Тери Гудкайнд
Лавинен огън (11)

Единайсета глава

ПОДТИКВАНА ОТ ЛЮБОПИТСТВО И ТРЕВОГА, Ан припряно заслиза по стръмните стъпала. Дженсън я следваше по петите. Стигнаха до площадка, вляво от която имаше друго стълбище. При третата площадка завиха още веднъж наляво и се спуснаха по поредното дълго стълбище. Прашните каменни стени бяха потискащо близо една до друга. Таванът падаше ниско, дори за миньонче като Ан. Дженсън се бе препънала почти одве. Ан имаше чувството, че е всмукана от пастта на гробището и се спуска към огромния му търбух.

Щом стигнаха най-долната площадка, тя спря и ококори очи в почуда. Дженсън подсвирна от удивление. Пред тях изплува не тъмница, а продълговато помещение със странна усукана форма, каквато Ан никога не бе виждала. Стените се виеха зигзагообразно, като всяка държеше своя независима посока. Част от стените бяха измазани. Следвайки странните си чупки, цялата стая се губеше в далечината и изчезваше зад заострени ъгли.

Мястото изглеждаше едновременно хаотично и подредено, от което Ан се почувства особено. Тъмните ниши, които се виждаха тук-там в измазаните стени, бяха изрисувани в синкави символи и украсени с орнаменти, които на места се бяха олющили. На места имаше и части от думи, но бяха твърде древни и избледнели, за да бъдат разчетени без специално взиране. В няколко от многобройните ъгълчета се виждаха стари дървени маси, потънали в прах, а над тях — етажерки с книги.

От тавана висяха мъртвешки неподвижни паяжини, сякаш замислени като украса на скритата под гробището стая. По масите и в някои от празните ниши бяха разположени десетки свещи, чиито пламъци озаряваха мястото с призрачна светлина, идеща като че от друг свят. Сякаш на това място периодично се сбираха всички обитатели на гробището над главата на Ан, за да обсъждат важни за мъртвите въпроси и да приветстват нови членове в своя вечен орден. Зад фините пелени от натежали от прах паяжини, между четири масивни маси, придърпани една към друга, стоеше Натан. Около него бяха пръснати множество разтворени книги.

— А, ето те и теб — обади се Пророкът иззад книжната си цитадела.

Ан хвърли кос поглед към Дженсън.

— Нямах представа, че тук, долу, има подобно място — отвърна младата жена в отговор на незададения въпрос, увиснал на езика на Ан. В сините и очи танцуваха отблясъци от свещта. — Изобщо не знаех, че съществува.

— Мисля, че в последните няколко хиляди години никой не е стъпвал тук. — Ан се огледа. — Как ли го е открил?

Натан затръшна книгата, в която се взираше, и я остави на купчината зад него. Обърна глава и дългата му права бяла коса обърса широките му рамене. Хлътналите му лазурносини очи се вторачиха в Ан.

Тя разбра отправеното и мълчаливо послание. Обърна се към Дженсън.

— Защо не излезеш да почакаш с Том, скъпа. Сигурно човек се чувства доста самотен да стои на стража в гробище.

Дженсън изглеждаше разочарована, но явно разбираше колко е важно за тях да бъдат оставени да си вършат работата на спокойствие. Усмихна се.

— Разбира се. Ще бъда горе, ако имате нужда от нещо. Щом звукът от стъпките на Дженсън заглъхна по каменното стълбище и се превърна в далечен шепот, Ан огледа завесите от паяжини.

— Какво е това място, Натан?

— Не е нужно да шепнеш. Виждаш ли как стените се извиват в невероятни ъгли. Ехото не може да излезе оттук.

Ан с изумление установи, че наистина е прав. Обикновено в каменни помещения се получаваше потискащо ехо, но в тази усукана стая бе тихо като в гроб.

— Формата на това място ми е странно позната.

— Укриващо заклинание — небрежно отвърна пророкът.

— Моля? — смръщи чело Ан.

