Тери Гудкайнд
Лавинен огън (6)

Шеста глава

РИЧАРД ХУКНА ОБРАТНО ПРЕЗ ГОРАТА към мъжете, които ги чакаха, към писъците. Тичаше презглава покрай сливащите се силуети на дървета, клони, храсти, папрати и увивни растения. Прескачаше мъртви дънери и големи камъни. Умело си проправяше път между млади борчета и дрян. Без да забавя крачка, блъсваше встрани клони на лиственица и се шмугваше покрай стволове на балсамово дърво. В дрехите му се закачиха долните кичести клони на смърчове, но той се изтръгна от хватката им и продължи напред. На няколко пъти за малко да се наниже на щръкнали мъртви клони, които стърчаха в различни посоки като същински мечове, но в последния възможен миг успяваше да отскочи встрани.

Спринтирането с такава скорост през гъстата гора си беше опасно дори в сухо време. Беше трудно да забележиш навреме скритите опасности, за да ги избегнеш. Някой остър клон лесно можеше да ти извади око. Едно подхлъзване на мокрите листа, мъха или камъните можеше да те просне на земята, така, че да си разбиеш главата. Достатъчно бе да стъпиш в дупка или цепнатина, и счупването на крак ти е в кърпа вързано. Преди много години Ричард познаваше един младеж, който бе пострадал точно така. Счупеният му глезен така и не се възстанови и той остана куц за цял живот.

Ричард се съсредоточи върху маршрута, като внимаваше максимално при дадените условия, но без да забавя ход.

Не смееше да намали скоростта.

През цялото време, докато тичаше, до слуха му достигаха покъртителни писъци и викове, чуваше се пукот и звук като от трошене. Кара, Виктор и Ничи тичаха зад него. Нямаше време да ги чака. Всяка гигантска крачка, всеки скок го отдалечаваха все повече и повече от тримата му приятели.

Ричард бягаше с всички сили, като даваше всичко от себе си, и не след дълго установи, че едва диша. Не очакваше това да се случи толкова скоро. В следващия миг осъзна причината. Ничи му спомена, че още не се е възстановил напълно. Заради загубата на кръв трябваше да почива, за да си възвърне жизнеността. Продължи да тича. Налагаше се да се задоволи с оставащата му сила. Не беше толкова далеч.

Пък и знаеше, че мъжете се нуждаят от помощ и това му даваше допълнително енергия. Тези хора бяха направили невъзможното за него, когато той бе в беда. Нямаше представа какво точно им се случва в момента, но несъмнено имаха сериозни проблеми.

Ако по време на битката онази сутрин бе по-информиран относно дарбата си, щеше да знае как да използва способностите си, за да попречи на врага, преди Виктор и хората му да бяха пристигнали. Ако го бе направил, нямаше да дадат три жертви. Разбира се, ако Ричард не беше там, където се бе озовал, и не беше предприел мерки срещу вражеските войници, Виктор и хората му най-вероятно щяха да бъдат изтребени в лагера им, докато спят.

Ричард не можеше да си прости, че не е направил повече. Не искаше приятелите му да пострадат. Продължи да бяга с всички сили, да дава всичко от себе си. Беше готов да използва и последната си капка енергия. После ще се възстановява. Дано само стигне навреме — животът не се връща.

В подобни моменти наистина му се щеше да е научил повече за използването на дарбата си, но за жалост неговите способности очевидно се различаваха от тези на другите магьосници. Вместо да функционират посредством съзнателно задействане, както бе при Ничи например, способностите на Ричард се активираха чрез гняв и нужда. Сутринта, когато войниците от Императорския орден го нападнаха от всички страни, той изтегли меча си, за да защити живота си, и по този начин гневът му се изля в оръжието. Макар да не можеше да разчита на дарбата си, той бе сигурен, че на силата на меча си може да се довери безусловно.

