Тери Гудкайнд
Лавинен огън (50)

Петдесета глава

НИЧИ ОТВОРИ обкована с желязо дъбова порта и се озова под ярките слънчеви лъчи. Небето беше лазурносиньо, тук-там във висинето се рееха пухкави бели облачета — гледка, която във всеки друг случай неминуемо би я разведрила. Облъхна я свеж въздух, който разроши косите и. Тя ги поприглади, забила поглед в тесния мост към насипа в далечината. Чула шума от отварянето на врата, Кара се обърна рязко.

Ничи забърза по моста, прехвърчал високо над дворове и градини. Мярна няколко каменни пейки насред розова градина между основите на една кула и чупка от няколко стени от другата страна. Когато най-сетне приближи до Ричард, той все пак извърна глава и и се усмихна вяло. Стана и приятно, макар да знаеше, че реакцията му е no-скоро условна, един вид знак на любезност.

— Рика дойде да ми каже, че някой приближава към Кулата. Сметнах, че трябва да ви кажа.

Кара, застанала само на три крачки, пристъпи напред.

— Рика знаеше ли кой е?

— Боя се, че не — поклати глава Ничи, — и това ме притеснява.

— Ан и Натан са — отвърна Ричард, без да откъсва очи от панорамната гледка пред себе си.

Ничи повдигна вежди в почуда. Надзърна през парапета. Ничи посочи надолу към пътя, който лъкатушеше уморено към високата Кула.

— Конниците са трима — отбеляза Ничи.

— Може би и Том е с тях — кимна Ричард.

Ничи се наведе още малко и напрегна взор. Гледката беше страховита. Мина и мисълта, че изобщо не и се нрави мястото, на което стои Ричард.

Подпря се на рамото му, за да се изправи, и пак хвърли поглед към трите коня, които се катереха по обления в слънце път. Изгубиха се за кратко сред дърветата, за да се появят миг по-късно и да продължат упоритото си изкачване към Кулата.

Внезапен силен порив на вятъра за малко да я бутне към ръба, но Ричард реагира светкавично и я грабна през кръста. Тя инстинктивно се дръпна към пътеката. След като се убеди, че всичко е наред, той я пусна.

— Значи си сигурен дори от това разстояние, че са Ан и Натан?

— Да.

Ничи не преливаше от желание да се види пак с Прелата. Като Сестра на светлината, прекарала почти целия си живот в Двореца на пророците, Ничи считаше, че е почерпила всичко, което и е нужно, от Сестрите и тяхната водачка. В много отношения тя виждаше в Прелата майка си — това важеше и за повечето от останалите Сестри. Прелатът бе човек, който непрекъснато те соли за грешките ти и те поучава да удвояваш усилията си за подпомагане на хората в нужда.

Когато Ничи беше малка, майка и я шамаросваше безмилостно винаги, щом заподозреше, че дъщеря и е склонна да прояви дори минимална грижа за себе си. В по-късен етап от живота и Прелатът играеше същата роля, само дето го правеше с мила усмивка. С шамар или с усмивка — ставаше въпрос за едно и също нещо.

Натан Рал пък беше друга тема. На практика Ничи не познаваше Пророка. Имаше Сестри и особено послушници, които се разтреперваха дори само при споменаването на името му. Говореше се, че той е не просто опасен, а вероятно и луд, което, ако наистина беше така, бе доста смущаващо, предвид деликатното състояние на Ричард в момента.

Пророкът бе държан затворен и изолиран през по-голямата част от живота си, като Сестрите се грижеха не само за ежедневните му нужди, но преди всичко за това той да не избяга. Хората в Танимура — града, в който се намираше Дворецът на пророците — изпитваха едновременно раздразнение и ужас към Пророка, към онова, което можеше да им каже той за бъдещето им. Чуждите дарби обикновено разпалваха и изнервяха мнозина, особено, ако тези дарби не могат да бъдат лесно пригодени към техните желания.

Но Ничи нямаше много вяра на това какво говорят хората за Натан. Имаше доста богат опит с наистина опасни хора — Джаганг бе най-пресният пример, който би могъл да се нареди в челните редици на списъка и със злодеи.

— По-добре да слезем — каза Ничи на Кара и Ричард.

