Тери Гудкайнд
Лавинен огън (39)

Трийсет и девета глава

РИЧАРД ОБЪРСА ПОТТА и капчиците дъжд от челото си. Тресавището тънеше в сумрак, до който рядко проникваше пряка слънчева светлина. Но дори при това положение влагата и жегата бяха убийствени. След снежната буря, с която се сблъскаха в планинския проход, Ричард а-ха да се зарадва на топлината — поне я прие доста по-ентусиазирано, отколкото в друг случай. Кара не се оплакваше, но тя по принцип нямаше навика да мрънка. Фактът, че е близо до Ричард, я задоволяваше напълно, макар че при всяка негова постъпка, която и се стореше рискована, настроението и се разваляше, което обясняваше раздразнението и от факта, че бяха тръгнали да се срещнат с Шота.

Тук-там в калта и меката горска почва Ричард мярваше пресни следи, оставени от Самюъл. За него беше очевидно, че другарят на Шота е нямал търпение да се върне при покровителката си и е бързал презглава по пътеката. Кара също забеляза следите. Ричард остана приятно изненадан, когато тя му обърна внимание на тях. От деня на изчезването на Калан и след като Ричард показа на Кара, Ничи и Виктор колко информация се крие в следите, оставени от когото и да било, Морещицата явно бе станала по-наблюдателна.

Макар по отпечатъците на Самюъл да бе видно, че е бързал и вероятността да ги нападне втори път да бе минимална, Ричард и Кара си държаха очите на четири, готови да реагират веднага, ако той или нещо друго ги издебне от сенките. В крайна сметка това тресавище имаше за цел именно да държи неканените гости далеч от дома на вещицата. Ричард нямаше точна представа какво ли се спотайва под прикритието на листата и сенките, но знаеше, че никой в Средната земя, включително магьосниците, не приближава храма на Шота, без да има сериозна причина да го прави.

Вече не валеше, но беше толкова мъгливо и влажно, че все едно дъждът продължаваше да се сипе. Короните на дърветата поемаха мъглата и пръските и ги стоварваха на земята на бавни, тромави капки. Тежестта им разклащаше широки листа на края на длъгнести клони, които стърчаха от гъсталака, и увивни растения, които пристягаха клоните на дърветата и цялата гора като че постоянно се люлееше и поклащаше в неподвижния въздух.

Дърветата в тресавището растяха уродливи и възлести, сякаш подложени на мъчения от разнообразните увивни растения и тежките мъхени завеси, които висяха от обвитите в мъгла клони. По кората на дърветата имаше петна от грапави лишеи, другаде сълзеше черна тиня. Тук-там в далечината Ричард мярваше по някоя птица, изпъчена на висок клон, вперила зорък поглед в натрапниците.

Дълбоко в скута на планината се бяха притаили тъмни и вонящи блата, над които се стелеха гъсти изпарения. По брега изплуваха парчета здраво вплетени едни в други корени, които се губеха в непрогледните дълбини. В блатистите води се спотайваха коварни обитатели, чиито движения нагъваха повърхността на лениви вълнички. От гъстите сенки на другия бряг дебнеха очи.

Докато Кара и Ричард бяха заети да разгонват облаците от насекоми, които жужаха навсякъде около тях, джунглата се огласяше от хаотичните крясъци на птици. Сегиз-тогиз се чуваха подвикванията и подсвиркванията и на други животни, притаени сред дърветата. В същото време неподвижната гъста растителност и потискащите жега и влага придаваха на мястото напрегната скованост. Ричард забеляза как Кара сбърчи нос, доловила натрапчива воня на разложено.

Пътеката през гъстата растителност приличаше на уголемяваш, се жив тунел. Ричард бе доволен, че не се налага да се отклоняват от нея и да навлизат в тресавището. Съвсем ясно си представяше острите зъби и нокти, застинали в търпеливо очакване и готови да се впият в случайно минаваща наблизо вечеря.

Щом излязоха в периферията на мрачното тресавище, Ричард спря сред гъстите сенки. Надзърна от сумрака на заплетените клони, пелените от мъх и здравите щипци на увивните растения и изпита усещането, че надзърта от прага на пещера към великолепието на хубав слънчев ден. Въпреки дъждеца и мъглата в блатото привечерното слънце бе успяло да пробие тук-там през облаците, за да излее върху далечната долина златисти струйки светлина, които блестяха като същински накити.

Околовръст тучната долина скалистите сиви стени на планините се въздигаха почти отвесно към тъмния ревер на облаците. Доколкото Ричард знаеше, единственият път към дома на Шота бе през тресавището. Долината бе застлана от мек зелен килим, осеян с диви цветя. По възвишенията се пъчеха, сякаш подредени на витрина, дъбове, кленове и брези, които растяха по-нагъсто покрай поточетата долу в ниското, а листата им блещукаха на меката светлина.

