Джон Стайнбек
Златната чаша (20)

IV

Легендата за Червената светица растеше в мозъка му като силна лоза, от запад идваше увещаващ, подигравателен, мамещ, лъжовен глас. Хенри забрави морето и бездействащите кораби. Буканиерите бяха останали без пари от дългото безделие. Лежаха по палубите и наричаха капитана фантазиращ глупак. Оплетен в мрежите на мечтата си той яростно се бореше с тях и спореше с гласа: „Господ да убие Червената светица, задето зарази света с безумие. Накара главорези да вият като страдащи от любов кучета. Тя ме влудява с това безсмислено желание. Трябва да направя нещо, каквото и да е то, за да разсея натрапчивата мисъл за тази жена, която никога не съм виждал. Трябва да прогоня призрака. Ах, глупаво е да мечтая да завладея Златната чаша. Би изглеждало така, сякаш искам собствената си смърт.“

И той си спомни копнежа, който го бе изтръгнал от Камбрия, защото сегашният приличаше на него, но беше по-силен. Мислите му прогонваха съня. Когато дрямката дойдеше след изтощението, с нея идваше и Червената светица.

— Ще превзема Маракаибо! — викаше отчаян. — Ще удавя тази жажда в ужас! Ще ограбя Маракаибо, ще го направя на парчета и ще го оставя да кърви в пясъка!

(Има една жена в Златната чаша, която всички обожават заради неописуемата й красота.)

— Събери хората на остров Де ла Вака! Извикай смелите сърца от всички морета! Момчета, тръгваме към богатствата!

Корабите му отлетяха до залива на Маракаибо и градът даде неистов отпор.

— Влезте в канала към пристанището! Да, под оръдията!

Гюллетата пищяха във въздуха и вдигаха облаци прах от стените, но защитниците се държаха.

— Не иска да се предаде ли? Тогава ще го завземем с атака!

Гърнета с барут прелитаха над стените и, избухвайки, разкъсваха и осакатяваха защитниците.

— Кои са тези вълци? — викаха те. — Ах, братя, трябва да се бием, докато умрем! Не бива да се молим за милост, братя. Ако се предадем, скъпият ни град…

Изправиха стълби по стените на крепостта и вълна от ревящи мъже запълзяха по тях.

— Ах, Свети Лоренсо! Закриляй ни! Пази ни! Това не са хора, а дяволи. Чуй ме! Чуй ме! Милост! Ах, Исусе! Къде си сега?

— Събаряйте стените! Камък върху камък да не остане!

(Има една жена в Златната чаша и тя е красива като слънцето.)

— Никаква пощада! Избийте испанските плъхове! Избийте ги всичките!

Маракаибо се молеше в краката му. Къртеха вратите и изнасяха всичко, което можеше да се изнесе. Закараха жените в една църква и ги заключиха. След това заведоха пленниците при Хенри Морган.

— Тук има един старец, сър. Сигурни сме, че притежава богатства, но ги е скрил и не можем да ги намерим.

— Тогава сложете краката му в огъня! Нахален глупак! Счупете му ръцете! Не иска ли да ни каже? Стегнете слепоочията му! Убийте го! Убийте го, за да спре да крещи… Може пък и да няма пари…

(Има една жена в Панама…)

— Изровихте ли всяко зрънце злато? Освободете града срещу откуп! Богатствата трябва да възмездят мъките ни.

Флота испански кораби се притече на помощ.

— Пристига испанска ескадра? Ще се бием с тях! Не, не, ще бягаме, ако можем да се измъкнем. Корабите ни ще се влачат във водата с товара от злато. Избийте пленниците!

(… Тя е красива като слънцето.)

И капитан Морган отплава от сринатия Маракаибо. На корабите имаше двеста и петдесет хиляди монети по осем реала, топове коприна, сребърни прибори, чували с подправки, златни икони от катедралата и дрехи, обшити с перли. Градът представляваше пометена от пожара развалина.

— По-богати сме, отколкото можехме да се надяваме. Когато пристигнем в Тортуга, ще има радост. Всеки мъж — герой! Ще падне голяма веселба.

