Тери Гудкайнд
Лавинен огън (10)

Десета глава

ПОКРАЙ СТРЪМНАТА ПЪТЕКА към гробището се извисяваше огромна плачеща върба, в чиято корона се бе настанил присмехулник. Крясъците му бяха остри и пронизителни и имаха за цел да държат надалеч от територията му евентуални натрапници. Обикновено Ан нямаше нищо против песента на присмехулника, която би трябвало да звучи страшно само за съперниците от неговия вид. Но в тази мъртвешки притихнала нощ оглушителните подсвирквания, тракания и трели и бъркаха директно в мозъка. Някъде в далечината се чуваха подобни предупредителни звуци. Сякаш дори птиците не можеха да почиват на спокойствие.

Дженсън продължи да цепи гъстата трева и вдигна фенера си по-високо, за да освети пътя пред Ан.

— Том каза, че ще го намерим ей там, долу.

Запотена от измерителния път, Ан се взря в тъмнината.

Нямаше представа какво е намислил Пророкът. Никога, през всичките дълги години, откакто се познаваха, не бе проявявал по-странна прищявка. Не че не бяха му хрумвали всякакви странности — напротив. Но такова нещо изобщо не бе в негов стил. Човек би помислил, че старец на неговата възраст не би се натискал да прекарва часовете си в гробището без време.

Ан последва по-малката сестра на Ричард по пътеката, която ставаше все по-стръмна, като се опита да не изостава. Струваше и се, че вървят с часове, чувстваше се ужасно изморена. Не знаеше, че тук има гробище, явно забравено насред пустошта. Де да се бе сетила да вземе със себе си част от храната, която остана в чинията и в стаичката.

— Сигурна ли си, че Том още е там?

— Би трябвало — отвърна Дженсън през рамо. — Натан му заръча да стои на пост.

— Така ли? Но защо? За да отблъсква други крадци на трупове, в случай че се появят?

— Не знам, може би. — На Дженсън май не и беше до смях. Изобщо Ан не се справяше много добре с разсмиването на околните. По-скоро я биваше да ги разтреперва, но шегите и нещо не се получаваха. Рече си, че гробище посред тъмна нощ едва ли е най-подходящото място за разказване на смешки. Но поне върши работа, ако искаш да разтрепериш някого.

— Може би Натан просто е имал нужда от компания — подметна Ан.

— Едва ли това е причината. — Дженсън намери дупка в оградата, която отделяше обителта на мъртвите, и прекрачи през нея. — Натан ме помоли да те доведа дотук, а що се отнася до Том, мисля, че му нареди да стои на пост, за да е сигурен, че няма да има неканени гости.

Натан обичаше да държи нещата в свои ръце. Ан си каза, че и не би могло да е другояче — все пак беше роден с дарбата, при това от рода Рал. Не изключваше възможността старецът просто да е имал нужда да се прави на господар и затова да е мобилизирал Дженсън, Том и Ан. Пророкът обичаше драматичните декори и в този смисъл гробището идеално пасваше на почерка му.

Всъщност в този момент Ан само би се зарадвала да разбере, че зад тайнственото повикване се крие именно чудатостта на Натан. За жалост я гризеше неприятното чувство, че нещата далеч не са толкова прости и безвредни като обикновена прищявка.

През всичките векове, откакто Ан го познаваше, Натан бе проявявал склонност към мистериозност, към измама, понякога дори бе представлявал заплаха, но никога не бе се държал злонамерено — макар навремето това да не и се бе струвало толкова очевидно. През по-голямата част от времето, което Натан бе прекарал като пленник в Двореца на пророците, той бе подлагал на сериозни изпитания търпението на Сестрите, до степен, в която бяха готови да крещят и да си скубят косите. Но въпреки това не можеше да се каже, че е лош човек или че не оценява добрите хора. Той просто ненавиждаше тиранията от цялото си сърце и душа и хранеше един почти детински възторг от живота. Колкото и досаден да бе понякога — а той наистина бе човек, способен да изкара околните извън нерви, — Натан имаше добро сърце.

Почти от самото начало, въпреки всички обстоятелства, Натан бе довереник на Ан и неин яростен съюзник в борбата срещу Пазителя и всички злосторници, решили да навредят и потъпчат доброто и невинните хора на земята. Натан бе положил много усилия, за да съдейства в борбата срещу Джаганг. В крайна сметка той бе първият, който показа на Ан пророчеството за Ричард — още петстотин години преди неговото раждане.