— Конфигурацията на цялото помещение е във формата на укриващо заклинание. — Видял озадачения и поглед, той описа кръг с ръце. — Формата на заклинанието не се определя от разположението на цялото място, от разпределението на стаите и посоката на различните коридори и коридорчета — както е в Народния дворец. По-скоро заклинанието е в самата линия на стените, сякаш великан е начертал заклинанието на земята, след което просто е издигнал стените. Тъй като стените са еднакво дебели, формата на заклинанието се повтаря и отвън, което подсилва въздействието на цялата схема. Доста умно решение.

За да работи, такова заклинание вероятно е било начертано с кръв и човешки кости. Специално тук явно не е имало недостиг на материали.

— Определено някой си е създал доста работа — отрони Ан, като огледа за пореден път помещението. Вече започваше да свиква и да разпознава определени форми и ъгълчета. — И за какво точно се използва?

— Не съм съвсем сигурен — призна той с въздишка. — Не знам дали намерението е било книгите да бъдат погребани с мъртвите за вечни времена, дали просто са били скрити или е имало друга цел. — Натан я повика с ръка. — Насам. Искам да ти покажа нещо.

Ан го последва в зигзагообразното помещение, направиха няколко завоя, минаха покрай още няколко етажерки с прашасали книги, докато накрая не стигнаха до едно място с по три ниши от всяка страна. Натан се подпря на стената.

— Погледни тук. — Дългият му пръст се заби ниско долу, сочейки отвор, издълбан в основата на каменната стена.

Ан спря и надзърна. Вътре бе положено тяло.

Всъщност от него бе останал само скелет, облечен в прашни дрипи. Около кръста се виждаше кожен колан, през рамото бе препасан ремък. Ръцете бяха скръстени на гърдите. На врата висяха златни накити. Един от медальоните блестеше — явно Натан го бе взел да го разгледа отблизо и бе изтрил наслоения прах.

— Да имаш представа кой може да е това? — попита тя, докато се изправяше, за да скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че е бил Пророк — отвърна Натан в ухото и.

— Нали каза, че нямало нужда да шепнем.

Той повдигна вежда и се изпъна в цял ръст.

— Тук има погребани още доста хора. — Махна с ръка към тъмнината. — Ей нататък.

Ан се зачуди дали и те са пророци.

— А книгите?

— Пророчески — пак шепнешком отвърна той. Тя смръщи чело и погледна назад към изхода.

— Пророчески ли? Всичките? Искаш да кажеш, че всичките тези книги съдържат пророчества?

— Повечето.

Тя усети как я обзема въодушевление. Пророческите книги бяха изключителна ценност. Най-редки скъпоценности. Те можеха да предложат напътствия, да дадат необходими отговори, да им спестят напразни усилия, да запълнят празнини в познанието им. Сега повече от когато и да било се нуждаеха от подобни отговори. Имаха нужда от допълнителна информация за последната битка, в която се очакваше да ги поведе Ричард.

Засега още не бяха разбрали кога точно ще се състои въпросната битка. Като се има предвид колко неясни и капризни бяха по принцип пророчествата, не бе изключено да минат още години. Всъщност бе твърде възможно да се случи едва когато Ричард е на преклонна възраст. На фона на многото трудности, с които се бяха сблъскали през последните няколко години, можеха само да се надяват, че имат достатъчно време да се подготвят. А пророчеството би могло да им помогне в този процес.

Подземията на Двореца на пророците бяха пълни с хиляди томове пророчески книги, но всичко това бе унищожено заедно с двореца, за да не попадне в ръцете на император Джаганг. По-добре да бъдат пожертвани, отколкото да попаднат в ръцете на злонамерен човек.

За съществуването на това място обаче никой не бе и подозирал. То е било скрито със специално заклинание. Ан не можа да потисне възторга си от евентуалните ползи, които биха могли да извлекат.

— Натан… това е чудесно.

Тя се обърна и го погледна. От погледа му тръпки я побиха. Вдигна ръка и нежно го погали по рамото.

— Никога не сме се и надявали на подобна помощ.

— Дори повече от това — загадъчно отвърна той и тръгна напред. — Тук има книги, които ме карат да се съмнявам в устоите на собствения си разум.

— О, най-сетне откри доказателства — усмихна се тя и го последва.

Той се закова на място и я стрелна с изпепеляващ поглед.

— С това шега не бива.

Ан почувства как по тялото и пробягват ледени иглички.