— Ако искаш, отиди — отрони Ричард, без да откъсва поглед от пропастта.

Звучеше така, сякаш изобщо не го е еня, че някой приближава, още по-малко кой точно е този човек. Беше очевидно, че вниманието му е насочено в друга посока и единственото му желание е да разкара Ничи.

Тя отметна кичур коса от лицето си.

— Не смяташ ли, че е редно да видиш какво искат? В крайна сметка вероятно са пропътували доста голямо разстояние, за да се доберат дотук. Едва ли са дошли, за да ни донесат мляко и курабийки за почерпка.

— Зед ще се погрижи — сви рамене Ричард, без да реагира по никакъв начин на опита и да се пошегува.

На Ничи ужасно и липсваше блясъкът в погледа му. Това положение вече започваше да става непоносимо.

— Кара, би ли се поразходила за малко? Моля те.

Кара, изненадана от подобна необичайна, но красноречива молба от страна на Ничи, огледа още веднъж Ричард, който не помръдваше от отвора в стената и не отлепяше поглед от панорамата, после кимна на Ничи съзаклятнически. Ничи я изпрати с поглед по насипа, после се обърна директно към Ричард, този път напълно открито.

— Трябва да престанеш, Ричард.

Той не отвърна и не помръдна.

Ничи знаеше, че няма право да се проваля в това, което иска да му каже и да постигне. Бе готова почти на всичко, за да влезе по друг начин в живота му, но не искаше да го постига по този начин. Не искаше да заема мястото на един труп, нито пък да бъде заместител на бляна, когото той не успя да осъществи. Ако се случи нещо, искаше то да е, защото той я е избрал не защото не е имал друг избор. Имаше време, когато бе готова да приеме и други варианти, но не и сега. Днес тя изпитваше повече уважение към самата себе си — и Ричард бе причината за това.

Другата причина беше, че този Ричард, когото виждаше сега пред себе си, не бе същият, когото тя познаваше и обичаше. Дори никога да не го има, тя нямаше да му позволи да потъне в ужасната тъмна дупка, в която се намираше. Ако можеше да му даде нужния тласък нагоре към живота, а това бе всичко, което тя би могла да направи за него, щеше да го стори.

Дори да се налагаше да играе ролята на негов опонент, за да го откъсне от това спираловидно движение надолу, а за него тя не би могла да бъде друго освен това, щеше да го стори.

Приближи се опасно близо до него и подхвана още по-директно.

— Нима няма да се бориш за онова, в което вярваш?

— Да се бори, който иска. — Гласът му не звучеше вяло, звучеше гробовно.

— Не това имах предвид. — Ничи го сграбчи за ръката и нежно, но твърдо го завъртя с гръб към пропастта и с лице към себе си. — Няма ли да се бориш за себе си?

Погледна я в очите, но не отговори.

— Това е, защото Зед ти каза, че е разочарован от тебе.

— Мисля, че гробът, който разрових, има връзка.

— Ти може да си го мислиш, но аз не смятам така. Защо да има връзка? Ти си бил сломен и отчаян и преди. Аз дойдох, плених те и те отведох в Стария свят, а ти какво направи? Ти се изправи на крака, държа се като истинския ти, застана зад вярванията си, в рамките на това, което ти позволявах да правиш. Бидейки такъв, какъвто си, ти ми предаде любовта си към живота и ме промени изцяло. Разкри ми какво е да обичаш истински живота и всичко, свързано с това.

Този път се събуди, след като бе на косъм от смъртта, и Кара и всички останали не вярваха на спомените ти за Калан, но това изобщо не ти попречи. Продължи да отстояваш мнението си, независимо какви доводи ти излагахме ние.

— Това в ковчега беше различно, бих казал, че беше малко повече от обикновен спор, при който някой не ти вярва.

— Така ли? Аз пък не мисля така. Беше просто един скелет. Е, и?

— Какво „е, и“? — Започваше да се отегчава. — Ти да не си откачила? Как така „е, и“?

— Далеч не смятам да заставам на твоя страна за нещо, в което не вярвам, но в същото време не желая и да приемаш моята истина просто ей така. Искам да те убедя с реални факти, а не с неубедителни и скалъпени доказателства.

— Какво имаш предвид?