(Червената светица е в Панама.)

— О, Господи! Щом трябва, ще го направя. Но се страхувам, че ще срещна смъртта. Ужасно е да се опитваш да извършиш такова нещо. Но щом това е моето желание, трябва да го сторя, дори и да умра. — Той повика младия Кьор дьо Гри.

— Ти се отличи в боя, приятелю.

— Направих, каквото беше нужно, сър.

— Но ти се би добре. Видях те, когато нападнахме. Сега те правя свой помощник в сраженията, свой пръв заместник. Ти си смел, прозорлив и си мой приятел. Вярвам ти, а кой от моряците би предпочел да му вярвам, ако смята, че си заслужава да ми измени?

— За мен е голяма чест, сър. Аз, разбира се, ще ви се отблагодаря със своята преданост. Майка ми ще бъде много доволна.

— Да — каза капитан Морган, — ти си млад глупак, а това е добродетел в този занаят, щом има кой да те ръководи. Сега моряците нямат търпение да се приберат, за да могат да изхарчат парите си. Ако беше възможно, щяха да бутат корабите, за да ги накарат да се движат по-бързо. Какво ще направиш с парите си, Кьор дьо Гри?

— Ще изпратя половината на майка си, а останалата сума ще разделя на две. Едната част ще прибера, а с другата ще пия няколко дни, може би седмици. Хубаво е да си пиян след сражение.

— Пиянството никога не е било удоволствие за мен — каза капитанът. — Ставам много тъжен. В главата ми обаче се върти нова авантюра. Кьор дьо Гри, кой е най-богатият град в западния свят? Кое място досега не е докосвано от Братството? Откъде можем да спечелим милиони?

— Но, сър, нима възнамерявате… Разбира се, че не смятате за възможно да завземете…

— Ще завзема Панама, Златната чаша!

— Как можете да направите това? Градът е сигурно защитен със стени и войска. Провлакът е почти непроходим, като се изключат тесните магарешки пътеки. Как ще го направите?

— Трябва да превзема Панама. Трябва да покоря Златната чаша. — Той стисна гневно зъби.

Кьор дьо Гри се усмихваше безмълвно.

— Защо ми се хилиш? — попита капитан Морган.

— Спомних си случайната забележка, която направих преди време, че Панама ще се превърне в Троя.

— Аха, в ума ти е тази жена без име. Прогони я оттам! Тя може би не съществува.

— Но тогава, сър, ние сме достатъчно богати и с последната плячка.

— Не би било никак зле да станем още по-богати. Уморих се да грабя. Бих си починал, ако имах сигурност.

Кьор дьо Гри се поколеба за миг, а очите му се премрежиха.

— Мисля, сър, че когато отидем в Панама, мъжете ще се хванат гуша за гуша заради Червената светица.

— О, можеш да ми вярваш, че ще поддържам ред сред моряците — строг ред, дори и да се наложи да избеся половината. Преди време пратих вест в Панама, че ще отида там, но го направих на шега. Чудя се дали се укрепяват? Може би и те са го възприели като шега. А сега си върви, Кьор дьо Гри, и не казвай никому нито дума. Правя те свой пратеник. Накарай хората да пропилеят златото си. Насърчавай ги към комар тук, сега, на кораба. Дай им пример в кръчмите, скъпо струващ пример. Тогава те ще бъдат принудени да тръгнат с мен. Този път ще трябва да имам армия, приятелю, но дори и тогава може би ще умрем. Навярно това е главната радост в живота — да го излагаш на риск. Свърши работата добре, Кьор дьо Гри и навярно някой ден ще бъдеш по-богат, отколкото можеш да си представиш.

Младият Кьор дьо Гри стоеше замислен до мачтата.

„Нашият капитан, нашият студен капитан, е разяждан от този мъгляв слух. Колко странно! Сякаш Червената светица е изтръгната от прегръдките ми. Мечтата ми е погазена. Чудя се, дали когато мъжете разберат, ще усетят горчивата загуба и ще намразят капитана, за това, че им е отнел илюзията.“