Тери Гудкайнд
Лавинен огън (21)

Двайсет и първа глава

КАРА ПОНЕЧИ ДА ПОСЛЕДВА РИЧАРД, но докато минаваше покрай Ничи, чародейката я стисна за ръката и изчака Ричард да се отдалечи достатъчно, за да не я чуе.

— Как си, Кара? Кажи ми честно.

Кара отвърна на погледа и без да трепне.

— Уморена съм, но иначе съм добре. Господарят Рал ме спаси.

Ничи кимна със задоволство.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Стига да не искаш да ти обещая, че ще ти отговоря.

— Наистина ли има човек, на когото много държиш и който се казва Бенджамин Мейферт?

Дори в почти тъмния мрак Ничи забеляза, че лицето на Кара придобива цвета на алената и одежда.

— Кой ти каза подобно нещо?

— Да разбирам ли, че е тайна и никой не знае?

— Не, не исках да кажа точно това — запелтечи Морещицата. — Имах предвид… опитваш се да ме изкушиш да кажа нещо, което не бих казала.

— Нищо не се опитвам да те изкуша да казваш, особено, ако не е вярно. Попитах само за Бенджамин Мейферт.

Кара сбърчи чело.

— Кой ти каза това?

— Ричард. — Ничи изви вежда. — Вярно ли е?

Кара стисна устни. Накрая отклони блесналия си поглед от Ничи и го заби някъде в нощта.

— Да.

— И ти си му разказала надълго и нашироко, че много харесваш този войник.

— Ти какво, да не си откачила? Никога не бих разказала подобно нещо на Господаря Рал. Откъде може да го е чул?

За момент Ничи се заслуша в песента на цикадите, които продължаваха безспирната си любовна песен, после погледна Морещицата.

— Ричард твърдеше, че му го е казала Калан.

Кара остана със зяпнала уста. Накрая вдигна пръсти до челото си и се опита да дойде на себе си.

— Ама това е… пълна лудост… Сигурно… сигурно сама съм му го казала. Може да съм забравила. Разговаряли сме толкова много. Не е лесно да си спомня всичко, за което сме говорили… Всъщност сега, като го спомена, мисля, че си спомням как една вечер разговаряхме за такива интимни неща. Сигурно тогава съм му подметнала нещо за Бенджамин Мейферт. Сигурно съм изтласкала спомените за тези лични разговори много назад в съзнанието си. А той вероятно не е. Трябва да се науча да си държа устата затворена.

— Няма причина да се притесняваш да кажеш на Ричард каквото и да било. Той е най-добрият ти приятел. Не се притеснявай и от мен, уверявам те. Той го сподели с мен в дълбините на скръбта си по теб, понеже искаше да ми покаже, че ти си нещо повече от обикновена Морещица, че ти си личност със собствен живот и собствени желания, че си открила сродна душа в лицето на един добър човек. Като ми каза това, той ти направи чест. Но аз ще го запазя за себе си. При мен чувствата ти са на сигурно място, Кара.

Кара несъзнателно подръпна кичури коса от русата си плитка.

— Май… никога не съм гледала на това по този начин — искам да кажа, че ми е направил чест, като ти е разказал. Звучи някак… мило.

— Любовта е страст за цял живот, споделена с друг човек. Влюбваш се в човек, който ти се струва чудесен. Ти таиш към този човек най-чисти чувства, а той е отражение на онова, което цениш най-много в живота си. По обясними причини любовта се нарежда сред най-големите награди на живота. Не бива да се притесняваш или да ти е неудобно, че си влюбена. Искам да кажа, ако наистина изпитваш любов към Бенджамин.

— Аз не се срамувам от това — отвърна Кара след кратко замисляне и като че и стана по-леко. — Аз съм Морещица. Но също така не знам и дали чувствата, които изпитвам към него, наистина са любов. Не съм решила за себе си какво точно е отношението ми. Знам със сигурност, че съм много привързана към този човек. Но дали е любов — това не знам. Може да е първата крачка по пътеката на любовта. Трудно ми е да говоря за тези неща. Не съм свикнала да анализирам какво мисля и как се чувствам.

Ничи кимна и пое бавно през сенките.

— Дълго време аз също не знаех какво е любовта. По едно време Джаганг си мислеше, че е влюбен в мен.