Други, родени с дарбата, биваха обучавани да я използват още от най-ранна възраст. Не и Ричард. Той бе отгледан във ведра и спокойна атмосфера и бе възпитан да цени живота. Неудобството на това му възпитание беше, че остана невеж за собствените си таланти. Сега, когато вече бе голям мъж, изучаването на латентните му способности се оказа повече от трудно не само поради възпитанието му, но и защото дарбата, която притежаваше, бе изключително рядка. Нито Зед, нито Сестрите на светлината успяха да го научат съзнателно да контролира силата си.

Сега той не знаеше много повече от онова, което му бе казал Натан Рал, Пророкът, а именно, че типът сила, който притежава, най-често се активира чрез гняв и чрез един особен вид отчаяна нужда, каквато Ричард досега не бе успял нито да идентифицира, нито да прецени. Наблюденията му показваха, че нуждата, способна да събуди силата му, всеки път бе уникална и според обстоятелствата.

Освен това Ричард бе разбрал и че не може да използва магията си по своя воля. Колкото и силно да беше желанието му, колкото и да се напъваше и съсредоточаваше, не постигаше никакви резултати. Инициирането и използването на магията изискваше специфични условия; той още не бе разбрал как да създава и осигурява тези условия.

Дори най-могъщите магьосници понякога се нуждаят от книги, за да са сигурни, че са разбрали правилно всички подробности относно прилагането на конкретен вид магия. Още като малък Ричард бе наизустил една подобна книга — „Книгата на преброените сенки“. Именно тази книга издирваше Мрачният Рал, след като пусна в действие кутиите на Орден.

Сутринта, когато Калан изчезна, Ричард бе принуден да се довери на меча си, а не на вродените си способности, за да посрещне заплахата на безбройните вражески орди. Безумната битка го остави напълно без сили. В същото време тревогата му за Калан го разсейваше и той не успяваше да се съсредоточи изцяло върху действията си на бойното поле. Знаеше, че е твърде опасно и глупаво да позволи на каквото и да било да отклони вниманието му… но все пак ставаше въпрос за Калан. Бе разтревожен до лудост за нея.

Ако нуждата не бе задействала дарбата му, дъждът от стрели би го погубил.

Не забеляза лъка, от който бе изстреляна фаталната стрела. Щом я видя да лети към сърцето му, разпозна опасността в последната секунда, но тъй като в същия миг бе зает да отблъсква още трима вражески войници, успя само леко да отклони траекторията на стрелата, но не и да я избегне.

Явно бе прехвърлял този спомен в главата си стотици пъти, разсъждавайки върху безбройните, „ако“ и „трябваше“, които според строгата му вътрешна преценка биха предотвратили този ход на събитията. Но както каза и Ничи, той не е непобедим.

Докато летеше между дърветата, гората внезапно притихна. Ехтящите писъци секнаха. В призрачната зелена пустош се завърна тихият ромон на дъждеца, който барабанеше по балдахина от листа. На фона на настъпилото спокойствие той бе склонен дори да мисли, че си е въобразил тези ужасни звуци.

Въпреки смазващата умора Ричард не забави темпото. Напрегна слух да долови каквито и да било следи от мъжете, но чуваше само собственото си учестено дишане, бумтенето на пулса в ушите си и бързите си стъпки. От време на време зад гърба му изпукваха съчки — тримата му приятели продължаваха да го следват, макар и да изоставаха все повече и повече.

Поради някаква причина тайнствената тишина го плашеше повече от доскорошните крясъци. В началото те уж бяха грачене на гарвани, дрезгави звуци, които се извисяваха до ужасените писъци на издъхващи животни. Но от един момент нататък като че ли започна да му се струва, че крещят хора. А сега остана само тази зловеща тишина.

Ричард се опита да убеди сам себе си, че си е въобразил, че не са му се причули човешки викове. При целия ужас, който страшните звуци бяха пръснали около себе си, коварната, неестествена тишина го изправи на нокти, чак косъмчетата по тила му настръхнаха.

