Тери Гудкайнд
Лавинен огън (9)

Девета глава

АН ТРЕСКАВО ЗАКАЧИ ТЕНЕКИЕНИЯ ФЕНЕР на куката пред вратата. Съсредоточи своя Хан в нагорещено топче и той затрептя като малко пламъче над обърнатата и нагоре длан. Пристъпи в стаичката и внимателно доближи огънчето до фитила на свещта, която видя на масата. Щом свещта пламна, Ан затвори вратата.

Мина доста време, откакто за последен път бе получавала съобщение в дневника си. Нямаше търпение да го прочете.

Стаята бе оскъдно обзаведена. Грубо варосаните стени бяха без прозорци. Освен дървения одър имаше само маса и стол с вертикална облегалка. Това и бе едновременно и спалня, и удобен молитвен храм — място, където Ан да се усамоти, да остане насаме с мислите си, да се помоли. Тук можеше на спокойствие да отгърне дневника си.

На масата бе оставена чинийка, в която имаше парче сирене и разрязан плод. Сигурно и я бе донесла Дженсън, преди да отиде с Том да погледат луната.

Колкото и да остаряваше, Ан винаги изпитваше неописуемо вътрешно блаженство да види искрата на любовта в погледа на двама души. Всички влюбени си мислят, че се справят добре в укриването на чувствата си от другите, но обикновено нещата са толкова очевидни, че сякаш на челата на двамата греят ярки звезди.

Понякога Ан съжаляваше, че не бе имала достатъчно време, за да се наслади на това чувство с Натан, да се отдаде на най-естествените и простички човешки чувства. Но от един Прелат не се очакваше да се поддава на подобни изблици.

Сепна се. Защо ли си бе решила така? Не помнеше някога да са я учили, че ако някога бъде избрана за Прелат, трябва непременно да крие чувствата си. Вярно, може би околните не биха приели подобно поведение с възторг. Добрият Прелат би трябвало да всява страх и респект дори само с поглед. Нямаше представа откъде го е научила, но се бе придържала към това правило през целия си живот на този пост и се бе справяла отлично.

Може би в назначаването и за Прелат имаше пръст самият Създател и именно Той бе възпитал у нея правилното отношение към поста, който заемаше. Понякога работата и липсваше.

Имаше и още нещо — Ан не си бе позволявала да признае чувствата си към Натан дори пред самата себе си. Той беше Пророк. Докато тя изпълняваше длъжността Прелат на Сестрите на светлината и Дворецът на пророците официално бе под нейно ръководство, Натан беше неин затворник. Е, тогава не наричаха нещата с истинските им имена, уж за да не звучи толкова грубо. Но както и да го наричаш, затворът си е затвор. Открай време битуваше мнението, че пророците са твърде опасни, за да бъдат оставени да се разхождат свободно по земята, сред обикновените хора.

Като го затвориха зад решетките още от ранна възраст, Сестрите му отрекоха правото на свободна воля, приемайки предварително, че Натан е злонамерен и ще остане такъв дори никога да не получи възможност да направи съзнателен избор за собствените си действия. Обявиха го за виновен, без да му кажат какво престъпление е извършил. Това бе остаряло и безумно схващане, но за жалост Ан се бе придържала към него почти през целия си живот. Изобщо не искаше да се замисля какво говори това за нея.

Сега, когато двамата с Натан вече бяха на години и бяха открили сърцата си един за друг — подобно нещо и се бе струвало немислимо и невъзможно, — отношенията им едва ли биха могли да се опишат като екстравагантно привличане. Вярно, през по-голямата част от живота си тя се бе възмущавала от лудориите и поведението на Натан и се бе грижила той да не сваля яката около врата си и да не напуска килията си в двореца. По този начин си осигуряваше вечното му непокорство, откъдето пък произтичаше постоянният гняв на Сестрите спрямо него. Това го подтикваше да се държи още по-неуправляемо — и така всичко се въртеше в един порочен кръг.

Но каквато и врява и суматоха да създаваше Натан, в поведението му винаги бе имало нещо, което караше Ан да се усмихва вътрешно. Понякога той бе същинско дете — дете на близо хиляда години; дете, което упражнява професията на магьосник; дете, родено с пророческа дарба. Бе достатъчно един Пророк да отвори устата си пред непросветените маси, да им каже какво вижда за бъдещето, за да избухне бунт в най-лекия случай или война в най-тежкия. Поне такива бяха опасенията в двореца.

Макар да бе гладна, Ан бутна чинията със сиренето и плодовете встрани. Яденето ще почака. Сърцето и тръпнеше в очакване на новини от Вирна.

