Джон Стайнбек
Златната чаша (3)

III

Младият Хенри скоро свърна от пътя и се заизкачва по широката пътека, която пълзеше нагоре към върха на скалата, а после през дивите планини. От долу се виждаше как лъкатуши и след това изчезва в големия разлом. На най-високото на пътеката живееше Мерлин, Мерлин, когото селските момчета биха подигравали и биха обсипвали с камъни при редките му посещения долу, ако го смятаха за безобиден. Но Мерлин беше човек, събрал около себе си множество малки легенди. Всички вярваха, че Тилуит Тег^[1] му се подчинява и пренася заръките му на безшумните си криле. Децата шушукаха за общуването му с някаква петниста невестулка, която можела да отмъсти вместо него, стига той до поискал. А имаше и куче с червени уши. Това бяха страховити неща и Мерлин беше човек, с който децата не биваше да се захващат, ако не знаеха как да се пазят.

Навремето Мерлин бил добър поет, казваха старите хора, и можел да стане още по-добър. За доказателство те пееха нежно „Тъгата на Плейт“ или „Песента на копието“. Няколко пъти получавал главната награда на Айстъдфод и щял да бъде избран за Първи бард, ако един кандидат от рода Рис не бе участвал в състезанието. След това, по неизвестни причини, а и все още млад, Мерлин беше затворил песента си в каменната къща на скалата и я държеше при строг тъмничен режим, докато все повече и повече остаряваше, и онези, които бяха пели песните му, ги забравиха или измряха.

Къщата на скалата приличаше на ниска, сива кула, чиито прозорци светеха към долината и планините. Някои твърдяха, че е била строена преди векове от изложен на непрекъснати нападения великан, който криел в нея девиците от владенията си. Други казваха, че крал Харолд^[2] бил избягал тук след Хейстингс^[3], за да прекара дните си — да дебне и да се взира с единственото си око в долината и отвъд планините в очакване на норманите.

Мерлин сега беше стар, косата му и дългата, права брада бяха бели и меки като пролетни облаци. С ясните си, прозорливи очи, с които гледаше звездите, приличаше много на древен друидски жрец.

Колкото повече Хенри се изкачваше, толкова, по-тясна ставаше пътеката. Вътрешната й страна представляваше каменна стена, отсичаща като с нож небето, и безформените, неясни силуети по пътя я правеха да прилича на скален храм на някакъв стар, суров бог, чиито поклонници са първобитни същества.

В началото имаше трева, храсти и няколко храбри, изкривени дървета; нагоре обаче всички живи същества бяха измрели от скалната самота. Далече долу селските къщи се гушеха като хранещи се буболечки, а долината се смаляваше и се отдръпваше в себе си.

От другата страна на пътеката планината закриваше гледката, отваряйки широка пропаст към небето. Свиреп, постоянен вятър се лееше от синята бездна и с писък връхлиташе долината. Нагоре разпръснатите скали бяха по-големи и по-черни, страховити — наклякали пазители на пътеката.

Хенри се изкачваше неуморно. Какво ли имаше да му каже старият Мерлин или, може би, щеше да му даде нещо? Течност, която да направи кожата му твърда и устойчива на стрелите? Някаква магия? Думи, които да го пазят от многобройните малки слуги на дявола? Мерлин във всеки случай щеше да говори, а той — да слуша. И словата на Мерлин можеха да излекуват младия Хенри от неговия копнеж, да го задържат тук, в Камбрия, завинаги. Но това беше невъзможно, защото имаше много външни сили, безименни чужди призраци, които го викаха и му махаха отвъд загадъчното море.

Хенри нямаше желание за някакво определено състояние или положение, в ума му не съществуваше никаква картина за това, което щеше да стане, след като последваше копнежа си, а само парещо усещане и непреодолимо намерение да пътува все по-далече и по-далече, когато изгрее първата звезда.

Пътеката свърши на върха на солиден каменен блок, полусферичен като дъното на шапка и увенчан от ниската, кръгла къща на Мерлин, цялата от груби скални отломъци, с конусообразен покрив като уред за гасене на свещи.

Старият човек го посрещна на вратата, преди да беше успял да почака.

— Аз съм младият Хенри Морган, сър, и заминавам оттук за Уест Индия.

— Наистина ли? Ще влезеш ли да ми разкажеш за това?

Гласът беше ясен, нисък и приятен като свеж вятър, напяващ в пролетна градина. В него имаше музика, тиха песен на майстор, работещ със сечива, едва чуто или въображаемо му пригласяха струни на арфа, докоснати леко и оставени да трептят.

Единствената стая беше покрита с дебел черен килим, а по стените — навсякъде наоколо — се редуваха арфа, връх на копие, арфа, връх на копие; малки уелски арфи и огромните бронзови листовидни копия на британците висяха окачени на необработения камък. Под тях бяха всевиждащите прозорци, откъдето можеше да се хвърли, поглед на три долини и на внушително семейство от планини; още по-надолу дълга пейка обикаляше стаята покрай стената. В средата имаше отрупана с оръфани книги маса, а до нея — меден мангал върху гръцки триножник от черно желязо.