Точно преди да излезе на поляната, Ричард извади меча си. Уникалният звън на освободеното от ножницата острие огласи притихналата околност и сложи край на тишината.

Изведнъж разгорещеният гняв на меча изпълни всяка фибра на съществото му и получи отклик в собствената му ярост. Ричард за пореден път се отдаде на познатата му вече магия, на която знаеше, че може да разчита.

Окрилен от силата на меча, той копнееше да открие източника на заплахата и да го елиминира.

Беше време, когато страхът и несигурността го изпълваха с нежелание да се отдаде на надигащата се буря, предизвикана от древното, изковано от магически сили острие, когато се колебаеше дали да отвърне на яростта, която бушуваше в душата му. Но вече се бе научил да се оставя в прегръдката на чувствата си. Знаеше как да подчинява на волята си своя справедлив гняв. Именно тази сила го ръководеше в осъществяването на целите му.

В миналото се бе сблъсквал с хора, които жадуваха да се сдобият със силата на меча, ала в сляпата си страст към нещо, принадлежащо на други, бяха пренебрегвали коварните опасности, разбунени от използването на това оръжие. Вместо да станат господари на магията, те се превръщаха в слуги на острието, на неговия гняв, на собствената си ненаситна алчност. Имаше такива, които бяха използвали силата на меча за користни цели. Това не бе по вина на острието. Дали мечът ще бъде използван за добро или за зло бе съзнателен избор на човека, който си служи с него, цялата отговорност беше негова.

Както летеше покрай дървета и храсти, Ричард внезапно се закова на място пред поляната, където се бе разразила битката отпреди няколко дни. Стиснал меча си, той дишаше на големи глътки въпреки отвратителната воня, която се носеше във въздуха. Имаше нужда от всяка живителна глътка.

Първо огледа странната гледка пред себе си, без да осъзнава какво вижда.

Навсякъде лежаха мъртви гарвани. Не просто мъртви, а разкъсани на парчета. Поляната бе застлана от крила, глави и други парчета от птичи тела. Върху труповете на войниците сякаш бе паднал черен сняг от пера.

Застинал от ужас за една кратка секунда, все още задъхан, Ричард разбра, че тази картина не е крайната му цел. Хукна през бойното поле и по брега на реката, през пролуките между дърветата и над стъпканата растителност, към мястото, където бяха останали да ги чакат мъжете.

Докато тичаше, гневът на меча изпълваше всяко кътче на съществото му, караше го да забрави умората и изтощението си, подготвяше го за предстоящата битка. В този момент единственото, което го интересуваше, бе да се добере до другарите си, по-точно — да елиминира надвисналата над тях заплаха.

В унищожаването на слугите на злото има един безпрецедентен възторг. Не отправиш ли предизвикателство към злото, значи го приемаш. Смазването на злото по своята същност е тържество на стойността на живота, който придобива реалност благодарение на унищожаването на онези, които съществуват, за да отричат правото на живот на другите.

Именно тук се криеше и фундаменталната цел на съществуването на меча, задължителното изискване за ярост. Яростта притъпява ужаса от убиването, смъква вродената неохота да се убива, като оставя само голата необходимост за постигане на справедливост.

Изхвърчайки от брезовата горичка, първото нещо, което Ричард забеляза, бе кленът, под който бяха останали да чакат мъжете. По долните му клони не беше останало нито едно листо. Сякаш през гората бе префучал мощен ураган. Там, където до съвсем скоро бяха покарали фиданки, сега стърчаха прекършени пръчки. По земята се валяха проблясващи от дъжда листа, борови иглички и натрошени вейки. Навсякъде чернееха назъбени стволове, сякаш копия, забити в бойното поле.

В първия момент Ричард не можа да проумее гледката, скрита под клена. Цялата околност, до съвсем скоро преливаща в зелени, огнени, жълтеникави и кехлибарени оттенъци, сега бе осеяна с петна от кръв.