— Ами покажи ми — отвърна със сериозен тон. — Какво откри?

Той поклати глава, сякаш внезапно помръкнал.

— Дори не съм сигурен. — Тръгна да обикаля между масите, които бе сближил, от обичайната му приповдигнатост и нахаканост нямаше и следа. Изглеждаше замислен и мрачен. — Започнах да разпределям книгите.

Ан нямаше търпение да види какво е открил той, но знаеше, че не бива да го пришпорва, че е най-добре да го остави да следва собствения си ритъм и да и разкаже всичко по своя си начин.

— Да ги разпределяш ли?

— На тази купчина трупам такива, които едва ли биха ни били от полза. Става въпрос за пророчества с отминала давност, които съдържат маловажна информация. Или пък други, на непознати езици — такива неща. — Завъртя се и плесна с ръка върху друга купчина. Вдигна се облаче прах. — Всички тези книги ги имахме и в Двореца. — Ръката му обиколи няколкото купчини наоколо. — Всичките. Цялата маса.

Облещила очи, Ан плъзна поглед по етажерките, закачени от двете страни на стените в странната стая.

— Но тук има още много други книги, освен тези, които си натрупал на масите. Тук си отделил само една частица.

— Така е. Засега съм хвърлил само един бегъл, повърхностен поглед. Реших, че ще е по-разумно да изпратя Том да те повика. Трябваше да ти покажа откритието си. А освен това има много за четене. Досега просто избирах някоя книга, разгръщах я и я слагах на съответната купчина.

Ан се запита колко ли от тези книги могат да се окажат полезни и важни, след като са престояли хиляди години под земята. Беше и се случвало да намира книги, повредени от времето и природните стихии, особено от плесен и вода. Огледа внимателно стените и тавана, но не видя влага или мухъл.

— На пръв поглед не се вижда някоя от тези книги да е повредена от вода. Как е възможно мястото да е толкова сухо? По-скоро бих предположила, че през цепнатините в камъка се е просмуквала влага. Направо не мога да повярвам, че книгите изглеждат в толкова добро състояние.

— „Изглеждат“ е добре казано — повтори Натан под мустак.

Тя се обърна и го изгледа изпод вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Той махна нервно с ръка.

— Ей, сега, ей сега. Интересното е, че таванът и стените са запечатани с олово, за да не пропускат вода. Освен това цялото място е опаковано с магически щит — за презастраховка. Входът също беше запечатан.

— Но нали бандакарците не познават магията и страната им е откъсната от останалия свят. Нямало е смисъл да се поставят магически щитове — срещу кого?

— Сега щитът около прокълнатата им страна падна — напомни и той.

— Да, така е — Ан потупа брадичката си с пръст. — Как ли точно е станало…

— Сега не е толкова важно как — сви рамене Натан, — макар че и аз си задавам този въпрос.

Махна с ръка, сякаш, за да сложи край на темата.

— Засега важното е, че е факт. Не знам кой е скрил тези книги тук, но явно е искал да са на сигурно и безопасно място. И смея да твърдя, че си е създал доста главоболия, за да осъществи тази задача. Местните хора, у които няма и искрица от дарбата, не се спират пред магически щитове, тежкият каменен монумент сам по себе си е пречка, но, първо на първо, едва ли биха тръгнали да го махат, ако нямат сериозни основания да смятат, че отдолу се крие нещо. А какво би могло да пробуди подозренията им? Фактът, че мястото е останало необезпокоявано стотици години, доказва, че никой не е разбрал, че долу има нещо. Според мен щитовете са били поставени с цел да отблъснат евентуални бъдещи нашественици, проникнали в Бандакар, като хората на Джаганг.

— Да, звучи логично — промърмори Ан, замислена над думите му. — Не че са смятали, че заклинанието, откъснало Бандакар от света, ще спре да функционира, но просто са искали да се подсигурят.

— Или са разполагали с пророчество — додаде Натан.

— Стигаме до пророчеството — Ан вдигна глава.

За да бъдат обезвредени подобни щитове, бе нужна намесата на магьосник от класата на Натан. Дори Ан не би се справила с всякакъв вид щитове. Освен това знаеше, че някои щитове са поставяни в древни времена и могат да бъдат премахнати само с помощта на Субстрактивна магия.