— Ами лицето на Калан, което ти видя, доказа ли ти по категоричен начин, че наистина е била тя? Не, и не би могло — понеже на практика не беше останало нищо от него. Имаше само череп — без лице, без очи, без черти. Скелетът носеше роклята на Майката Изповедник. Е, и? Била съм в Двореца на Изповедниците и знам, че там има и други подобни рокли.

Както и името, извезано на златна панделка — то какво доказва? Достатъчно ли е да сложи край на вярванията ти, на търсенето ти? След всички неща, които двете с Кара ти изговорихме, доводите, аргументите — всичко… изведнъж най-неочаквано решаваш, че това скърпено неубедително доказателство доказва, че си вярвал на илюзиите си? Ковчег със скелет, който стиска панделка с извезано на нея име — как така това те убеди, че си я измислил, че е плод на въображението ти, докато аз толкова време ти говоря и ти обяснявам какво ли не, а ти отказваш и отказваш да ми повярваш? Не смяташ ли, че панделката е някак твърде удобна?

— Накъде биеш?

— Не вярвам, че с теб наистина става това. Според мен грешиш за спомените си, но не вярвам, че онзи Ричард, когото познавам, може да приеме за убедително доказателство онзи гроб. И не става въпрос за това, че Зед не ти вярва повече, отколкото ние с Кара.

— Тогава за какво става въпрос?

— Всичко е заради това, че повярва, че някакъв си скелет в ковчег е тя, защото се страхуваше, че е истина, след като дядо ти каза, че е разочарован от теб, че си предал доверието му.

Ричард понечи да се извърне, но Ничи го сграбчи за ризата и го дръпна, за да не губят директен контакт с погледи.

— Да, мисля, че става въпрос именно за това — разпалено отсече тя. — Кисел си, защото дядо ти каза, че си сбъркал. Защото призна, че е разочарован от теб.

— Аз наистина го разочаровах.

— Е, и?

— Стига с това „е, и“? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, какво, като е разочарован от теб. Какво, като мисли, че си постъпил глупаво. Ти си самостоятелна личност. Направил си това, което си сметнал за удачно. Действал си по определен начин, понеже си преценил, че така трябва, че ситуацията го налага.

— Но аз…

— Какво ти? Разочаровал си го? Ядосал си го с решението си? Имал е по-високо мнение за теб, а ти си предал доверието му? Паднал си в очите му?

Ричард преглътна, не искаше да го каже на глас. Ничи повдигна брадичката му и го накара да я погледне в очите.

— Не си длъжен да живееш така, че да задоволиш очакванията на другите, Ричард.

Той примигна насреща и, сякаш загубил ума и дума.

— Животът си е твой. Нали ти ме научи на това. Ти постъпи така, както смяташе за редно. Нима отхвърли предложението на Шота, понеже Кара не беше съгласна с теб? Не. Би ли го отхвърлил, ако знаеше, че аз няма да го одобря, че според мен би било погрешно да и дадеш меча си? Или пък, ако и двете с Кара бихме ти казали, че е глупаво да приемеш подобно предложение? Не, не мисля.

И защо? Защото си постъпил така, както си преценил, че е редно и тъй като си се надявал, че ще се съгласим с теб, в края на краищата е било без значение какво мислим ние. Бил си убеден в правотата на действията си. Не си разсъждавал над решението, просто си действал. Направил си онова, което си сметнал за наложително. Взел си решение, основавайки се на убежденията си, поради причини, известни единствено на теб, поради факта, че според теб това е бил правилният начин на действие. Така ли е?

— Ами… да.

— Тогава какво значение има дали дядо ти смята, че грешиш. Той там ли беше? Знаел ли е онова, което ти си знаел в дадения момент? Би било прекрасно той да вярва, че си постъпил правилно, да те подкрепи и да каже браво, Ричард. Но не е така. Това прави ли решението ти грешно? Прави ли го?

— Не.

— Ами тогава защо позволяваш да те обсеби напълно. Понякога хората, които ни обичат най-много, имат най-големи очаквания спрямо нас. Стига се дори до там, че да ни идеализират. Ти постъпи по съвест, не изневери на убежденията си, реши, че е важно да получиш информацията, необходима ти за разрешаването на определен проблем. Дори целият свят да мисли, че грешиш, ако ти прецениш, че е правилно, си длъжен да постъпиш така, както ти подсказва съвестта. Броят на хората, застанали на противоположно от твоето мнение, не променят фактите, а ти се бориш, за да установиш определени факти, не да задоволяваш тълпата или да се харесаш на определен човек.