Ричард се закова на място едва дишащ, с разтуптяно до пръсване сърце, очите му се стрелкаха като обезумели да фиксират надвисналата заплаха. Огледа внимателно сенките и сумрака сред дърветата, за да мерне движение. В същото време мозъкът му работеше трескаво, за да анализира онова, което виждаха очите му.

Кара се закова от лявата му страна, готова за бой. Миг по-късно отдясно застана Виктор, стиснал в ръка боздугана си. Няколко секунди след него дойде и Ничи, която не държеше никакво оръжие. Ричард обаче усети как въздухът около нея бе нагнетен с енергия, която напираше да бъде освободена.

— Добри духове! — прошепна ковачът. Направи предпазлива крачка напред, вдигнал в ръка страховития си боздуган — смъртоносно оръжие, изработено лично от него.

Ричард му препречи пътя с меча си. Опрял гърди в острието, ковачът с неохота се вслуша в мълчаливата заповед на Ричард.

Гледката, която в първия миг стъписа и четиримата, постепенно придоби ясен и разбираем вид. В краката на Ричард се валяше окървавена ръка с откъсната китка, заметната с подгизнало от кръв парче фланелен плат. Недалеч стърчеше мъжки ботуш, от който се подаваше нащърбена бяла бедрена кост, оголена, без сухожилията и мускулите. В шубрака настрани от тях бе проснат обезобразен торс, на места плътта бе обелена и разкриваше участъци от гръбнака и ребрата. Дънерът, където бяха приседнали няколко от мъжете, бе потънал в безкрайни розови спирали от черва и вътрешности. По оголените камъни, по тревата и храстите бяха разпръснати късове от скалпове и кожа.

Ричард не можеше да проумее що за могъща сила би могла да причини подобно нещо.

Изведнъж се сети. Хвърли поглед през рамо на Ничи.

— Сестрите на мрака?

Без да откъсва поглед от касапницата, Ничи поклати глава.

— Има няколко сходни белега, но като цяло не е техният почерк.

Ричард не можеше да прецени дали информацията е успокояваща или не.

Пристъпи бавно и внимателно между човешките останки, които все още не бяха спрели да кървят. Не му приличаше на битка. Нямаше рани от мечове и брадви, нямаше стрели и копия, които да обозначат бойното поле. Парчетата крайници и скъсаните мускулни влакна не изглеждаха като посечени с острие. Сякаш всеки отделен къс бе изтръгнат със сила.

Гледката беше толкова потресаваща, толкова непонятна, че дори не му прилоша. Ричард се почувства объркан в догадките, дори не можеше да предположи какво е причинило подобно опустошение — не само на хората, но и на природата наоколо. В дълбините на бушуващата ярост на магията на меча той усети как сърцето му се свива в неописуема агонизираща мъка, задето не бе успял да предотврати този ужас. Знаеше, че тепърва ще се чувства още по-натъжен и нещастен. Точно в този момент обаче единственото му желание бе да се саморазправи с човека или силата, причинила всичко това.

— Мисля, че е най-разумно веднага да изчезваме оттук, Ричард — прошепна Ничи.

Директният и и спокоен тон бяха красноречив знак за опасността, която ги дебнеше.

Изпълнен с яростта на меча, който стискаше в ръката си, разгорещен от собствения си неописуем гняв, Ричард сякаш не я чу. Първо трябваше да провери дали няма оцелели.

— Всички са мъртви — рече тя, сякаш подслушала мислите му.

Ричард трябваше да разбере дали опасността не продължава да ги дебне от гъсталака.

— Що за същество е способно на подобно нещо? — недоумяваше Виктор. Ковачът, разкъсван от чувство за вина, нямаше желание да напусне кървавото поле.

— Едва ли е човек — тихо, но твърдо отрони Кара.

