Джон Стайнбек
Златната чаша (7)

VII

Той се беше прокраднал вън от къщата ведно с лъжливата зора и забързано закрачи по пътя към Кардиф. В сърцето му имаше нещо страшно и ледено. Чудеше се дали въобще иска да замине. Страхът мислено му беше подсказал, че ако остане, за да се сбогува, няма да може да напусне каменната къща и да замине, дори и за Уест Индия.

Небето посивяваше, когато мина край пасищата, където беше лудял, и край каменоломната с пещерата, в която с приятелите си беше участвал в очарователната игра „Разбойници“ — сам той посрещаният с бурно одобрение неуморим шегобиец Туим Шун Кати.

Планините се очертаваха рязко пред него като картонени фигури със сребърни корони. Слаб утринен вятър духаше надолу по склоновете, свеж и ароматен, с богатия мирис на влажна земя и листа. Конете му цвилеха пронизително, когато минаваше край тях, след това се приближаваха и нежно го докосваха с меките си ноздри; ята птици, които кълвяха закъснелите нощни твари в полумрака, се вдигаха, протестирайки уплашено при неговото появяване.

До изгрев-слънце беше извървял още няколко мили. Когато жълтото кълбо се плъзна иззад върховете и оцвети оръфаните облаци над планините, Хенри спусна дебела завеса пред миналото. Болката и самотата, вървели заедно с него в тъмнината, бяха изтласкани назад и изоставени. Напред беше Кардиф. Той отиваше на ново място, което никога не беше виждал, а под утринния хоризонт, смътна и прекрасна, сякаш блестеше зелената корона на Уест Индия.

Премина през села, чиито имена му бяха непознати — приветливи малки гроздове от груби колиби, а хората се взираха в него като в странник. На младия Хенри това му се струваше забавно. Той винаги се беше взирал в странниците и беше сънувал местата, към които се бяха запътили, и чудесната тайнственост, тласкаща ги напред. Името Странник ги правеше величествени същества с важни намерения. Сега самият той беше странник, привличащ мислите и погледите с известна почит. Искаше да извика „Отивам в Уест Индия“, за да накара унилите им очи да се разширят и да събуди в тях уважение. Глупави, безхарактерни същества, мислеше той, без мечти и воля да напуснат своите влажни, мрачни колиби.

Местността се промени. Той излизаше от планините в просторна, безкрайна шир от равнини, осеяни с малки хълмове. Видя големи дупки, сякаш копани от огромни плъхове, от които излизаха мръсни, черни мъже с чували въглища на гърба. Миньорите изпразваха чувалите на купчини върху земята и отново влизаха в дупките. Хенри забеляза, че те вървяха приведени, сякаш тежките чували продължаваха да ги натискат надолу.

Дойде пладне, след това дългият, ясен следобед. Във въздуха се носеше непознат аромат — свежият, подкупващ полъх на морето. Искаше му се да се затича към него като жаден кон. В късния следобед армия черни облаци се повлече по небето. Изскочи вятър със сняг в дъха си и тревите се поклониха пред него.

Той продължаваше да върви в надигащата се буря, заредена със суграшица, която злобно бодеше лицето му, а студът го пронизваше. Тук-там, от двете страни на пътя се виждаха къщи, но Хенри не би потърсил подслон и храна в нито една от тях. Не знаеше обичаите по тези места, нито цените, а и неговите пет лири трябваше да останат непокътнати, докато стигнеше в Кардиф.

Накрая, с посинели ръце и ожулено от вилнеещата суграшица лице, той пропълзя в един самотен каменен хамбар, пълен със сено от лятото. Там беше топло и тихо след писъка на вятъра в ушите му. Сеното ухаеше сладко от изсъхналия мед в стъблата. Хенри се зарови в мекото легло и заспа.

Когато се събуди, беше тъмно. В просъница си спомни къде е и мислите, които беше отпъждал през деня, внезапно го връхлетяха с кресливи, пронизващи гласове.

„Ти си глупак — каза един глас. — Спомни си голямата стая с копията и яркия огън! Къде са те сега? О, ти никога вече няма да ги видиш. Те са изчезнали като нещата от сънищата, а ти дори не знаеш къде отиват сънищата. Ти си глупак!“

„Не, не, чуй мен! Мисли за мен! Защо не почака Елизабет? Страхуваше ли се? Да, ти се страхуваше. Това момче е страхливец, братя. Той се страхува от едно малко момиче с жълта коса, дъщеря на арендатор.“

Тъжен, бавен глас се намеси: „Помисли за майка си, Хенри. Тя седеше изправена и безмълвна, когато за последен път я видя. И не отиде при нея. Само погледна от вратата, когато излизаше. Навярно е умряла на стола с болка в очите. Откъде можеш да знаеш? Ами Робърт, собственият ти баща — помисли за него — самотен, тъжен и отчаян. Това е твое дело, Хенри. Искаше да отидеш в Уест Индия и не помисли за никой друг.“

„А какво знаеш за бъдещето? — попита тънък, боязлив глас. — Ще бъде студено и може би ще замръзнеш. Или някой чужденец може да те убие заради парите ти, колкото и малко да са. Случвали са се такива неща. Винаги е имало кой да се грижи за теб и за удобствата ти. О, ще гладуваш! Ще замръзнеш! Ще умреш! Сигурен съм!“

След това шумовете от хамбара се смесиха с гласовете на неговите мъчители. Бурята беше преминала, но лек ветрец стенеше в ъглите със смътна, призрачна печал. От време на време той преминаваше в слабо, унило ридание. Сеното зашушна, сякаш всяка сламка се сгърчи и се опита тайно да пропълзи. В тъмното прелитаха прилепи и ядно скърцаха с малките си зъби, а мишките цвъртяха ужасно. Прилепите и мишките като че ли го гледаха в мрака с малки, зли очи.

Беше се чувствал самотен и преди, но никога не беше усещал такава пълна самота — сред нови неща, на място, което не познаваше. Ужасът растеше, набъбваше в гърдите му. Времето се беше превърнало в безделничещ червей, който пропълзяваше малко напред, спираше, завърташе сляпата си глава и отново започваше да пълзи. Докато лежеше, треперещ от страх, му се струваше, че часовете преминават над него като бавни, плуващи облаци. Накрая в хамбара долетя кукумявка и закръжи над него със застрашителен крясък. Опънатите нерви на момчето не издържаха и, хлипайки, то хукна от хамбара надолу по пътя за Кардиф.