— Не изключвам и възможността книгите да са скрити тук от съображения за безопасност като ценни произведения — в случай че стане нещо с други като тях.

— Наистина ли мислиш, че биха си отворили толкова труд, за да сторят подобно нещо? — попита тя.

— Ами, помисли сама — всички книги от Двореца на пророците са изгубени. Пророческите книги винаги са били изложени на опасности. Някои са бивали унищожавани, други са попадали във вражески ръце, трети просто са изчезвали. Места като това осигуряват резервни скривалища — особено ако съществува пророчество, в което се предсказва необходимостта от подобни предпазни мерки.

— Да, навярно си прав. Чувала съм за редки пророчества, които са били укривани, за да бъдат запазени или за да не попаднат пред очите на невинни хора. — Тя огледа стаята и поклати глава. — Но пък чак за такова огромно скривалище наистина не бях чувала.

Натан и подаде една книга. Древната и червена кожена корица беше изгубила цвета си и изглеждаше почти кафява. Въпреки всичко и се стори странно позната, особено потъмнелите златни ивици на гръбчето. Отгърна корицата и първата празна страница.

— Виж ти, виж — отрони удивено, щом зърна заглавието. — „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“. Толкова е прекрасно отново да държа тази книга в ръцете си. Затвори корицата и притисна книгата към гърдите си. — Все едно стар приятел е възкръснал от мъртвите.

Това бе една от любимите и книги за разклонени пророчества. Тъй като бе наистина основен източник на информация за Ричард, Ан я бе изучавала толкова подробно и се бе опирала на нея толкова често през изминалите векове, докато го бе чакала да се роди, че практически я знаеше наизуст. Когато разбра, че и тя е унищожена заедно с останалите книги от библиотеките на Двореца на пророците, се почувства дълбоко съкрушена. В тази книга се съдържаше още много информация за възможностите, които бъдещето би могло да предложи.

Натан измъкна друго томче от едната купчина и го размаха пред погледа и, повдигнал вежда.

— „Предимство и бинарни инверсии“.

— Не! — изтръгна я тя от ръцете му. — Това е невъзможно!

Никой източник не даваше категоричен отговор на въпроса дали тази неуловима книга наистина съществува. По желание на Натан Ан я бе издирвала дълги години при всичките си пътувания. Освен това бе поставяла тази задача на свои доверени Сестри, изпратени на различни мисии. От време на време бяха надушвали следа, но в крайна сметка все стигаха до задънена улица.

Вдигна очи към високия Пророк.

— Истинска ли е? Повечето източници твърдят, че изобщо не е съществувала.

— Други споменават, че е изчезнала. Според трети е просто мит. Зачетох малко и като гледам какви разклонения от пророчеството запълва, мога да твърдя, че е истинска — или гениално копие. За да кажа категорично кое от двете е, ми е нужно още малко изследване, но засега съм по-склонен да вярвам, че е истинска. Пък и защо някой би си правил труда да укрива копие? Копията обикновено се правят с цел размяна срещу злато.

Така си беше.

— Значи през цялото време си е била тука, заровена под скелети и кости.

— Заедно с цял куп книги, които са не по-малко ценни.

Ан зацъка с език, оглеждайки бавно книгите, сякаш искаше да се наслади изцяло на величествения миг.

— Натан, ти откри безценно съкровище.

— Може би — отвърна той и в отговор на озадачения и поглед продължи, като взе друга книга от поредната купчина. — Няма да повярваш какво е това. Заповядай. Отгърни я и сама прочети заглавието.

Ан с неохота остави „Предимство и бинарни инверсии“, за да поеме от Натан една доста тежка книга. Сложи я на масата и се наведе да я погледне отблизо. Примигна, изправи се.

— „Седмата задача на Селерон“! — Зяпна срещу Пророка. — Но нали имаше само един екземпляр, който бе унищожен.

Натан се подсмихна накриво. Подаде и следващата книга.

— „Дванайсет бележки, оставени с основание“. Открих още и „Двойникът на съдбата“. — Посочи една от купчините. — Някъде там е.

Известно време устата на Ан работи на празни обороти, преди да произведе звук.