Ричард си запроправя път между човешките вътрешности, усети как тишината откъм гъстите горски дебри се сгъстява около него, сякаш всеки миг можеше да го смаже. Не се чуваха птички, не жужаха насекоми, не подвикваха катерици. Тежките, оловно сиви облаци и неуморният дъжд допълнително засилваха потискащата атмосфера.

От листата, от клоните, от връхчетата на поклащащите се треви капеше кръв. Стволовете на дърветата бяха червени. По грубата кора на един ясен бе размазана окървавена плът. Под раззеленените клони на вековен клен лежеше разтворена отсечена мъжка длан — пръстите не стискаха оръжие.

Ричард забеляза следите от стъпки, оставени при идването им, разпозна собствените си отпечатъци, а около тях — тези на Ничи, Кара и Виктор. Голяма част от човешките останки се въргаляха на места, където не бе стъпвал човешки крак. Между парчетата месо не се виждаха стъпки, но в същото време тук-там земята изглеждаше странно изкормена. Една подобна страховита цепнатина прорязваше огромен изпъкнал корен.

След като огледа по-отблизо, Ричард установи, че това са следи от стоварването на тела в земята с такава неистова сила, че направо са се получили ями. На места се виждаха пропукани корени, по чиито отломки се бяха закачили парчета плът.

Кара го стисна за ризата, за да му попречи да продължи.

— Да изчезваме оттук, Господарю Рал.

Ричард дръпна рязко ръката си.

— Тихо!

Докато пристъпваше безмълвно сред останките, безбройните гласове на онези, които бяха използвали меча преди него, шептяха тихичко в главата му.

Не обръщай внимание на онова, което виждат очите си, на онова, което е сторено. Съсредоточи се в търсенето на причинителя, който може би още дебне наблизо. Дойде време за мъст.

Но Ричард нямаше нужда от предупреждение. Той стискаше дръжката на меча си толкова яростно, че усещаше релефните букви, които изписваха думата „истина“ със златна нишка, вплетена в сребърната основа. Тази златна дума се впиваше в плътта на дланта и пръстите му.

В краката си видя човешка глава, чиито оцъклени очи се взираха в него от шубрака. Лицето бе разкривено от безмълвен вик на ужас. Познаваше този човек. Името му беше Нури. Всичко, което бе постигнал в живота си този млад човек, целият опит, който бе натрупал, плановете, които бе градил — всичко това бе унищожено в един миг. Светът бе свършил за всички тези нещастници — едничкият живот, който им беше даден, бе безвъзвратно изгубен.

Агонията от покъртителната загуба, зловещата категоричност на безумния край заплашваше да изкорени яростта от меча му и да го погълне в едно неизбродимо тресавище на скръбта. Всички тези мъже бяха обичани и чакани от някого. Близките на всеки от тях щяха горко да скърбят за загубата си.

Ричард си наложи да продължи нататък. Нямаше време за скръб. Трябваше да намери виновника за случилото се и да му въздаде заслуженото наказание, да раздаде справедливост, преди онзи да има възможност да стори нещо подобно и с други хора. Едва тогава живите ще имат право и време да се отдадат на скръбта си по погубените души на своите близки и приятели.

Колкото и да се оглеждаше, не успя да види нито едно неразкъсано тяло, нито един непокътнат труп. Мястото, където бяха останали да ги чакат мъжете, бе осеяно с човешки останки. Кървави късове червенееха и между околните дървета, сякаш част от мъжете се бяха опитали да избягат. Ако наистина е било така, явно не са успели да стигнат далеч. Докато Ричард обикаляше между дърветата в отчаян опит да разбере кой е извършителят на това ужасно деяние, в търсене на следи, които биха могли да му помогнат да намери убиеца, не забравяше да държи под око сенките сред мъглата. Бе забелязал следи от стъпките на мъже, опитали се да избягат, но не и нещо, което да му покаже, че след бегълците са тръгнали преследвачи.

