водата като пънове. Пристигнаха едномачтови платноходи, дълги канута и плоскодънни лодки, управлявани с тежки гребла. Към мястото на срещата потеглиха дори салове с платна, изплетени от палмови листа.

И моряците — цялото вилнеещо Братство на Тортуга: старите, опитни пирати от Гоавес, французи, холандци, англичани и португалци — отритнати от обществото хора, които се присъединяваха към бойните редици. Доплуваха канута, натоварени с роби, избягали от испанците и привлечени към тази експедиция от жаждата за кръвта на техните господари. Робите бяха карибци, негри и съсипани от треска бели. Малки групи ловци се появиха на бреговете на обраслите с джунгли острови и се качиха на корабите за южната част на Тортуга.

Между по-големите кораби имаше високи фрегати и галеони, пленени в предишни сражения. Когато дойде време да отплава, капитан Морган разполагаше с трийсет и седем кораба и две хиляди войници, без да се смятат моряците и прислужниците. Сред групата от кораби се виждаха три стройни, с чиста линия едномачтови платноходи от Нова Англия. Те не бяха дошли да се бият, а да търгуват — предлагаха барут срещу плячка, уиски срещу злато. Барутът и уискито бяха двете велики нападателни оръжия. Освен това тези моряци от Плимът щяха да купят стари, ненужни кораби заради желязото и такелажа.

Капитан Морган изпрати ловци в гората, за да убият диви бикове, и кораби към сушата, за да откраднат жито. Когато всички се върнаха, той разполагаше с храна за плаването.

Освен Кьор дьо Гри и Хенри Морган, никой друг от тази многоезична тълпа, отзовала се на призива за нападение, не знаеше къде ще бъде то. Никой нямаше и най-малка представа накъде ще плават и с кого ще се сражават накрая на пътуването. Армията от храбри грабители се беше събрала, привлечена от името на Морган, твърдо вярваща в обещанието му за богата плячка.

Хенри Морган не се осмели да съобщи целта на плаването. Въпреки силата на името му, буканиерите щяха да се стъписат пред такава непревземаема цел. Ако имаха време да помислят за Панама, те щяха да избягат обратно вкъщи от страх, защото от повече от половин век на островите им се разказваше за силата и отбраната на Златната чаша. Панама беше град облак, загадка, почти неземен, въоръжен с мълнии. Разбира се, имаше и такива, които вярваха, че улиците са павирани с обли буци злато и че в някои църкви прозорците са изрязани от изумруди. Тези легенди щяха да ги привлекат при условие, че нямаха време да помислят и за рисковете.

След като корабите бяха положени на една страна и остъргани, платната — закърпени, оръдията — излъскани и проверени, трюмовете — напълнени с провизии, Хенри Морган свика капитаните, за да подпишат официалните договори и да раздели флотата на групи.

Събраха се в каютата от дъбово дърво на Адмирала — трийсет капитана, докарали кораби за мисията. Фрегатата^[1] на капитан Морган беше красив испански боен кораб, командван от херцог, преди да попадне в ръцете на пиратите. Каютата приличаше на просторна гостна с ламперия от тъмен дъб. Стените леко се стесняваха в горната си част. Таванът лежеше на ред тежки греди с гравюри на лози и изящни тънки листа. Нарисуваният на стената испански герб така бе изстърган с нож, че от него не беше останало почти нищо.

Капитан Морган седеше на масивна маса, чиито крака представляваха чудати резбовани лъвове, а около него, на столчета, се бяха наредили трийсетте водача на флотата и армията му. Те чакаха неговите заповеди.

Там беше ниският, сериозен капитан Сокинс, чиито очи горяха от треската на пуританизма. Той оправдаваше убийствата си със Светото писание и след успешен набег отправяше благодарствени молитви от лафета на оръдие.

Там беше Грипо, вече старец, грохнал от дребните си прегрешения. Беше дошъл, за да уважи своя Господ като търпелив полицай, когото човек вероятно би могъл да надхитри. Напоследък си мислеше, че навярно ще изкупи греховете си чрез обща изповед и причестяване в майчината си църква. Възнамеряваше да го направи след още една експедиция, в която щеше да се снабди със златен свещник и да го занесе на изповедника си като подарък за умилостивяване.

Холберт и Теня, Съливан и Мейтър седяха на столчета около капитан Морган. В тъмния ъгъл бяха двамата капитани, известни на цялото Братство като неразделни. Наричаха ги просто Бургундеца и Другия Бургундец. Първият беше нисък, дебел мъж с лице като червено подпухнало слънце. Беше нервен и раздразнителен. И най-малкото внимание, което му се оказваше, ужасно го притесняваше. Когато го заговаряха, лицето му почервеняваше и той създаваше впечатление за бръмбар, който търси дъска, под която да се скрие. Приятелят му, Другия Бургундец, беше негов защитник и водач. Другия Бургундец беше по-висок и по-добре сложен, макар че лявата му ръка беше отрязана до лакътя. Човек можеше да ги види по всяко време да вървят или да седят заедно. Рядко говореха, но здравата ръка на Другия Бургундец винаги обгръщаше раменете на тантурестия си приятел в знак на покровителство.

Капитан Морган се постара да предаде рязкост и студенина на гласа си за предстоящата реч. Докато четеше договорите, в кабината цареше дълбока тишина. Човек, докарал кораб, можеше да получава такава и такава рента; на дърводелец с инструменти щеше да бъде заплатено еди-колко си; толкова и толкова щяха да бъдат заделени за издръжка на близките на загиналите. След това стигна до наградите, определени за първия, който забележи врага, за първия, който убие испанец, за този, който пръв влезе в града. Клаузите свършиха.

