Джон Стайнбек
Златната чаша (6)

VI

Цяла нощ Татко Робърт се въртя неспокойно в леглото, жена му лежеше неподвижна до него. Накрая, когато тъмнината в прозореца се променяше в сребърно сиво, тя тихо стана.

— Какво има? Не спиш ли, Майко? Къде отиваш?

— Отивам при Хенри. Трябва да говоря с него. Може би ще ме послуша.

Минута след като излезе, тя се върна и сложи ръка на рамото на Робърт.

— Хенри е заминал — каза тя и тялото й леко се скова.

— Заминал? Как е могъл да го направи! Ето първата му проява на малодушие, Майко. Страхувал се е да ни каже довиждане. Мъчно ми е за този страх, защото потвърждава болката му. Не би понесъл това негово чувство да бъде изразено с думи. Ех, Майко! — беше уплашен от мълчанието и студенината й. — Ще се върне при нас, Майко, не след дълго; може би когато набоде пролетната трева. Със сигурност ще се върне при нас. Кълна се! Не ти ли се вярва? Заминал е само за седмица, за няколко дни. О, повярвай ми! Годините наистина отлетяха и сега ние сме такива, каквито бяхме някога — помниш ли? — само че по-близо, по-близо до случките от онова време. Богати сме с всичките малки картини от миналото и с нещата, с които той си играеше. Те никога няма да ни напуснат, докато сме живи.

Тя не плачеше, не помръдна, сякаш не дишаше.

— О, жено моя, Елизабет, кажи, че ще повярваш в завръщането му, скоро, много скоро, преди да си усетила липсата му — диво изкрещя той. — Недей да лежиш там безмълвна и унила. Той ще бъде тук, когато дойде пролетта. Трябва да вярваш, скъпа, скъпа моя!

Много леко погали застиналото й лице с големите си нежни пръсти.