Заобиколи вековен бор и за малко да се блъсне в мъжки торс, който висеше от висок клон. Останките от тялото му се падаха доста над главата на Ричард. Торсът беше останал без ръце, закачен на счупения клон като на месарска кука. На лицето бе изписан безмълвен ужас. Висеше надолу с главата и от косата му все още капеше кръв.

— Добри духове! — повтори Виктор и лицето му се изкриви от гняв. — Това е Феран.

Ричард огледа района, но не забеляза движещи се сенки.

— Струва ми се, че няма оцелели. — Забеляза, че там, където капеше кръвта на Феран, нямаше следи от човешки крак.

Следите на Калан също бяха изчезнали.

Болката и ужасът при мисълта, че с тези хора може да се е случило същото, което е сполетяло и Калан, подкоси коленете му. Дори яростта на меча не бе достатъчна, за да го предпази от агонията на тази болка.

— Трябва да се махаме оттук, Ричард — прошепна Ничи в ухото му.

— И аз съм на това мнение — подкрепи я Кара.

Виктор вдигна боздугана си.

— Трябва да отмъстя на извършителите. — Кокалчетата му около дръжката на оръжието бяха бели. — Можеш ли да ги проследиш? — Въпросът беше към Ричард.

— Не мисля, че идеята е добра — намеси се Ничи.

— Добра или не, не виждам никакви следи — отвърна Ричард и се взря в сините и очи. — Може би ще се опиташ да ме убедиш, че и това си го въобразявам?

Тя устоя на погледа му, но не отвърна на предизвикателството.

Виктор вдигна очи към Феран.

— Обещах на майка му да се грижа за него. Какво ще кажа на семейството му? — В очите му заблестяха сълзи от гняв и болка. Посочи останките на другите с боздугана си: — Какво ще кажа на техните майки, жени и деца?

— Че ги е погубила зла сила — отрони Ричард. — Че няма да спреш нито за миг, докато не отмъстиш за смъртта им. Че възмездие ще има.

Виктор кимна, гневът му като че се беше поуспокоил и сега в гласа му се долавяше само болката.

— Трябва да ги погребем.

— Не! — твърдо отвърна Ничи. — Разбирам, че си обещал да се грижиш за тях, но приятелите ти всъщност вече не са тук, сред тези обезобразени и разкъсани тела. Те вече са при добрите духове. Само от нас зависи да не се присъединим и ние към тях.

— Но ние сме длъжни… — понечи да възрази Виктор в нов пристъп на гняв.

— Не! — прекъсна го Ничи. — Огледай се. Тук се е вихрило кърваво безумие. Нали не искаш и ти да свършиш така. Не можем да помогнем на тези мъже по никакъв начин. Трябва незабавно да се махаме оттук.

Преди Виктор да е успял да каже още нещо, Ричард се наведе към Сестрата.

— Какво знаеш ти за всичко това?

— Вече ти казах, Ричард, че трябва да поговорим. Но не му е нито времето, нито мястото.

— Съгласна съм — изръмжа Кара. — Да изчезваме незабавно от този ад.

Ричард откъсна поглед от останките на Феран и го плъзна към кървавите парчета от тела наоколо. Внезапно го обзе неизразима самота. Изпита болезнена нужда от близостта на Калан. Закопня тя да го приласкае и успокои. Трябваше да знае дали тя е добре. Неизвестността, липсата на каквато и да е информация дали е жива и здрава, го съсипваше.

— Кара е права. — Ничи нервно дръпна Ричард за ръката. — Не знаем достатъчно какъв враг имаме насреща си и що за сила е причинила всичко това. И се опасявам, че в твоето състояние мечът не би могъл да ни защити. Точно сега аз също не бих могла да направя нищо. Ако това същество или сила все още броди наоколо, не му е сега времето да се изправим насреща му. Трябва да получим възмездие и да въздадем справедливост. Но за да имаме възможност да го направим, най-важното е да останем живи.