В тъмната гора, където стояха Ричард и Кара, все едно беше нощ, от която се виждаше светлият ден оттатък. Недалеч от растителността и шубраците, точно на ръба на тресавището, имаше скален перваз. През него се изливаха тонове вода, която се разделяше на вертикални колони, обвити в пръски и изпарения, забързани към кристалните езера и потоци в далечината. При падането си от такава височина колоните се сгромолясваха с грохот, но тук, горе, от него оставаше само далечно съскане. Щом Кара и Ричард се наведоха да погледнат през ръба, лицата им усетиха хладината на водните пръски.

Основната пътека свърши в скалата и Ричард поведе Кара по странична, доста по-тясна просека. Добре че предния път се постара да запомни точно къде да търси разклона — в противен случай сега трудно би го намерил. Пътеката лъкатушеше между огромни кръгли камъни, скътана под балдахин от бледозелени папрати. Увивни растения, мъх и храсталаци и осигуряваха допълнително прикритие.

Повървяха още малко по равното, после започнаха да слизат. Към долината водеха хиляди стъпала, изрязани в самата скала, виеха се зигзагообразно, спускаха се под надвиснали клони и стъпка по стъпка ги отвеждаха все по-надолу и по-надолу, следвайки естествения релеф на скалистата местност. Тук-там стъпалата се изравняваха в пътечка, която минаваше покрай изваяни от природата каменни колони, усукваше се в обратната посока и отново преливаше в стъпала, потънали под навес от листа и клони.

От тази част на склона се откриваше великолепна гледка към долината. Поточетата с планинска вода, които лъкатушеха между плавните възвишения, бяха самата прелест. Дърветата, на места групирани в малки горички, другаде кацнали като самотни кралски особи на върха на хълма, създаваха уют и спокойствие в душата на пътника.

В далечното сърце на долината, сред мек килим от величествени дървеса се гушеха приказни чертози, пред чиято красота дъхът секваше. В небето се врязваха изящни шпицове, над бездните между отделните кулички висяха дантелени мостове, около минаретата се виеха безкрайни спирали от стъпала. Всеки остър връх бе увенчан с разноцветни знаменца и флагове. Ако имаше великолепен дворец, който да изглежда женствен, то това бе този приказен палат. Място, напълно подходящо за жена като Шота.

С изключение на родната си Еленова гора и планините на запад, където бе отвел Калан, за да и помогне да се възстанови и където бяха прекарали едно вълшебно лято, Ричард не познаваше друго място, което би могло да съперничи по красота и великолепие на тази долина. Още преди да се срещне с Шота за пръв път, видял всичко това, той преосмисли мнението си за вещицата. Тогава, докато минаваше през тресавището, първата му мисъл беше, че да, тази мрачна обстановка напълно съответства на представата му за дом на една вещица. Когато малко по-късно разбра, че всъщност Шота живее в долината, а не сред зловещите блата, си помисли, че човек, който е избрал за свой дом такова спокойно и невероятно красиво място, непременно има и добри качества. Вярно, че при друг подобен случай, когато се сблъска с красотата на Народния дворец, построен от Мрачния Рал, убедеността му в тази негова теория като че се поразколеба.

Покрай основата на скалата до водопада тръгваше път, който пресичаше тревистите поля и лъкатушеше плавно между хълмчетата. Преди да стъпят на него, Кара попита дали да не използват възможността за по едно бързо топване във водата, за да се поизмият.

Идеята му се стори добра и той спря почти веднага. Отпусна раницата си на земята. Най-много копнееше да почисти и измие раните си, които бе прегорило в плътта му онова лепкаво нещо. Така щеше да им помогне да зараснат по-бързо. Беше плувнал в пот, покрит с мръсотия. Каза си, че сигурно прилича на просяк.

Веднъж Калан отвори темата за това колко е важно да създаваш у хората такова впечатление, каквото смяташ за достойно за себе си. Според нея Ричард трябваше да престане да се облича като горски водач и да започне да носи по-изискани дрехи. Тя положи доста усилия да го убеди, че ако очаква хората да му повярват и да го следват, ако иска да бъде Господарят Рал, владетелят на Д’Хара, трябва да изглежда подобаващо.

В крайна сметка външният вид е огледало на представата на човека за самия него, а оттам — и за отношението му към околните. Човек, разяждан от себе омраза, който се съмнява в собствените си качества, излъчва тези чувства и в поведението си. Подобни визуални намеци не внушават доверие у околните и макар не винаги да са съвсем точни, в повечето случаи наистина отразяват вътрешния свят на личността — независимо дали човек го осъзнава.