Седна и придърпа стола си към грубата дървена маса, после извади малката книжка и запрелиства страниците, докато не попадна на съобщението. Стаята беше схлупена и мрачна. Ан примижа, за да различи по-добре написаното. Накрая се наложи да придърпа още малко лоената свещ.

 

Скъпа моя Ан, започваше Вирна, надявам се писмото ми да ви завари в добро здраве — както тебе, така и Пророка. Не съм забравила, че според теб Натан доказа, че може да даде ценен принос към каузата ни, но продължавам да се притеснявам от близостта ти с този човек. Надявам се сътрудничеството му да не е придобило негативни оттенъци, откакто се чухме за последно. Признавам, че ми е трудно да си го представя в ролята на помощник без яката около шията му. Разчитам, че проявяваш нужната бдителност и внимание. Никога не съм имала вяра на Пророка — особено на усмивката му!

 

Ан не се въздържа и се усмихна. Разбираше прекрасно тревогите на Вирна, но знаеше, че никой не познава Натан като нея. Вярно, че понякога създаваше проблеми по-бързо от банда хлапетии, изтърсили на масата купчина жаби, но в крайна сметка след всичко преживяно, след тези дълги векове, през които бе познавала Пророка, наистина нямаше човек, с когото да се чувства по-близка.

Ан въздъхна и отново съсредоточи вниманието си към писмото в дневника.

 

Бяхме доста ангажирани около отблъскването на ордите на Джаганг при проходите на Д’Хара, но в крайна сметка важното е, че постигнахме успех. Ако си там, Прелате, моля те, отговори ми.

 

Ан смръщи чело. Как е възможно да съществува човек като Джаганг, който толкова успешно да поддържа могъща и мотивирана армия от последователи, да погубва и потъпква свободната човешка воля? Тя нетърпеливо придърпа свещта по-близо до себе си. Всъщност сега, когато зимата свърши и пукна пролет, изпитваше още повече яд спрямо Джаганг.

Пътешественикът по сънищата беше търпелив враг. Неговите хора бяха от далечния юг на Стария свят и не бяха свикнали със студените зими в разположения на север Нов свят. Мнозина не издържаха на суровите условия, още много пъти по толкова бяха повалени от епидемии, плъзнали из зимните им лагери. Въпреки многото жертви, които взе зимата, болестите и редица други фактори, от юг непрекъснато бълваха нови и нови орди. Каквото и да се случеше, армията на Джаганг не губеше числеността си. Но с колкото и многочислена армия да разполагаше, изкусният пълководец не прахосваше хората си в обречени на неуспех зимни военни походи. Не че го интересуваше животът на самите войници. По-скоро го водеше неистовото му желание да завладее Новия свят. Затова предприемаше военни походи само тогава, когато времето позволяваше. Джаганг не поемаше безсмислени рискове. Той смазваше врага си бавно, сигурно и безапелационно. За него имаше значение да покори света, не го интересуваше колко време би отнело това. Гледаше на живия свят през ценностната призма на Братството на ордена. Животът на отделния индивид, включително и неговият, нямаше значение. Важен бе само приносът, който можеше да направи конкретният човек към каузата на Ордена.

При положение, че в Новия свят бе нахлула толкова многочислена вражеска войска, съдбата на Д’Харанската империя зависеше от следващата крачка на пътешественика по сънищата. Вярно, д’харанските сили бяха страхотни, но със сигурност не биха могли да се опълчат, камо ли да отблъснат цялата тежест на сякаш безчетните войски на Императорския орден. Поне не преди Ричард да направи нужното, за да обърне хода на войната в правилната посока.

Според пророчеството Ричард бе „камъкът в езерото“, с други думи, той причиняваше вълните, които се разпространяваха навсякъде, влияеха върху всичко. В редица различни пророчески текстове и по различен начин бе посочено, че шансът за победа съществува само при положение, че Ричард застане начело в битката.

Ако не ги поведеше в тази последна битка, всичко щеше да бъде загубено.

Усетила внезапна болка в слънчевия сплит, Ан притисна с юмрук мястото, извади писалката от гръбчето на дневника, чиято съответстваща половина от чифта носеше Вирна.

 

Тук съм, Вирна, написа тя, но сега ти си Прелатът. Ние с Пророка отдавна сме мъртви.

 

Ан и Натан бяха принудени да прибягнат до тази измама, за да имат възможност да спасят живота на мнозина. На моменти на Ан и липсваше работата и като Прелат и обкръжението на Сестрите. Тя бе силно привързана към много от тях — всъщност към всички, които не бяха преминали в редиците на Сестрите на мрака. Изгарящата болка на това предателство, което бе не само към нея, а и към самия Създател, никога нямаше да изтлее.