— Мислех, че сме изгубили тези пророчества за вечни времена. — Натан я наблюдаваше мълчаливо, с все същата дяволита усмивка. Тя протегна ръка и го стисна за китката. — Възможно ли е да сме извадили такъв късмет и някой да е направил копия?

Натан кимна, за да потвърди предположението и. Усмивката му угасна.

— Прегледай тази книга, Ан — рече той и и подаде „Дванайсет бележки, оставени с основание“, и ми кажи какво мислиш.

Озадачена от внезапно мрачното му изражение, тя сложи книгата на свободно кътче върху плота и внимателно заразгръща страниците. Буквите бяха поизбледнели, но не повече от обичайното за стара книга. Всъщност, като се има предвид възрастта и, беше доста добре запазена.

„Дванайсет бележки, оставени с основание“ съдържаше дванайсет ключови пророчества, придружавани от редица спомагателни разклонения. При внимателно припокриване и съпоставяне спомагателните разклонения свързваха реални събития с редица други пророчески книги, които иначе не би било възможно да бъдат подредени хронологично. Дванайсетте основни пророчества по същество не бяха толкова важни. Именно спомагателните пророчества свързваха останалите стволове и клонове в дървото на пророчеството и поради тази причина „Дванайсет бележки, оставени с основание“ бе от изключително значение.

Най-сериозният проблем пред хората, занимаващи се с пророчества, бе хронологията. Често пъти бе невъзможно да се определи дали дадено пророчество ще се случи на следващия ден или през идния век. Събитията се намираха в постоянно текучество. Полагането на пророчеството в контекста на времето бе много важно не само за да се знае кога ще се случи дадено пророчество, а и защото събитие, което догодина би могло да се окаже от жизнена важност, по-догодина можеше вече да се е превърнало в маловажна случка. Ако не се знаеше кога точно е предвидено да се осъществи пророчеството, нямаше да е ясно дали става въпрос за предречена опасност или просто за констатация.

Повечето пророци оставяха на идните поколения задачата да намерят точното място на направеното пророчество сред реалните събития. Нямаше категорично съгласие по въпроса дали това се прави съзнателно, по невнимание или защото Пророкът, тормозен от родилните мъки при създаването на пророчеството си, не е разбрал колко трудно и важно ще бъде един ден хронологичното ситуиране на пророчеството му. От наблюденията си върху Натан Ан бе стигнала до извода, че за самия Пророк пророчеството е толкова кристално ясно, поради което той изобщо не си дава сметка, че за останалите ще е непосилен труд да го разчетат и да определят мястото му в загадката на живота.

— Стой! — протегна ръка Натан, докато Ан отгръщаше страниците. — Върни една страница.

Тя го погледна озадачено, но се подчини.

— Ето, погледни, тук липсват няколко реда — потупа той страницата с пръст.

Ан се втренчи в мястото, — но не разбра какво толкова значимо има там. В книгите често се срещаха празнини и причините можеха да бъдат безброй.

— Е?

Вместо да и отговори, той и показа с ръка да продължи. Тя запрелиства страниците. След малко Натан пак я спря и и показа подобно празно място. После пак и даде знак да продължи.

Ан забеляза, че празнините зачестяват. Това също не беше кой знае колко необичайно. Много книги спираха по средата. Смяташе се, че Пророкът, работил върху подобни книги, е починал, а дошлите след него не са искали да му се месят в работата или са предпочели да се съсредоточат върху разклонения в пророчеството, които са им се сторили по-интересни или по-тясно свързани със самите тях.

— „Дванайсет бележки, оставени с основание“ е сред малкото хронологично подредени пророчески книги.

Тя, разбира се, го знаеше. Нали точно затова книгата бе толкова ценна. Не разбра само защо Натан го подчертава пред нея.

— Ами, сигурно е странно — рече Ан. — Какво ти говорят тези празни страници.

Вместо отговор Натан и показа друга книга.

— „Подраздел на корена на Бъркет“. Разгледай я.

Ан разгърна страниците на поредната безценна находка, търсейки нещо необичайно. Попадна на три празни страници, след което пророчеството продължаваше.

Играта на Натан започваше да я изнервя.

— Какво трябва да видя?

