Тери Гудкайнд
Лавинен огън (14)

Четиринадесета глава

РИЧАРД ЩРАКНА С ПРЪСТИ.

— Магия. Точно така. Помните ли като ви разказах как Калан се появи в Еленовата гора, близо до мястото, където живеех. Оказа се, че е дошла да търси изчезнал велик магьосник.

— Е, и? — попита Ничи.

— Калан търсеше могъщия магьосник, понеже Зед бе напуснал Средната земя преди моето раждане. Някога Мрачния Рал изнасилил майка ми и Зед искал да и осигури безопасност.

Кара сбърчи чело подозрително.

— Както ти твърдиш, че си отвел онази жена, съпругата ти, в далечните планини, за да и осигуриш спокойствие, след като е била нападната?

— Ами да, да речем, но…

— Нима не виждаш какво правиш, Ричард? — попита Ничи. — Събираш неща, които си чул, и ги влагаш в съня си. Не забелязваш ли нишката, която свързва двете истории? Това е нещо обичайно за съня. Съзнанието се опира на познати ситуации и неща, за които е чуло.

— Не, не е така. Просто ме изслушайте.

Ничи се съгласи с кратко кимване, но сключи ръце зад гърба си и повдигна брадичка като строг учител, който изпитва непослушен ученик.

— Да, вероятно има общи неща — призна накрая Ричард, почувствал се неловко под пронизителния поглед на Ничи. — Но в известен смисъл точно там е въпросът. Нали разбирате, на Зед му е писнало от съвета на магьосниците на Средната земя, също както на мене ми писна да помагам на хора, които вярваха в лъжите на Ордена. Разликата е там, че Зед е искал да ги остави да си понесат последствията от собствените действия. Не е искал да имат възможност да идват и да го молят за помощ, когато се окаже, че са загазили вследствие на стореното от самите тях. Когато е напуснал Средната земя и е заминал за Западната, е хвърлил специално заклинание, за да накара всички да го забравят.

Ричард се надяваше да го разберат, но те само го гледаха.

— Зед използвал специално магическо заклинание, за да накара хората да забравят името му, да забравят кой е, за да не идват да го търсят. Сигурно същото се е случило и с Калан. Някой я е похитил и е използвал магия не само за да заличи следите и, но и да изтрие спомена за нея от съзнанието на всички. Затова не си я спомняте. Затова никой не си я спомня.

Думите му явно изненадаха Кара. Тя хвърли поглед към Ничи. Ничи облиза устните си и въздъхна тежко.

— Сигурно така е станало — продължи да настоява Ричард. — Няма друго обяснение.

— Ричард — подхвана Ничи тихо, — нещата не стоят така. Това, което казваш, е абсурдно.

Той не разбираше как е възможно Ничи, бидейки магьосница, да не прозре истината.

— Напротив, много е смислено. Благодарение на магията хората забравят Зед. След като се запознах с Калан в гората, тя ми разказа, че търси великия магьосник, но никой не може да си спомни името му, понеже е направил заклинание, за да ги накара да го забравят. Сигурно и при Калан е използвана подобна магия.

— Която влияе на всички, освен на теб, така ли? — повдигна вежда Ничи. — Явно що се отнася до теб, магията не действа, понеже ти явно си я спомняш прекрасно.

Ричард очакваше подобно възражение.

— Възможно е магията да не ми въздейства, понеже само аз притежавам различен вид дарба.

Ничи за пореден път въздъхна дълбоко и търпеливо.

— Твърдиш, че тази жена, Калан, е дошла да издирва изгубен велик магьосник, така ли?

— Да.

— Нима не съзираш проблема, Ричард? Тя е знаела, че търси стария магьосник.

— Да, така е.

— Никак не е лесно да се направи подобен род заклинание — надвеси се над него Ничи, — трябва да се вземат предвид редица възможни усложнения, но като се изключи този факт, не е нищо забележително. Трудно — да, но не и забележително.

— Значи това е сторено и с Калан. Някой, може би някой от магьосниците на Императорския орден, които пътуват с конвоя с провизиите, я е похитил и е използвал такова заклинание, за да ни накара да я забравим, за да не тръгнем след тях да я търсим.

— И защо му е на някого да си докарва толкова главоболия на главата? — намеси се Кара. — Защо просто да не я убие? Какъв е смисълът да я залавя, а после да търси начини да накара другите да я забравят?

— Не знам точния отговор. Може би просто са искали да си осигурят възможност за бягство, без да рискуват някой да ги последва. Или пък намерението им е било да я скрият, а по-късно, когато решат, да я покажат на хората си, за да демонстрират своята сила, да им докажат, че са способни да похитят всеки, който им се опълчи. В крайна сметка истината е, че нея я няма и че никой друг освен мен не си я спомня. На мен ми звучи логично, че е била използвана някаква магия, както онази, с която си е послужил Зед, за да накара хората да го забравят.