Не си длъжен да оправдаваш ничии очаквания. Единственото, което трябва да правиш, е да живееш според собствените си очаквания.

Част от светлината, огънят, заблестя пак в напрегнатите му сиви очи.

— Това означава ли, че си ми повярвала, Ничи?

— Не, Ричард — поклати тъжно глава тя. — Продължавам да държа на мнението си, че Калан е плод на въображението ти вследствие на нараняването. Според мен ти си я измислил.

— А гробът?

— Истината ли? — Щом той кимна, тя въздъхна и продължи: — Според мен там лежи истинската Майка Изповедник, Калан Амнел.

— Разбирам.

Ничи го стисна за брадичката и за пореден път извъртя лицето му към себе си.

— Но това не означава, че съм права. Аз основавам убежденията си на други неща — на неща, които са ми известни. Но не мисля, че онова, което видях в ковчега, макар дълбоко да вярвам, че е била именно тя, наистина го доказва. Ти през цялото време беше убеден, че греша. Нима ще постъпиш така, както ти казва човек, който е убеден, че си на грешен път? Защо да го правиш?

— Но когато никой не ти вярва, е ужасно трудно.

— Определено е така, но какво от това? Това не прави един прав, друг крив.

— Но когато всички твърдят, че грешиш, започваш да се съмняваш в себе си.

— Да, животът понякога е труден. В миналото съмненията винаги са те стимулирали да се ровиш по-надълбоко в истината, за да се увериш, че си прав, понеже това ти дава допълнително сили и те мотивира да се бориш. Този път ти преживя страхотен шок, като видя тялото на Майката Изповедник в ковчега, понеже изобщо не ти беше минало през главата, че е възможно тя да е там. А към всичко това се прибавиха и неочаквано суровите коментари на дядо ти в онзи ужасен момент.

Разбирам, че това за теб е била последната сламка и ти не си имал сили да се бориш повече. Понякога човек стига до пределите на издръжливостта си и се отказва — това важи и за тебе, Ричард Рал. Ти си смъртен човек и си имаш своите предели точно като всеки друг човек. Но трябва да се справиш с това и да продължиш напред. Имаше достатъчно време да се оттеглиш, но вече трябва да се вземеш в ръце и да поемеш контрола над живота си.

Тя видя как той се замисля над думите и, разсъждава над тях. Беше невероятно да види как мисълта му отново работи. Наред с това си личеше, че не е преодолял съмненията си. Не и се щеше да извърви толкова дълъг път, след което да се спусне обратно в бездната.

— Може би хората и преди не са ти вярвали, за други неща — продължи Ничи. — Нима не се е случвало тази твоя Калан да не ти вярва? Реално съществуващ човек все някога би имал разногласия с теб, би се усъмнил в нещо, което правиш, би спорил с теб. А когато това се случи, сигурно си направил, каквото си сметнал за редно, колкото и тя да е смятала, че грешиш, дори може да те е помислила за леко откачен. Виж, Ричард, хайде, стегни се. Нали знаеш, че не за пръв път те мисля за откачил?

Ричард се усмихна, после пак потъна в размисъл. Накрая на лицето му се разля широка усмивка.

— Да, с Калан определено сме имали разногласия, имало е моменти, в които не ми е вярвала.

— И ти въпреки това си постъпвал така, както си смятал за нужно, нали?

Той кимна, все още усмихнат.

— Тогава не позволявай на този инцидент с дядо ти да ти съсипе живота.

Той вдигна ръка и я отпусна обратно покрай тялото си.

— Да, но…

— Ти се отчая заради онова, което ти каза Зед, без дори да се замислиш над информацията, която ти е дала Шота.

Ричард рязко вдигна глава, вниманието му бе изцяло върху Ничи.

— Какво имаш предвид?

— В замяна на Меча на истината Шота ти е казала нещо, което да ти помогне да разкриеш истината. Едно от изреченията и гласеше „Това, което търсиш, е отдавна заровено“.