Натан забави отговора си. Когато най-накрая все пак отговори, гласът му прозвуча така, че тръпки я побиха.

— Тази книга я имахме в подземията, Ан.

Тя продължаваше да не разбира какво толкова важно има в книгата.

— Да, вярно. Спомням си я прекрасно.

— В нашия екземпляр нямаше празни страници.

Тя смръщи чело и отново заби поглед в книгата. Запрелиства страниците, докато откри празното място.

— Ами, възможно е човекът, който е правил преписа, да е решил по някаква причина да не включва дадена част от текста — рече тя, докато оглеждаше края на пророчеството. След празното място продължаваше съвсем друго разклонение. — Може би е имал сериозни основания да смята, че точно това разклонение е водело до задънена улица и вместо да вкарва в дървото на пророчеството мъртъв материал, е решил просто да го остави незаписан. Не е нещо безпрецедентно. От друга страна, за да не изглежда, че съответният преписван е искал да измами някого, е продължил нататък, като е оставил празно място, за да обозначи пропуска.

Ан вдигна глава. Лазурносините очи на Пророка бяха втренчени в нея. Тя усети как по гърба и се спуска струйка пот.

— Погледни „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“ — отрони той тихо, без да сваля от нея пронизителния си поглед.

Ан отмести погледа си и придърпа екземпляра на „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“. Запрелиства страниците, този път като че ли малко по-енергично.

И тук имаше празни страници — повече.

— Бих казала, че преписът не е съвсем точен — сви рамене тя.

Натан нетърпеливо се пресегна с дългата си ръка и върна страниците до началото на книгата.

Там, в самото начало, стоеше авторовият символ.

— Добри духове! — прошепна Ан, щом очите и фиксираха малкия символ. Той все още трептеше от магията, вложена в него от самия автор. Ан усети как по гърба и преминават иглички. — Това не е копие. А оригинал.

— Именно. Ако не си забравила, екземплярът, с който разполагахме в подземията, беше копие.

— Да, спомням си много добре, че нашето беше копие. Тя бе предположила, че държи в ръцете си поредното копие. Голяма част от пророческите книги бяха копия, но това не намаляваше тяхната стойност. Те биваха проверявани и означавани от уважавани учени, които оставяха собствените си символи, за да гарантират автентичността на преписа. Пророческите книги се ценяха заради точността и правдивостта на съдържанието си, а не защото са оригинали или преписи. Ценно бе самото пророчество, а не ръката, която го е записала.

И въпреки всичко да види оригинала на книга, която цени толкова високо, бе наистина забележително преживяване. Това бе истинската книга, написана от ръката на Пророка, направил тези безценни пророчества.

— Натан… нямам думи. За мен това е истинско удоволствие. Знаеш колко много означава тази книга за мен.

— А празните страници? — въздъхна той търпеливо.

— Не знам — сви рамене тя. — Изобщо не съм подготвена да направя предположение. Ти как мислиш?

— Огледай мястото, където се появяват празнините.

Ан се съсредоточи върху книгата. Прочете малко от текста преди едно от празните места, после продължи след него. Беше пророчество за Ричард. Избра напосоки друго празно място, пак прочете редовете преди и след него. Друго пророчество, свързано с Ричард.

— Май ще излезе — отрони, докато изучаваше трето подобно място, — че празнините се появяват там, където се говори за Ричард.

Натан изглеждаше все по-изнервен.

— Това е така, защото „Глендхиловата книга за теорията на отклоненията“ по принцип е почти изцяло за Ричард. Ако разгледаш другите книги, ще видиш, че там празните места не са свързани само с него.

Ан разпери ръце и ги отпусна покрай тялото си.

— Е, добре, предавам се. Не виждам онова, което си видял ти.

— Става въпрос за онова, което не съм видял. За празните места.

— Би ли ми обяснил по-подробно?

— Според мен в тези празнини има нещо много странно — отвърна Натан с леко повишен тон.

Ан прибра избягал кичур коса в кока, който винаги носеше на тила си. Започваше да губи търпение.

— И то е?

— Ти как мислиш? Виж, обзалагам се, че насън да те бутнат, можеш да изрецитираш от кора до кора „Глендхиловата книга за теорията на отклоненията“.