Ничи потърка носа си с вид, който сякаш искаше да покаже на Ричард, че говори такива глупости, че чак главата я е заболяла.

— Всички са търсили този велик магьосник. Помнели са, че е могъщ и силен, че е важен, реализиран човек, дори това, че е бил от Средната земя. Само дето не помнели името му и как изглеждал. И така, понеже не знаели името му и не разполагали с негово описание, им било доста трудно да го намерят.

— Да, точно така — кимна Ричард.

— Нима не виждаш, Ричард? Те са знаели, че той съществува, знаели са, че е стар магьосник, вероятно са пазели редица спомени за сътворени от него неща, само дето не си спомняли истинското му име — заради заклинанието. Това е всичко — името му. Те не помнели името му, въпреки че знаели, че такъв човек е съществувал.

Докато тази твоя съпруга не я помни никой друг освен тебе. Не знаем името и, не знаем абсолютно нищичко за нея. Не пазим никакви спомени за нея или за нещо, което сме направили заедно. Не знаем нищо за нея. Нищичко. Тя съществува само и единствено в твоето съзнание.

Ричард видя разликата, но продължи да държи на своето.

— Може би това заклинание е по-силно, знам ли. Сигурно по същество е същото, само че по-мощно, за да накара всички да забравят не само името и ами всичко, свързано с нея.

Ничи го стисна за раменете толкова силно и съчувствено, че чак го заболя.

— Ричард, признавам, че за човек като тебе, който е израсъл без никаква представа от магия, тази история може да изглежда смислена. Да, тя наистина е оригинална, няма спор. Но в действителността просто не става така. За човек, който няма представа как действат тези сили, може да звучи напълно логично, поне на повърхността. Но загледаш ли се по-надълбоко, разликата между заклинание, което може да накара всички да забравят нечие име, и заклинание, което заличава спомена за някой от съзнанието на хората е като разликата между това да запалиш лагерен огън и да запалиш още едно слънце на небето.

Ричард разпери ръце, напълно объркан.

— Но защо?

— Защото първото променя само едно нещо — спомена за нечие име. И трябва да допълня, че подобно нещо, колкото и простичко да изглежда на повърхността, е изключително трудно и е във възможностите на шепа от най-надарените магьосници. А дори и те бая трябва да се потрудят, за да го постигнат. Под въздействието на това заклинание всички знаят, че са забравили името на великия магьосник, така че дори докато ги кара да забравят, заклинанието работи само в тази ясна и определена посока. Трудността при подобен род заклинания е в какъв периметър се прилага то, но в случая, за който говорим, това е без значение.

Докато при първия случай заклинанието променя едно нещо — името на изчезнал магьосник, второто променя почти всичко. Именно този факт го прави повече от трудно. Прави го направо невъзможно.

— Продължавам да не разбирам. — Ричард закрачи напред-назад по платформата, ръкомахайки. — На мене ми се струва, че в общи линии прави едно и също.

— Помисли си за всички аспекти, в които един човек, особено влиятелен човек от ранга на Майката Изповедник, докосва живота на почти всички останали. Добри духове, Ричард, тя стои начело на Общото събрание на Средната земя. Взема решения, които касаят всички страни по света.

Ричард пристъпи към нея.

— Какво значение има това? Зед е бил Първи магьосник. И той е бил влиятелна личност, намесвал се е в живота на много хора.

— И хората просто са забравили името му. Не и самия човек. Само за момент се опитай да си представиш какви биха били последствията, ако дадено заклинание накара всички да забравят дори един-единствен човек. — Ничи се отдалечи на няколко крачки, после внезапно се закова на място и се обърна. — Да речем, Фавал, въглищарят. Не само да забравят името му, а и човека изобщо. Да забравят, че съществува и че изобщо някога е съществувал, също както твърдиш, че е станало с тази жена, Калан.

Какво би станало? Как би постъпило семейството на Фавал? Какво ще си помислят децата му — кой е техният баща? Ами жена му — как е забременяла, от кого са децата и, след като не си спомня Фавал? Къде се е дянал този загадъчен човек, създал семейството им? Дали съзнанието и ще си измисли друг мъж, за да успокои паниката и и да попълни празнината? Ами приятелите и — те как ще реагират и какво ще си помислят? Изобщо, какво ще си кажат хората, без да разполагат с истината, на която да се опрат? Какво ще стане, ако съзнанието на хората си въобразява парчета, които да запълват дупките в спомените, а се окаже, че парчетата не пасват? При положение, че навсякъде из къщата има пещи за въглища, как ще обяснят жена му и децата му тяхната поява и откъде са се взели всичките тези въглища? А какво ще стане в леярната, където Фавал продава въглищата си? Какво ще си помисли Приска — че чувалите с въглища са се появили в склада му ей тъй, от нищото?