От друга страна обаче, освобождаването и от тази тежка отговорност и даде възможност да се обърне към други, не по-малко важни задачи. Макар предишният и начин на живот да и липсваше, макар да тъгуваше за времето, когато бе Прелат и ръководеше Двореца на пророците, нейното призвание бе по-възвишено. Тя бе предопределена за нещо повече от това да живее зад каменните стени на двореца, заровена в административни дела, и да се занимава с обучението на послушници и млади магьосници. Нейното истинско призвание бе да помогне за опазването на живота на земята. За да изпълни онова, което се искаше от нея, бе по-добре всички, включително Сестрите на светлината, да смятат, че тя и Натан са мъртви.

Отговорът на Вирна започна постепенно да изплува върху страницата и Ан изправи гръб.

 

Радвам се, че сме пак заедно, Ан, па макар и само чрез дневника. Останахме толкова малко. Признавам, че понякога страдам за някогашните спокойни времена в Двореца на пророците, когато всичко изглеждаше толкова по-лесно и толкова по-смислено, нищо че ми се струваше трудно и сложно. Откакто Ричард се роди, светът определено стана по-различен.

 

По този въпрос нямаше спор. Ан пъхна в устата си хапка сирене, наведе се напред и започна да пише.

 

Всеки ден се моля онзи мир и онова спокойствие да се върнат на земята и ако има от какво да се оплакваме, то да е от лошото време.

Трябва да ти призная, Вирна, че съм много объркана. Какво имаше предвид, като каза, че май сте се справили твърде успешно с охраняването на проходите? Моля те, обясни ми по-подробно. Чакам отговора ти.

 

Ан се облегна назад и докато чакаше, задъвка парченце круша. Тъй като нейният дневник бе сдвоен с този на Вирна, всичко, което тя пишеше, в същия момент се появяваше в другата книжка. Това бе един от малкото древни магически предмети, останали от Двореца на пророците.

По празната страница започнаха да се появяват думите на Вирна.

 

Нашите съгледвачи и следотърсачи докладваха, че Джаганг е предприел действия. Тъй като не успя да премине през проходите, императорът раздели войските си и една част от хората му се придвижват на юг. Генерал Мейферт се опасяваше, че Джаганг може да предприеме нещо подобно.

Всъщност не е голяма философия да се предугади стратегията му. Джаганг несъмнено е решил да поведе голяма част от хората си през долината Керн и после да заобиколи планините от юг. Веднъж оставил зад гърба си всички препятствия, ще заобиколи през южните части на Д’Хара и оттам ще се качи на север.

Това за нас е възможно най-лошият вариант. Не можем да престанем да охраняваме проходите, защото част от хората на Джаганг са се притаили в очакване от другата страна на планината. От друга страна, не бива да позволяваме на императора да проникне в Д’Хара от юг. Генерал Мейферт предлага да остави достатъчно войници да охраняват проходите, а основната част от армията ни да тръгне на юг, за да посрещне нашествениците.

Нямаме избор. При положение, че половината войска на Джаганг е разположена от другата страна на проходите, а другата половина е тръгнала да заобикаля планината и да ни изненада от юг, Народният дворец остава неохраняван точно по средата. И Джаганг несъмнено се облизва в очакване да се сдобие с лесна плячка.

Опасявам се, че нямам достатъчно време, Ан. В лагера цари суматоха. Току-що научихме новината, че Джаганг е разделил армията си. Тук трескаво се подготвят да поемат на юг.

Това означава, че трябва да разделя и Сестрите. А изгубихме толкова много от тях, че почти не остана какво да деля. Понякога имам чувството, че с Джаганг участваме в някакво съревнование, чиято крайна цел е да видим при кой ще остане последната Сестра. Страх ме е да си помисля какво ще стане с всичките тези добри хора, ако не оцелее никоя от нас. Ако не беше това, с радост бих напуснала този свят, за да се присъединя към Уорън в света на духовете.

Генерал Мейферт казва, че нямаме нито минута за губене и трябва да тръгнем още призори утре. Цяла нощ трябва да организирам нещата, за да съм сигурна, че тук ще останат достатъчно войници и Сестри, за да охраняват всичките проходи. Освен това трябва да проверя дали е наред всичко с щитовете. Ако северните части на армията на Ордена успеят да преминат през постовете ни, ще ни сполети доста по-бърза смърт.

Ако няма нещо важно, което смяташ, че трябва да обсъдим, май се налага да вървя.