— Предполагам — сви рамене Ан.

— Това важи и за мен. Най-малкото, мога да твърдя, че знаех наизуст преписа, с който разполагахме в подземията. Прегледах надве-натри тази книга, за да я сравня с текста, който знам наизуст.

Незнайно защо стомахът на Ан се бе свил на топка. Загризаха я опасения, че в преписа, който двамата с Натан познаваха, празните места са били запълнени с фалшиви пророчества. Това би било наистина колосална измама.

— И какво установи?

— Че рецитирам оригиналния текст — без нито един пропуск, без нищо излишно.

— Натан, това е чудесно — въздъхна облекчено тя. — Това означава, че нашето копие не е било запълнено с изфабрикувани пророчества. Защо се притесняваш, че не помниш текста от празните места? Та нали те са празни, в тях няма нищо. Няма какво да се помни.

— В копието, с което разполагахме в двореца, нямаше празни места.

Ан се замисли и примигна.

— Да, вярно е, нямаше. Съвсем ясно си спомням това. — Усмихна се топло на Пророка. — Но нима не разбираш? След като можеш да изрецитираш съвсем точно тази книга, без нито един пропуск, без нищо излишно, и при положение, че си наизустил съдържанието от нашия препис, това означава, че който го е направил, просто е събрал текста, вместо да оставя безсмислени празнини, както е постъпил авторът Пророк. А Пророкът вероятно е оставил тези празнини като презастраховка, в случай че получи допълнителни прозрения за конкретните пророчества и му се прииска да добави нещо в оригиналния текст. Но това очевидно не се е наложило и празните места са си останали.

— Сигурен съм, че в нашето копие имаше още текст.

— Е, сега вече съвсем ме обърка.

— Нима не разбираш, Ан? — Този път Натан разпери ръце. — Ето, погледни книгата. — Обърна я към нея. — Вгледай се в предпоследното разклонение. Има една изписана страница, после следват шест празни. Помниш ли в нашия препис на „Глендхилова книга за теорията на отклоненията“ да е имало разклонение с дължина само една страница? Не. Нямаше толкова кратки пророчества. Всичките бяха объркани и сложни. Ти знаеш, че в пророчеството се е казвало още нещо, аз също го знам, но в съзнанието ми има празнини като в тези страници. Това, което е било написано тук, липсва не само в книгата, но и в главата ми. И ако ти не ми кажеш останалата част от пророчеството, която би трябвало да е тук, значи липсва и в твоята глава.

— Натан, това няма как… искам да кажа, не разбирам как… — заекна Ан, вече напълно объркана.

— Ето — грабна той поредната книга от купчините зад гърба си. — „Събрани произходи“. Сигурно я помниш.

Ан пое книгата от ръцете му с благоговение.

— О, Натан, разбира се, че я помня. Как е възможно човек да забрави толкова кратка, но прекрасна книга.

„Събрани произходи“ представляваше изключителна ценност, тъй като бе написана изцяло в жанра на приказката. Ан обичаше да чете приказки. Изобщо падаше си по романтиката, макар никога пред никого да не го бе признавала. А тъй като тази романтична приказка по същество представляваше пророчество, Ан нямаше как да не е изтънко запозната с тази книга.

Усмихна се и отгърна корицата на книжката.

Страниците бяха празни.

Всичките.

— Кажи ми за какво става въпрос в „Събрани произходи“? — попита Натан с властния глас на истински Рал.

Ан понечи да му отговори, но от устата и не излязоха думи.

— Тогава ми кажи — продължи той със същия объркващ и разтърсващ глас, който сякаш можеше да разтроши и камък — един-едничък ред от любимата си книга. Кажи ми за кого става въпрос в нея. Кажи ми как започва или как свършва, или нещо от средата.

В съзнанието и бе зейнала дупка.

Докато се взираше в проницателния поглед на Натан, Пророкът се надвеси още повече към нея.

— Кажи ми едно-единствено нещо, което си спомняш от тази книга.

— Натан… — успя най-сетне да прошепне тя, облещила очи, — ти често държеше тази книга в покоите си. Познаваш я по-добре от мен. Какво помниш от „Събрани произходи“?

— Нищо… нито думичка…