С опакото на ръката си Виктор изтри от лицето си сълзите на гняв и безсилие.

— Не ми е приятно да го кажа, но според мен Ничи е права. — Каквото и да е съществото, което те издирва, Господарю Рал — подкрепи ги Кара, — не бих искала да те намери тук, ако реши да се върне. Ричард забеляза, че Кара, облечена в червената си кожена униформа, вече не изглежда толкова не на място сред гората. Сега тя се сливаше идеално с кървавия фон.

Ричард обаче не се чувстваше готов да продължи напред, без да е разбрал какво точно става, освен това усещаше как дълбоко в душата му се надига едно тревожно чувство.

— Защо мислиш, че преследва мен? — попита той Морещицата.

— Вече ти казах — отговори Ничи вместо Кара. — Не му е нито времето, нито мястото да говорим. А що се отнася до тези хора, с нищо не можем да им помогнем.

С нищо не можем да им помогнем. И за Калан ли важи същото? Не можеше да си позволи дори да си го помисли.

Заби поглед на север. Нямаше представа къде да я търси. Фактът, че онзи разместен камък, се падаше на север от бивака им, не беше доказателство, че похитителят на Калан я е отвел именно нататък. Може да са тръгнали на север, за да избегнат среща с Виктор и хората му или пък с войниците, охраняващи конвоя с провизиите. Или пък да са се опитвали да се измъкнат по-бързо, за да останат незабелязани. След това може да са сменили посоката и да са тръгнали накъде ли не.

Но все нанякъде са тръгнали.

Ричард знаеше едно — нуждаеше се от помощ.

Опита се да си отговори на въпроса кой би могъл да му помогне в подобна ситуация. Кой би му повярвал? Зед може би щеше да му повярва, но Ричард не вярваше дядо му да е способен да му осигури точно такъв вид помощ, от каквато се нуждаеше в момента. А ако се окаже, че проблемът надхвърля способностите на Зед, би било неразумно да губи толкова време и да се отклони толкова надалеч.

Кой би се съгласил да му помогне? Кой би могъл да знае нещо?

Ричард се обърна рязко към Виктор.

— Откъде мога да взема коне? Трябват ми коне. Сещаш ли се за някое близко място?

Въпросът изненада Виктор. Ковачът отпусна тежкия боздуган, с другата си ръка изтри дъжда от челото си, като в същото време се съсредоточи над въпроса.

— Май Алтур’Ранг е най-близко — отвърна след малко.

Ричард прибра меча в ножницата.

— Да вървим. Бързо!

Доволна от решението да се махнат от кървавата поляна, Кара го бутна в посока на града. В очите на Ничи проблесна подозрително пламъче, но в същото време беше толкова доволна, че се отдалечават от мястото, над което бе надвиснала толкова много смърт, че не попита за какво са му коне.

Забравили умората, четиримата се отдалечиха от мъжете, на които вече нямаше с какво да помогнат. Макар сърцата им да се свиваха от болка, че ги оставят, всеки от тях разбираше, че е твърде опасно да останат и да ги погребат. Не си струваше да рискуват живота си заради погребването на мъртвите.

Ричард прибра меча си в ножницата и гневът му се уталожи. На негово място дойде смазваща болка от претърпяната загуба. Сякаш цялата гора ридаеше заедно с тях.

Още по-страшен бе ужасът да не знае какво се е случило с Калан. Ами ако и тя е сполетяна от това зло…

Мисли за решението, напомни си той.

За да я намери, щеше да му е нужна помощ. За да стигне до помощ, му трябваха коне. Това бе непосредственият проблем, на който трябваше да намери решение. Оставаше им още половин ден дневна светлина. Нямаше намерение да губи нито минута повече от нея.

Поведе Виктор, Кара и Ничи през гъстата гора с уморително бързо темпо. Никой не се оплака.