Но не само това. Кара разказа на Зед и на мене всичко, което е казала Шота. Явно най-важната информация, понеже е дошла първа и дори вещицата е преценила, че е всичко, което би трябвало да ти каже, е думата „Лавинен огън“, нали?

Той кимна и продължи да слуша напрегнато.

— После е споменала, че трябва да откриеш мястото на костите в Необятната пустош. И да се пазиш от четириглавата змия.

Какво е „Лавинен огън“? Какво са Необятната пустош? Каква е тая четириглава змия? Заплати висока цена за всичко това, Ричард. И какво стори с получената информация? Дойде тук и попита Зед дали знае нещо, той ти каза, че не знае и после взе да ти разправя колко е разочарован от теб.

Е, и какво от това? Нима ще зарежеш всичко постигнато досега в търсенето си поради тази причина? Понеже един старец, който няма никаква представа какво означава Калан за теб или какво си преживял през последните години, си мисли, че си постъпил неразумно? Да не искаш да се пренесеш да живееш тук и да му станеш послушно кученце? Да не би да си решил да престанеш да разсъждаваш и да разчиташ само на него, за да разсъждава вместо теб?

— Разбира се, че не.

— Тогава край гроба Зед беше ядосан. Сигурно изобщо не можем да си представим през какво е минал, за да си върне Меча на истината от Шота. Какво очакваше да ти каже? „О, да, чудесна идея, Ричард, върни и го, нямам нищо против.“ Вложил е много усилия, за да си върне меча и затова смяташе, че сделката ти е нечестна. Е, и какво от това? Това е неговото мнение. Може дори да се окаже прав.

Но ти си преценил, че за теб е важно да пожертваш нещо, което той е поверил само и единствено на теб, нещо, което ти е изключително ценно, за да спечелиш нещо друго. За теб сделката е била честна. Кара ни каза, че в първия момент като че ли си останал с впечатлението, че Шота те е измамила, но след това си започнал да вярваш, че цената си е струвала. Кара права ли е?

Ричард кимна.

— Какво каза Шота за тази сделка?

Ричард вдигна глава към величествените кули, които се извисяваха зад Ничи.

— Шота каза следното — рече той и на лицето му се изписа пълна концентрация: — „Ти ме попита дали знам нещо, което може да ти помогне да откриеш истината. Казах ти го: «Лавинен огън». Не знам дали го осъзнаваш в момента, но сделката наистина беше честна. Дадох ти отговорите, от които се нуждаеш. Ти си Търсачът — поне беше такъв. Ще трябва сам да потърсиш смисъла на отговорите, които получи.“

— Вярваш ли и?

Ричард се замисли, след малко сведе глава.

— Да, вярвам и. — Когато след малко погледът му намери нейния, искрицата на живота бе заблестяла в очите му. — Наистина и вярвам.

— Тогава трябва да кажеш на мен, на Кара и на дядо си, че ако не възнамеряваме да ти помогнем, поне да престанем да ти се пречкаме и да те оставим да направиш, каквото е нужно.

Той се усмихна, макар и някак тъжно.

— Ти си забележителна жена, Ничи. Да ме убеждаваш, че трябва да продължа борбата, въпреки че не вярваш в каузата, за която се боря! — Наведе се и я целуна по бузата.

— Наистина ми се щеше да вярвам, Ричард… заради теб.

— Знам. Благодаря ти, приятелко… казвам това, защото само истински приятел може да е толкова загрижен да ми помага да се изправя лице в лице с действителността, отколкото да се грижи за собствените си убеждения. — Протегна ръка и като пое брадичката и в шепата си, с единия си пръст изтри една сълза, изтърколила се по бузата и. — Не можеш да си представиш какво направи за мен, Ничи. Благодаря ти.

Тя усети как свят и се завива от радост, примесена с неясното отчаяно чувство, че са се върнали в изходна позиция.

Въпреки това и се прииска да му се метне на врата, но вместо това просто вдигна ръка и го погали по бузата.

— А сега е време да вървим да посрещнем Ан и Натан — подкани я той. — След което смятам да разбера каква роля играе в цялата схема „Лавинен огън“. Ще ми помогнеш ли?

Тя се усмихна и кимна, буцата в гърлото и не и позволяваше да проговори, после, неспособна да се удържи, най-после го прегърна и го притисна силно към себе си.