Джон Стайнбек
Златната чаша (21)

V

Сър Едуард водеше войските срещу остров Свети Еустатиус, и докато битката бушуваше, слаб кафяв индианец се промъкна и заби дълъг нож в корема му. Заместник-губернаторът прехапа устни и се сгърчи на земята.

„Белите ми панталони ще се съсипят — мислеше той. — Защо му трябваше на този дявол да го прави, когато всичко вървеше толкова добре. Би трябвало Негово величество да ми изкаже специални благодарности, а няма да съм тук, за да ги получа. О, небеса! Избра болезнено място!“

А след това осъзна цялата трагедия.

— Най-обикновен нож — промърмори той, — и то в корема. Бих предпочел да бъде сабя в ръката на равен, но нож, и то в корема! Сигурно изглеждам зле, с всичката тази кръв и мръсотия по мен. И не мога да се изправя! О, боже, нещастникът улучи чувствително място!

Войниците му, опечалени, го отнесоха в Порт Роял.

— Не можех да го избягна — каза той на губернатора, — промъкна се към мен и ме прободе в корема. Беше такъв малък дявол, че не можа да стигне по-високо, предполагам. Докладвайте за случилото се на краля, сър, и, моля ви, не споменавайте за ножа и че е било в корема. А сега бихте ли ме оставили с дъщеря ми? Скоро ще умра.

Елизабет се беше надвесила над него в затъмнената стая.

— Лошо ли си ранен, татко?

— Да, много лошо. Скоро ще умра.

— Глупости, папа, ти само се шегуваш, за да ме изплашиш.

— Елизабет, звучи ли като глупости? И чувала ли си ме някога да се шегувам? Имам да ти казвам някои неща, а времето е малко. Какво ще правиш? Останали са малко пари. Живеем от заплатата ми, откакто кралят за последен път щедро ни направи предложение за заем.

— Но за какво говориш, папа! Не можеш да умреш и да ме оставиш тук сама, безпомощна в колониите. Не можеш, не можеш да направиш това!

— Дали мога или не, не знам, но скоро ще умра. А сега да поговорим, докато не е станало късно. Навярно прославилият се чрез разбойничество твой братовчед ще се погрижи за тебе, Елизабет. Тази мисъл ми причинява болка, но…, но…, необходимо е да живееш, крайно необходимо е. Пък и той ти е братовчед.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Не можеш да умреш!

— Трябва да останеш при губернатора, докато намериш братовчед си. Кажи му точно как стоят нещатна — без да любезничиш, но и без да бъдеш прекалено горда. Не забравяй, че дори и да е разбойник, той ти е кръвен братовчед.

Тежкото му дишане изпълни стаята. Елизабет беше започнала да плаче тихо, като дете, което не е съвсем сигурно дали е обидено или не. Накрая думите с мъка се отрониха от устните на сър Едуард:

— Чувал съм, че можеш да отличиш благородника по начина, по който той умира — но аз бих искал да стена. Робърт би стенал, ако искаше. Робърт, разбира се, беше чудак…, но все пак… беше мой брат… Той би крещял, ако му се крещеше. Елизабет, моля те…, би ли излязла от стаята. Съжалявам много…, но трябва да стена. Никога не говори за това…, Елизабет…, ще ми обещаеш ли… никога…, никога да не говориш за това?

Когато тя се върна, сър Едуард Морган беше мъртъв.