 

Докато четеше, Ан закри устата си с ръка. Новините определено бяха обезкуражаващи. Незабавно написа отговор, за да не създава допълнително неудобство на Вирна.

 

Не, скъпа моя, за момента няма нищо важно за обсъждане. Знаеш, че завинаги ще те нося в сърцето си.

 

Вирна и писа почти веднага.

 

Проходите са тесни, така че не беше проблем да ги охраняваме. Многобройната армия на Императорския орден е безсилна в такива тесни пространства. Убедена съм, че ще удържим позициите си тук. След като Джаганг е възпрепятстван от невъзможността си да премине през планината, спечелихме малко време, докато той е принуден да поведе армията си далече на юг, а после да се върне обратно към Д’Хара, сега, когато времето е на негова страна. Тъй като това е най-голямата опасност и заплаха в момента, аз тръгвам на юг с армията.

Моли се за нас. Все някога ще бъдем принудени да влезем в бой с войските на Джаганг в равнината, където той ще има възможност да разгърне силите си и да се стовари отгоре ни с цялата си многочислена мощ. Опасявам се, че ако нещо не се промени, нямаме шанс да оцелеем в подобна битка.

Мога само да се надявам Ричард да осъществи пророчеството, преди да е свършено с всички нас.

 

Ан преглътна и едва тогава взе писалката.

 

Вирна, имаш думата ми, че ще направя всичко възможно и ще се погрижа пророчеството да се изпълни. Искам да знаеш, че двамата с Натан ще се посветим изцяло на тази задача. Може би ти си човекът, който най-добре разбира, че на това бе посветен целият ми, вече половин хилядолетен живот. Няма да изоставя каузата си. Ще направя, каквото е по силите ми, за да се погрижа Ричард да изпълни дълга си. Нека Създателят бъде с теб и с всичките смели защитници. Ще се моля за вас всеки ден. Вярвай в Създателя, Вирна. Сега Прелатът си ти. Предай вярата си и на всички, които са с теб.

 

След малко дойде и отговорът.

 

Благодаря ти, Ан. Ще проверявам дневника си всяка вечер по време на пътуването, за да следя дали си получила новини от Ричард. Липсваш ми. Надявам се отново да се съберем в този живот.

 

Ан обмисли внимателно последните си думи.

 

И аз се надявам, дете мое. Лек път.

 

Ан се облегна на лакти и разтърка слепоочията си. Новините не бяха добри, но не бяха и толкова лоши. Джаганг се бе надявал да пробие бързо охраната на проходите, но защитниците устояха и в крайна сметка той бе принуден да раздели армията си и да предприеме дълъг и изтощителен поход. Ан се опита да погледне откъм добрата страна. Имаха още време. Имаше още доста варианти за действие. Все ще измислят нещо. Ричард ще измисли нещо. Пророчеството обещаваше, че шансът за спасението им е в него.

Ан не можеше да си позволи да вярва, че над света ще се спусне сянката на злото.

На вратата се почука и тя подскочи. Притисна длан върху полудялото си сърце. Ханът и не я предупреди, че приближава някой.

— Да?

— Ан, аз съм, Дженсън — чу се приглушен глас от другата страна на вратата.

Ан прибра писалката и пъхна книжката в колана си, после бутна стола назад. Приглади полите си и си пое дълбоко дъх, за да се опита да успокои ритъма на сърцето си.

— Влез, скъпа — рече тя и отвори вратата, за да посрещне с усмивка сестрата на Ричард. — Благодаря ти за храната. — Покани я към масата. — Искаш ли да я споделиш с мен?

— Не, благодаря — поклати глава Дженсън. На лицето и, обрамчено от червени къдрици, бе изписана тревога. — Изпраща ме Натан. Вика те. Звучеше доста припрян. Нали го знаеш какъв е. Изведнъж се екзалтира от нещо и очите му стават ей такива големи.

— Да, знам — отвърна Ан. — Обикновено става така, когато е намислил някаква дяволия.

— Боя се, че си права. — Дженсън я изгледа слисана. — Направо ме изпрати да дойда да те повикам и да те заведа при него.

— Натан винаги е бил такъв — иска само като щракне с пръсти, хората веднага да хукнат към него. — Ан направи знак на младата жена да я води. — Май ще е най-добре да вървим. Къде впрочем се намира Пророкът?

Дженсън вдигна фенера си, за да освети пътя им, и двете излязоха от стаичката.

— В гробището.

Ан дръпна Дженсън за ръкава.

— В гробище ли? И иска да отида там? — Дженсън я погледна през рамо и кимна. — И какво прави в това гробище?

Дженсън преглътна.

— Когато му зададох този въпрос, отвърна, че изравя трупове.