Никоя уважаваща себе ей здрава птица не би допуснала перата и да са разрошени. Никой лъв не оставя козината си дълго време сплъстена и мръсна. Статуя, изваяна с цел да представи човека като благородно същество, не го изобразява разрешен и кирлив.

Ричард разбра прекрасно какво се опитваше да му каже Калан, всъщност дори в известен смисъл започна да осъзнава истинността на посланието и още преди тя да го изрече.

В Магьосническата кула намери дрехите, достойни да изразят представата му за самия него. Бяха принадлежали на магьосник воин. Ричард избра по-важните атрибути от това облекло, към тях добави и още някои допълнителни аксесоари. Не можеше да прецени какво впечатление създава у хората по принцип, но помнеше прекрасно как впечатли Калан.

Ричард заобиколи скалите в долната част на водопада, за да си намери уединено местенце, удобно за баня, докато Кара избираше подходящ вир за себе си. Обеща му да бъде достатъчно експедитивна.

Водата беше превъзходна, но Ричард знаеше, че няма излишно време, за да го прахосва за удоволствия. Чакаха го далеч по-важни дела. Изми набързо потта и мръсотията от тялото си, почисти внимателно раните и облече одеждите си на магьосник воин, които извади от раницата си. Днес повече от всякога бе важно да се появи пред Шота като владетел, дошъл на важна среща, а не като безпомощен просяк.

Обу си черния панталон, облече си черната риза без ръкави, отгоре сложи черната, изрязана отстрани туника с широка златна обшивка по всички ръбове. Върху златотканата материя блестяха древни символи. Туниката се пристягаше в кръста с широк кожен колан с две огромни златни пафти, орнаментирани богато с подобни древни символи, само че от сребро. Имаше ги и върху металните плаки по ръбовете на черните му кожени ботуши. Внимателно преметна през дясното си рамо древния кожен ремък, върху който се закачаше Мечът на истината, пъхнат в изящна ножница от злато и сребро.

Макар за повечето хора Мечът на истината да бе зловещо оръжие — и по принцип то си беше точно такова, — за Ричард това оръжие беше далеч повече. Дядо му Зед, в качеството си на Първи магьосник, връчи меча на Ричард, с което провъзгласи внука си за Търсач. Доверието, подплатило този тържествен акт, можеше да се сравни в много отношения с доверието на баща му, който удостои сина си с честта да наизусти онази древна свещена книга. На Ричард му трябваше доста време, докато осъзнае напълно отговорността от носенето на Меча на истината.

Това удивително оръжие му бе спасявало живота неведнъж. Но не защото мечът притежаваше несъмнена сила или защото притежателят му владееше изключителни хватки. Беше му спасявал живота, понеже му бе помогнал да научи неща не само за самия себе си, но и за живота като цяло.

Мечът на истината със сигурност му бе разкрил много от тънкостите на боя, бе му показал танца на смъртта, бе го научил как да се справя със ситуации, които изглеждаха напълно неразрешими. И макар да му бе помагал в осъществяването на най-ужасното от всички ужасни действия — извършването на убийство, в същото време му бе дал възможност да осъзнае силата на прошката. По този начин мечът го бе научил да разпознава най-важните ценности, които помагаха в разгръщането на самия живот. Така Ричард осъзна колко е наложително да опознае тези ценности и да знае как да ги полага в контекста им.

В определени отношения — например фактът, че наизустяването на „Книгата на преброените сенки“ оповести края на детството му — мечът му показа как да се почувства част от широкия свят, разкри мястото на Ричард в него. И в известен смисъл му донесе Калан. А именно Калан бе причината Ричард да пожелае да се види с Шота.

Затвори раницата си. Към униформата му на магьосник воин имаше и шапка, която също бе извезана със злато, но тъй като денят беше доста горещ, реши да не си я слага. Довърши тоалета си, като постави на китките си по една широка кожена лента със сребърни орнаменти и още от онези древни символи. Наред с многото си предназначения, тези накитници се използваха и за събуждане на Плъзгата от дълбокия и сън.

Когато Кара извика, че е готова, Ричард метна раницата на гърба си и се върна на пътеката. Едва сега осъзна истинската причина, поради която тя го бе помолила да спрат. Не беше само защото се нуждаеше от бърза баня.

Пред Ричард стоеше Морещица в червена кожена униформа.

Той хвърли многозначителен поглед на кървавочервената и дреха.

— Да не стане така, че Шота да съжалява, че те е поканила на гости.

Усмивката на Кара му показа категорично, че появи ли се проблем, тя е готова да го разреши.

— Нямам представа какви точно способности притежава Шота — продължи Ричард, щом тръгнаха, — но ми се струва, че днес трябва да пробваш нещо, което никога досега не си практикувала.

— А именно? — изгледа го изпод вежди Кара.

— Да внимаваш.