Ан се хвана да мисли колко много и се ще да е ден и да не се намира в гробище. И Дженсън да няма толкова дълги крака.

Внезапно се сети защо Натан е поставил Том на пост и защо е искал да е сигурен, че наоколо няма да припари никой друг. Също като Дженсън, хората в Бандакар бяха изцяло лишени от дарбата. На тях им бе отнета дори онази мъничка искрица, която Създателят бе оставил у всеки друг на този свят. Тази искрица бе достатъчна обикновените хора да бъдат подвластни на въздействието на магията. Докато за родените без дарбата като Дженсън магията изобщо не съществуваше.

Отсъствието на тази вродена частица от дарбата не само създаваше имунитет срещу всяка магия, ами правеше хората като Дженсън невидими за силата на дарбата — тъй като те не можеха да си взаимодействат с нещо, което не съществува за тях.

Беше достатъчно дори само единият родител да е роден без искрицата на дарбата, за да се предаде тази особеност и на детето. В един момент хората, родени без дарбата, бяха прокудени в отдалечена и строго охранявана земя, за да бъде запазена дарбата в човешкия род. Това решение без съмнение беше ужасно, но иначе искрицата на дарбата би изтляла и угаснала.

Тъй като пророчеството е вид магия, то също е сляпо за този вид хора. В никоя книга от никоя епоха не се споменаваше нито дума за тях, нито пък за бъдещето на човешкия род и магията сега, когато Ричард откри родените без дарбата и сложи край на изгнаничеството им. Никой не би могъл да каже какво ще се случи оттук насетне.

Ричард по принцип нямаше много вяра на пророчествата. Въпреки че много от тях бяха свързани пряко с него, той не приемаше информацията в тях за чиста монета. За него вярата в свободната воля беше над всичко. Не беше привърженик на идеята, че животът му може да е предопределен.

Всичко в живота, включително и магията, се стреми към равновесие. В известен смисъл проявлението на свободната воля на Ричард се явяваше равновесната сила на съществуването на пророчествата. Смущаващото обаче беше, че тази свободна воля го превръщаше в непредвидима карта дори в пророчествата, в които той бе главно действащо лице. Ричард представляваше хаосът в подредеността, безредието в реда, беше своенравен като мълния. И въпреки това бе направляван от истината и воден от разума — не от случайни капризи, не от своеволие. Фактът, че той бе хаос в пророчеството и в същото време личност, водена от здрав разум, за Ан бе пълна загадка.

Тя се тревожеше сериозно за него, понеже подобни противоречиви страни на родените с дарбата можеха да отключат различни видове заблуди. А точно сега най-малко им трябваше объркан и подвластен на илюзиите си водач.

Но всичко това бе на теория. Основният проблем беше, че докато все още имат време, трябваше да намерят начин да го накарат да повярва в каузата, за която е предопределен, и да изпълни предназначението си. Ако някой се провали, независимо дали те или той, всичко щеше да е напразно.

Отгоре на всичко новините от Вирна надвиснаха над главата и като смъртоносна сянка.

Забелязал светлинката от фенера им, Том изплува от мрака и се спусна през високата трева да ги посрещне.

— Ето те и теб — рече на Ан. — Натан ще се радва, че най-сетне дойде. Ела да ти покажа пътя.

Доколкото успя да види на жълтеникавата светлина на фенера, лицето на Том изглеждаше тревожно.

Едрият Д’Харанец ги поведе през гробището, минаха покрай групичка гробове с могили, опасани с камъни. Явно бяха по-нови, защото всички останали бяха обрасли с буйна висока трева, която бе погълнала не само гробовете, но и камъните, с които бяха обозначени. На едно място попаднаха на няколко малки гранитни паметни плочи. Някои от гробовете бяха белязани с най-обикновени дъски с издълбани върху тях имена. Повечето такива плочи отдавна се бяха превърнали в прах и сега по-голямата част от гробището приличаше на запустяло поле.

— Знаеш ли какви са тези едри насекоми, дето вдигат толкова отвратителен шум? — обърна се Дженсън към Том.

— Не знам точно, за пръв път ги виждам. Ама изведнъж плъпнаха навсякъде.

— Това са цикади — усмихна се Ан.

— Моля? — смръщи чело Дженсън.