Това е само един щрих от повърхността на събитията, които биха се случили, ако върху Фавал падне такова най-обикновено заклинание за забравяне. Изобщо няма да влизам в подробности за счетоводство и пари, за организация на работа и отношения с дървосекачи и други работници, за документи, обещания и всичко останало. Помисли си за всичкото объркване и хаос, до които би довело едно подобно нещо. А все пак говорим за един обикновен човечец, който живее в мъничката си къщичка на забутана задна уличка.

Ничи вдигна ръка, сякаш се канеше да направи тържествено изявление.

— А жена като самата Майка Изповедник? — Отпусна ръка. — Изобщо не искам и да си помисля заплетените последици, до които би довело едно подобно необяснимо събитие.

Русата грива на Ничи се открояваше на фона на тъмните дървета, плъпнали по хълмовете зад широката, равна поляна. Дължината на косата и и вълнообразните и кичури изглеждаха нехайно, дори някак уютно близки, и допълваха елегантната и фигура, пристегната в черна рокля, но силата на присъствието и не бе за подценяване. В този момент, докато стоеше, озарена от лъчите на залязващото слънце, тя бе изумителна фигура на проницателността и образования авторитет, сила, на която човек не смее да се противопостави. Ричард стоеше безмълвен и неподвижен, а тя продължи все така назидателно.

— Такова заклинание просто не е възможно, защото то води след себе си лавина от последици. Всяко мъничко нещо, което Майката Изповедник някога е правила в живота си, би се завъртяло като снежна топка със свързаните обстоятелства, в които тя може изобщо да не е участвала лично, и така да се натрупат множество събития, белязани от това заклинание. Силата, сложността и величието на всичко това излиза извън рамките на човешкия мозък.

Тези усложнения трябва да почерпят сила от заклинанието, за да се опитат да противостоят на мощния процес. Силите се подхранват от могъществото на заклинанието, което се стреми да доминира над природата на събитието. В един момент заклинание, което не притежава силата да компенсира засилващия се вихър от разрушителни събития, просто ще се пръсне и ще угасне като свещ в дъжда. Ничи пристъпи към него и заби показалец в гърдите му. — Имай предвид, че изобщо не взимам предвид очевидната несъвместимост със съня ти. В своя делириум ти си си въобразил още по-сложни схеми. Измислил си не само тази жена, тази съпруга, която никой друг не си спомня, ами в замаяното си сънно състояние си стигнал още по-далеч, много по-далеч, без да си даваш сметка за фаталните последици. Не става въпрос за някое обикновено момиче, което никой не познава. Не, ти си вкарал в бляна си известна личност. В контекста на един сън това едва ли изглежда просто нещо. Но в реалния свят известната личност създава сериозни последствия.

Ти обаче отиде още по-нататък! Всяка друга известна личност не би създала такива усложнения.

В твоето състояние обаче ти си избра самата Майка Изповедник — личност с митичен ореол, с изключителна важност и в същото време човек, когото нито Кара, нито аз, нито Виктор би могъл да познава. Майката Изповедник е от Средната земя и тъй като ние не сме, не можем да ти опонираме с факти, които да противоречат на съня ти. Това разстояние вероятно е имало някакъв смисъл в съня ти, защото благодарение на него ти си разчистил доста проблеми с противоречивостта на фактите, но в реалния живот то все пак създава невъобразимо огромен проблем — тази жена е известна. Въпрос на време е твоят внимателно конструиран свят да се сблъска с действителността и да започне да се разпада. Избирайки си известна личност, ти си обрекъл идиличния си сън на унищожение.

Ничи повдигна брадичка и го погледна право в очите.

— В своето нестабилно състояние, Ричард, ти си намерил кой да те утеши. Бил си на прага на смъртта, отчаяно си се нуждаел от човек, който да те обича, от човек, който да те кара да се чувстваш не толкова уплашен, не толкова ужасен и самотен. Това е напълно разбираемо — повярвай ми. Моето мнение за теб не се е променило — как би могло, — заради факта, че си намерил такова решение за себе си, когато си бил толкова уплашен и самотен. Но сега всичко свърши и ти трябва да дойдеш на себе си.

Ако си бе въобразил неизвестна жена, сънят ти би бил най-обикновена ефимерна абстракция. Но ти категорично си го свързал с действителността, понеже Майката Изповедник е позната на много хора. Ако се върнеш в Средната земя или попаднеш на хора оттам, сънят ти ще се сблъска грубо с необоримата действителност. За теб всеки от тези хора е дебнеща сянка, готова да стреля, но този път стрелата ще те улучи право в сърцето.

А може да стане още по-лошо. Ами ако истинската Майка Изповедник е мъртва?

Ричард се дръпна.

— Не, не е мъртва.