На влизане огромното куче го подуши и Хенри се дръпна уплашен — има ли под небето нещо по-страшно от куче с червени уши?

— Заминаваш за Уест Индия. Седни тук, момче. Погледни! Можеш да пазиш родната долина, за да не отлети за Авалон.

Арфите подеха гласа му и изтананикаха отговор в тих резонанс.

— Баща ми настоя да дойда, да ви разкажа за заминаването си и да ви изслушам. Той мисли, че думите ви ще ме задържат тук.

— Тръгваш за Уест Индия — повтори Мерлин. — Ще отидеш ли при Елизабет, преди да отпътуваш, за да й обещаеш, че ще се върнеш, за да развълнуваш сърцето й и да я накараш да онемее при мисълта за подаръците, които ще й донесеш?

Хенри силно се изчерви.

— Кой ви каза, че мисля за това малко мишле? — извика той. — Знае ли някой, че не ми е безразлична?

— О, вятърът ми пошушна нещо — отвърна Мерлин. — А личи и по страните ти, и по това, че се сепна. Мисля, че трябва да говориш не с мен, а с Елизабет. Баща ти е сбъркал.

Гласът му заглъхна. Когато отново проговори, в него имаше тъжно откровение.

— Дали трябва да напуснеш баща си, момче? Та той е тъй самотен в долината на хората, които не са като него! Да, смятам, че трябва да заминеш. Намеренията на момчетата са сериозни и твърди, но какво мога да ти кажа, за да те задържа тук, Хенри? Баща ти ми поставя прекалено трудна задача. Заминах на висок испански кораб преди хиляда години, или дори по-отдавна, пък и може и изобщо да не съм заминавал, а само да съм сънувал. Най-после стигнахме до тази зелена Уест Индия, тя беше красива, но еднообразна. Навсякъде монотонна зеленина. Ако заминеш там, трябва да задраскаш годината, трябва да се освободиш от спазмите на сковаващия страх от дългата зима с нейната поличба, че светът е нарушил верността си към слънцето, отплувал е в самотното пространство и пролетта вече никога няма да се върне. Трябва да се освободиш от бурното, неспокойно оживление при завръщането на слънцето, от радостта от него, която те залива като топла приливна вълна и те задушава с наслада и успокоение. Там нищо не се променя, абсолютно нищо. Миналото и бъдещето се сливат в отвратително вечно сега.

— Но и тук няма никаква промяна — прекъсна го Хенри. — Година след година реколтата се прибира, а кравите лижат новородените си телета; година след година се колят прасета и се опушват бутове. Пролетта наистина идва, но нищо не се случва.

— Вярно, сляпо момче. Виждам, че говорим за различни неща.

Мерлин погледна през прозорците си към планините и долините и в очите му блесна силна обич към земята, но когато отново се обърна към момчето, в погледа му имаше болка. Гласът му стана напевен.

— Искам да защитя пред теб тази скъпа Камбрия, където времето е грамадна планина, висока и рушаща се, а в подножието й са древните дни! — извика той пламенно. — Нима си загубил любовта си към дивата Камбрия, та ще я напуснеш, когато кръвта на хилядите ти предци се е просмукала в земята, за да я запази завинаги? Забрави ли, че си от троянския народ? Ах, но и те странстваха, нали, когато Пергам^[4] падна?

— Не съм загубил любовта си, сър, но мечтата ми е отвъд морето, което не познавам. А Камбрия я познавам — каза Хенри.

— Но, момче, тук е живял великият Артур, който отнесе знамената си чак до Рим и отплува безсмъртен за скъпия Авалон^[5]. Пък и самият Авалон лежи край нашия бряг, някъде над потъналите градове. Там той непрекъснато се носи по водите. Не си ли чувал за тях, Хенри, за духовете на всички онези добри, храбри, свадливи, недодялани мъже — Луелин Грифид^[6], Белериус, Артур^[7], Кадуаладър^[8] и Брут^[9]? Те се носят като облаци над земята и я пазят от високо. В Уест Индия няма духове, няма Тилуит Тег. В тези тъмни пусти хълмове има милион загадки. Намерил ли си трона на Артур? Разгадал ли си смисъла на наредените в кръг камъни^[10]? Чувал ли си гласовете, които крещят победоносно в нощта, и ловците на души с пищящите рогове и глутницата сини кучета, връхлитащи в селата по време на буря?