— Наричат се цикади. Няма как да си ги виждала. Когато са се излюпвали предишния път, сигурно още си била в пелени, твърде млада си, за да ги помниш. Жизненият цикъл на тези насекоми е седемнайсет години.

— Седемнайсет години! — възкликна Дженсън. — Искаш да кажеш, че се появяват веднъж на седемнайсет години?

— Като по часовник. След като женските бъдат оплодени от тези шумни приятелчета, ще снесат яйцата си в клоните. Когато яйцата се излюпят, нимфите ще паднат от дърветата, ще се заровят в земята и няма да се появят цели седемнайсет години. А после животът им на възрастни индивиди ще бъде съвсем кратък.

Дженсън и Том крачеха през гробището, като продължиха да възклицават удивено. На слабата светлина на фенера Ан не виждаше почти нищо, освен тъмните силуети на дърветата, които се поклащаха при откъслечните пориви на вятъра. Докато тримата тихо се промъкваха през гробището, цикадите не преставаха да огласят околния мрак. С помощта на Хана си Ан се опита да разбере дали в близост няма още някой, но не усети друг освен Том и още един човек по-надалече — несъмнено Натан. Дженсън бе невидима за Хана на Прелата.

Също като Ричард Дженсън беше дъщеря на Мрачния Рал. Раждането на хора като нея бе неочакван и случаен страничен ефект от магията на връзката, която носеше в себе си всеки Господар Рал. В древни времена, когато родените без дарбата започнали да се разпространяват, било взето решение те да бъдат прогонени в забравената земя Бандакар. След това всички потомци на Господаря Рал, у които не била регистрирана искрицата на дарбата, били екзекутирани.

За разлика от всички предишни Господари Рал, Ричард бе на върха на щастието си да установи, че има сестра. Той никога не би позволил тя да бъде осъдена на смърт само защото се е родила такава, каквато е. Нито би допуснал тя и хората като нея да бъдат прокудени в изгнание.

Макар Ан да бе прекарала вече доста време в компанията на тези хора, все още не можеше да свикне със смущаващото им в някои отношения присъствие. Дори в непосредствена близост до такъв човек нейният Хан се опитваше да я убеди, че до нея всъщност няма никой. Беше като един вид смущаваща слепота, загуба на сетиво, на което бе свикнала да разчита.

Дженсън крачеше с огромни крачки, за да не изостава от Том. За да ги следва, Ан подтичваше.

След малко заобиколиха невисока могила и пред очите им се извиси каменен паметник. Светлината на фенера освети квадратния постамент, който бе висок почти колкото Ан, но по-нисък от Дженсън. Грубият камък бе очукан от стихиите, зацапан от времето. Ако някога повърхността му е била полирана, вече не личеше. Светлината се плъзна над него и разкри тъмни петна, наслоени от годините, както и жълтеникави лишеи с неправилна форма. Върху внушителната основа беше поставена голяма резбована урна, украсена с изваяни от камък гроздове. Натан обичаше грозде.

Том продължи да върви, докато заобиколиха постамента. Ан с изненада установи, че тежкият камък е изместен от основата си.

Щом минаха отзад, видяха изпод камъка да се процежда треперлива светлинка.

Стори и се, че целият паметник е поместен встрани и сега под него се виждаха стръмни стъпала, които се врязваха дълбоко в земята и потъваха към меката светлина.

Том ги изгледа многозначително.

— Той е долу.

Дженсън се наведе и надзърна в дупката.

— Натан е там долу? Слязъл е по стълбите?

— Боя се, че да.

— Какво е това място? — попита Ан.

Том сви рамене и се усмихна извинително.

— Нямам никаква представа. Изобщо не знаех, че е тук, допреди малко, когато Натан ми каза къде да го намеря. Заръча да те изпратя долу веднага, щом пристигнеш. При това звучеше доста припрян. Не иска никой да знае за съществуването на това място. Каза да стоя на пост и да не пускам пиле да прехвърчи над гробището. То, не че някой напира да идва, особено нощем… Бандакарците не се отличават с приключенски дух.

— За разлика от Натан — промърмори Ан и потупа Том по мускулестата ръка. — Благодаря ти, моето момче. Най-добре да послушаш Натан и да застанеш на стража. А аз ще сляза да видя каква е тая работа.

— Идвам с теб — рече Дженсън.