— Господарю Рал — намеси се Кара, — спомням си, че преди няколко години Мрачният Рал изпрати четворки да избият всички Изповедници. Четворките не се провалят в своите мисии.

Ричард погледна Морещицата.

— Нея обаче не я убиха.

— Ричард — подхвана внимателно Ничи, привличайки погледа му обратно върху себе си, — ами ако един ден се добереш до Средната земя и установиш, че истинската Майка Изповедник не е такава, каквато си си я представял, а е старица на преклонна възраст? В крайна сметка Изповедниците не избират за своя Майка Изповедник млада жена като тази, която си представяш за своя възлюбена? Какво ще стане, ако установиш, че в действителност жената е възрастна и още по-страшно — отдавна е загинала. Искам да чуя истината. Какво би направил, ако разбереш това и се окаже, че е истина?

Устата на Ричард бе толкова пресъхнала, че се наложи да оближе устните си, за да може да проговори.

— Не знам.

Ничи се усмихна тъжно.

— Най-после искрен отговор. — Тази усмивка бе най-многото, на което тя бе способна. Лицето и бързо стана сериозно. — Страхувам се за теб, Ричард, страхувам се какво ще стане в главата ти, ако продължаваш да държиш на своето, ако позволиш илюзията да превземе живота ти, а накрая се случи нещо подобно — а то неизменно ще се случи. Рано или късно ще се изправиш лице в лице с реалното положение на нещата.

— Ничи, само защото не си представяш…

— Аз съм чародейка, Ричард — прекъсна го тя. — Била съм Сестра на светлината и Сестра на мрака. Поназнайвам едно-друго за магията. Казвам ти, че това, в което се опитваш да ме убедиш, е извън възможностите на магията — поне доколкото аз я познавам. Не е извън възможностите на въображението на отчаян човек, но в действителност просто не може да съществува. Ти изобщо не би могъл да си представиш последствията, които би могъл да причини дори опит за подобно нещо, камо ли самата му реализация.

— Ничи, не оспорвам познанията и опита ти по въпроса, но ти не знаеш всичко. Фактът, че не си наясно как би могъл да се направи нещо, не означава, че то не може да стане. Просто не искаш да признаеш, че може и да грешиш.

Ръцете и се свиха в юмруци, тя примигна.

— Нима мислиш, че ми е приятно да ти опонирам по този въпрос? Така ли си мислиш? Че ми е кеф да се мъча да ти отворя очите за истината? Да не мислиш, че искам да ти опонирам във всичко?

— Знам само, че по някакъв начин някой е направил така, че всички вие да забравите, че Калан е съществувала. Аз знам, че тя е истинска, и възнамерявам да я намеря. Пък макар и това да не ви се нрави.

С плувнали в сълзи очи Ничи му обърна гръб и заби поглед в статуята, която се извисяваше над нея.

— Ако можех да превърна съня ти в реалност, с радост бих го направила, Ричард. Представа нямаш на какво съм готова, за да ти дам онова, което искаш… за да те направя щастлив.

Ричард погледна виолетовите облаци, които се рееха из тъмнеещия хоризонт. Всичко изглеждаше твърде спокойно, за да е истина. Ничи стоеше, скръстила ръце, загледана в противоположната посока, в сгъстяващия се мрак. Кара бе наблизо, не изпускаше от поглед хората, които сновяха из терена на някогашната строителна площадка.

— Ничи? — повика я накрая Ричард, като сложи край на неловкото мълчание. — Можеш ли да ми дадеш друго обяснение извън това, че съм сънувал? Има ли нещо, което ти е известно и което има макар и минимален шанс да е причинило подобен ефект? Има ли изобщо нещо, някакъв вид магия, за която се сещаш и която би могла да ни помогне да разрешим тази загадка?

Той се вторачи в гърба и, питайки се дали ще получи отговор. Над платформата, където се извисяваше гордата статуя, полегнаха удължени сенки, които му напомниха онова, което и бездруго знаеше — че денят гасне, че безценното време му се изплъзва. Най-накрая Ничи се обърна. Буйните страсти явно бяха изтлели в душата и.

— Съжалявам, че не мога да го превърна в нещо реално, Ричард. — Тя изтри една сълза, изтърколила се по бузата и. — Съжалявам, че те разочаровах.

Кара я погледна с мрачно изражение.

— Май имаме нещо общо.

Ричард внимателно погали статуята, наречена „Дух“. Гордо вдигнатата брадичка, проницателният поглед, овеществен чрез белия мрамор, изгубиха блясъка си, щом последните лъчи на захождащото слънце потънаха зад хребета.

— Никоя от вас не ме е разочаровала — отвърна той. — И двете ми казвате онова, в което сте убедени. Но Калан не е сън. Тя е не по-малко истинска от нейния дух, вграден в този камък.