— А сега, подпишете — каза капитан Морган. Мъжете затътриха крака към масата и вписаха имената или знаците си.

Когато отново седнаха по местата си, Сокинс се обади:

— Наградите са четири пъти по-големи от обикновено. Защо е така? — Той беше възпитан да ненавижда разточителството.

— Хората ще трябва да се въоръжат с храброст — спокойно каза Хенри Морган. — Ще трябва да ги стимулираме, защото тръгваме за Панама.

— Панама?! — възклицанието излезе почти като въздишка.

— Да, Панама. Подписахте договори, за дезертьорство окачвам на въжето. Погрижете се за духа на хората си. Чували сте за богатството на Панама — достатъчно е, за да се възбудят апетитите им. А аз добре си давам сметка за опасностите, за да съм сигурен, че са преодолими.

— Но… Панама… — започна Сокинс.

— Дезертьорите окачвам на въжето — заяви капитан Морган и излезе от каютата. Кьор дьо Гри остана, за да слуша. Щеше да му докладва за настроенията на хората.

Настъпи продължително мълчание. Всеки от присъстващите си спомняше нещата, които беше слушал за Панама.

— Опасно е — най-после каза Сокинс, — но пък богатствата са много. Освен това капитанът се закле, че познава разположението на града и е наясно с рисковете.

Тези думи изведнъж внесоха успокоение. След като капитан Морган беше наясно, нямаше защо да се страхуват. Морган беше непогрешим. Стаята се изпълните нервен, бърз разговор.

— Пари? Та те ходят по тях. Чувал съм, че катедралата…

— Но джунглата е непроходима.

— В Панама има хубаво вино. Опитвал съм го.

И изведнъж всички си спомниха за Червената светица.

— Ама там е онази жена — Червената светица.

— Да, вярно. Тя е там. Кой, мислите, ще я притежава?

— Капитанът не е мъж, който се интересува от жени. Мисля, че това ще бъде Кьор дьо Гри. Той е най-облагодетелстваният сред нас.

— Така е. Кьор дьо Гри е обречен да умре, промушен с кама от някой ревнивец. Нямам нищо против да го убия, защото ако не аз, то някой друг ще го стори. Не, сигурно ще бъде моята кама.

— Но какво би направил с такава жена? Едва ли ще си послужиш с въже?

— Да си призная, винаги съм смятал, че дебелите дублони са най-съвършеното оръжие за отвличане. Те толкова блестят.

— Не, не. Виж това. Почти всяка жена ще замени добродетелта за диаманти. Когато човек има второто, лесно ще придобие отново първото.

— Какво ще каже Едноръкия — Другия Бургундец? Ей, ще отвлечеш ли Червената светица за дебелия си приятел?

Другия Бургундец се поклони.

— Няма да се наложи. Приятелят ми е много способен. Бих могъл да ви разкажа една история… — Той се обърна към Бургундеца. — Ще ми позволиш ли, Емил?

Бургундеца се опита да излезе през стената, но все пак успя да кимне.

— Тогава, господа, ще ви разкажа една история — започна Другия Бургундец. — Живееха в Бургундия четирима приятели — тримата бозаеха по малко от изкуствата, а четвъртият беше заможен. В Бургундия живееше чудна девойка — красива и изискана — истинска Цирцея, най-хубавата в околността. Четиримата приятели болезнено се влюбиха в нея. Всеки й подари най-скъпите си неща. Първият изля душата си в сонет и го сложи в краката й. Вторият изпълни виолата с нейното име. А аз, третият, нарисувах светлия образ на лицето й. Така ние, хората на изкуството, се състезавахме за нея, без да изгубим приятелството си един към друг. Но последният от четиримата беше истинският артист. Той беше тих, ловък. Какъв актьор! Той я спечели с великолепен жест. Отвори ръката си и там, на дланта му, лежеше весела, розова перла. Ожениха се. Наскоро след сватбата Делфин даде доказателство, че притежава повече добродетели, отколкото всеки от нас бе очаквал. Тя не само беше образец на идеална съпруга, но и дискретна и очарователна любовница — не на един, а на тримата приятели на съпруга си. А Емил, съпругът, не възразяваше. Той обичаше приятелите си. И защо не? Те бяха истински приятели, но бедни. Ах, как може да има сила, толкова сляпа, толкова идиотска, като общественото мнение! То стана причина за смъртта на двама и за заточението на един. Тази хидра, общественото мнение, какво направи тя, сами разсъдете! Принуди Емил да извика на дуел тримата си приятели. Дори тогава всичко би могло да свърши с целувката, с прегръдката — „честта ми отново е спасена, скъпи приятелю“, — ако не беше лошият навик на Емил да оставя върха на рапирата си в гниещо месо. Двама от мъжете умряха, а аз изгубих ръката си. Но общественото мнение отново се намеси като непохватен, як вол. След като предизвика дуелите, то принуди победителя да напусне Франция. Ето го Емил до мен — любовник, фехтовач, артист, земевладелец. Общественото мнение… Но аз се отклоних от разказа си, увлечен от омразата си към тази сила. Исках да ви кажа само, че Емил не се нуждае от грижи, нито пък от четвърт дял. Изглежда така, сякаш безброй гладни мравки са се угощавали с духа му, но нека тази велика красота бъде представена пред него, нека Червената светица се огледа в очите му и вие ще видите и ще си спомните това, което казвам. Той е тих, той е ловък, той е артист. Където други крещят „Мъжественост! Сила! Похищение!“, Емил носи в джоба си розова перла като възбуждащо любовно средство.