— Чувал съм ги — трепна Хенри. Той хвърли плахо поглед към кучето, заспало на пода, и тихо заговори: — Свещеникът казва, че това са лъжи. Той твърди, че Червената книга^[11] е четиво за малките деца край огъня и че е срамота мъжете и големите момчета да вярват в нея. Обясни ни в църковното училище, че тези истории са лъжовни и безбожни. Артур е бил незначителен вожд, а Мерлин, чието име вие носите — плод на фантазията на умопомрачения Джефри от Монмът^[12]. Той дори се изказа зле за Тилуит Тег, за блуждаещите огньове и за подобни на Негова светлост, вашето куче тук.

— О, какъв глупак! — извика възмутено Мерлин. — Колко глупаво от негова страна да осквернява тези неща! А в замяна предлага история, поднесена на света от дванайсет заговорника с доста съмнителни убеждения по някои въпроси. Защо трябва да заминаваш, момче? Не виждаш ли, че враговете на Камбрия вече не се бият с мечове, а с малки, остри езици?

Арфите изпяха въпроса му, след това спряха да трептят и в кръглата къща настана тишина.

Хенри изследваше пода със свъсени вежди. Най-накрая проговори:

— Чувствам се преизпълнен с огромно безпокойство. В момента не мога да говоря за това, Мерлин. Ще се върна. Със сигурност ще го сторя, когато утоля тази палеща жажда за нови неща. Но не виждате ли, че трябва да замина, защото сега сякаш съм разделен на две и само едната половина от мен е тук? Другата е отвъд океана и непрекъснато ме зове да отида и да бъда едно цяло. Обичам Камбрия и ще се върна, когато отново съм цял.

Мерлин внимателно изследваше лицето на момчето. После тъжно вдигна поглед към арфите.

— Мисля, че разбирам — тихо каза той. — Ти си малко момче. Искаш да пиеш от луната като от златна чаша; твърде вероятно е да станеш велик, но само ако останеш дете. Всички велики хора по света са били малки момчета, които са искали луната; тичали са и са се катерили, а понякога са хващали светулка. Но когато човек порасне, разбира, че не може да има луната, а дори и да може, не я иска — и така вече не лови светулки.

— Но вие никога ли не сте искали луната? — попита Хенри и гласът, му бе станал тих от покоя в стаята.

— Искал съм я, от всичко най-много нея съм желал. Посягах към нея, а после… после станах мъж и се провалих. Но и неуспехът ти се отплаща — хората знаят, че си се провалил, жалят те и са мили и любезни с теб. Той ти осигурява връзка с целия свят и с твоя народ, и скрива посредствеността ти. Но този, който, посягайки към луната, е хванал в шепите си светулка, е двойно по-самотен, само той може да осъзнае истинския си неуспех, посредствеността, страховете и бягствата си. Ти ще достигнеш величието си и понякога ще бъдеш самотен в него. Няма да имаш приятели, освен онези, които те уважават, боготворят или се страхуват от теб. Жал ми е за теб, момче, с прями, ясни очи, които замечтано гледат нагоре. Жал ми е за теб, но, Господи, колко ти завиждам!

Здрачът пълзеше по планинските гънки и ги изпълваше с пурпурна мъгла. Слънцето се поряза о един остър рид и кръвта му изтече в долината. Дългите сенки на върховете изпълзяха по полята като наперено разхождащи се сиви котки. Когато Мерлин проговори, в гласа му имаше смях:

— Не се задълбочавай в думите ми — каза той, — защото аз самият не съм убеден в тях. Сънищата могат да се разпознаят по едно качество, което ние наричаме непоследователност, но как да определим мълнията?

Нощта вече бързо настъпваше и Хенри скочи на крака.

— О, трябва да тръгвам! Стъмни се!

— Да, трябва да тръгваш, но не се замисляй много над думите ми. Може и да съм искал да ти направя впечатление. Старите хора имат нужда от безмълвно ласкателство, когато вече не вярват на това, което се говори. Само помни, че Мерлин ти е говорил и ако някъде срещнеш уелсци да пеят моите песни, написани толкова отдавна, кажи им, че ме познаваш; кажи им, че съм божествено създание със сини криле. Не искам да бъда забравен, Хенри. За стария човек забравата е много по-ужасна от смъртта.

— Вече трябва да тръгвам. Съвсем се стъмни. Благодаря ви, сър, че ми казахте тези неща, но вижте, трябва да отплавам за Уест Индия.

Мерлин тихо се изсмя:

— Трябва, разбира се, Хенри. И да хванеш голяма светулка, нали. Довиждане, дете.

Хенри се обърна назад, преди черният силует на къщата да потъне зад рамото на скалата, но в прозорците не проблясваше светлина. Старият Мерлин седеше там и защитаваше каузата си пред арфите, а те му отвръщаха подигравателно.

Момчето ускори крачка надолу по пътеката. Под него лежеше черно езеро, в дълбокото се отразяваха звездите от светлините на селото. Вятърът, беше утихнал, оставяйки дълбока тишина по хълмовете. Навсякъде пробягваха печалните безмълвни духове, тръгнали на лов. Хенри вървеше внимателно, без да откъсва очи от пътеката, която блестеше пред него като синя ивица.