— Джаганг ли? Наистина? Бил е влюбен в теб?

— Не, на практика едва ли е било така. Той просто си мислеше, че е. Дори тогава, навремето, аз бях убедена, че това не е любов, макар да не разбирах защо. Понятието на Джаганг за ценност се мени от омраза до похот. Той презира и петни всичко красиво в живота, така че не би могъл да изпитва истинска любов. Той може да я различи като едва доловимото ухание на нещо дразнещо и загадъчно, до което не може да достигне и затова копнее да го притежава.

Въобразяваше си, че може да изживее любов, като ме сграбчи за косата и насила ме пъхне в леглото си. Погрешно интерпретираше радостта си от случващото се като любов. Въобразяваше си, че би трябвало да съм му благодарна, задето изпитва към мен толкова силни чувства, задето страстта му по мен заглушава всичко друго. Тъй като вярваше, че като ме насилва, дава воля на любовта си към мен, се заблуждаваше, че би трябвало да приемам поведението му за благоволение.

— Двамата с Мрачния Рал биха си допаднали — промърмори Кара. — Направо биха били лика-прилика. — Сепна се, внезапно озадачена. — Ти си чародейка. Защо не си използвала силата си, за да подпалиш копелето?

Ничи въздъхна дълбоко. Не беше лесно да се обясни философията на цял един живот с две думи.

— Не минава и ден, без да съжалявам, че не убих този зъл човек. Но тъй като бях възпитана в канона на Братството на ордена, също както и той, бях убедена, че моралните добродетели могат да се осъществят само чрез саможертва. Според догмите на Братството човек има задължения към хората в нужда. Всичко това се налага под знамето на общото благо и усъвършенстването на човечеството или изпълнено с чувство за дълг покорство пред Създателя.

Според идеологията на Ордена ние трябваше да отдаваме себе си не на онези, които бяха смятани за най-достойните представители на човешкия род, а на най-лошите сред тях — не защото са си го заслужили, а именно защото не са. Това, твърди Орденът, е сърцето на морала и единствен начин за спечелване на право за влизане във вечната светлина на Създателя в другия живот. Това е саможертвата на добродетелните в услуга на злодеите. Никога не се споменаваше истинската причина да се подхожда така — голата алчност за недостигнатото.

Светските нужди на Джаганг се въртяха около слабините му. Аз имах онова, от което той си мислеше, че има нужда, така че мой морален дълг беше да се жертвам за нуждите му. Особено при положение, че той е водачът, който разгласява моралното учение на Ордена сред езичниците по света.

Когато Джаганг ме биеше почти до припадък, а после ме хвърляше в леглото си, за да задоволи долните си страсти, аз вършех онова, което ме учеха, че е не само правилно, но и мой морален дълг. Ненавиждах това, което правех, и си повтарях, че съм лош човек, щом го мразя.

И понеже бях убедена, че съм лош човек, смятах, че заслужавам цялата болка, която получавах, в този свят и наказанието в следващия. Не можех да убия човек, който — според постулатите на Братството на ордена — ме превъзхожда морално, тъй като е в голяма нужда. Как да нараня онзи, на когото цял живот ме обучават да служа? Как да възразя на сторената ми болка, когато заслужавах всичко това, че и още отгоре? И на какво да възразя? На справедливостта ли? Това е безкрайният, потискащ капан на внушенията за дълг към великото добро.

Повървяха в тишина, Ничи бе споходена от мрачни спомени.

— Какво се промени? — попита накрая Кара.

— Дойде Ричард — тихо отвърна Ничи. Точно в този момент се зарадва, че наоколо е тъмно. Въпреки сълзите вдигна гордо глава. — Императорският орден налагаше своето учение чрез грубост и жестокости. Ричард ми показа, че никой, освен самата аз, няма права върху моя живот — нито на целия ми живот, нито на частица от него. Показа ми, че животът си е мой, за да го живея както ми харесва, да имам собствени цели и стремежи. Че той не принадлежи на никого другиго.

Кара я изгледа съчувствено и разбиращо — явно знаеше за какво говори.

— Струва ми се, че животът ти има доста допирни точки с живота на Морещиците под управлението на Мрачния Рал. Някога Д’Хара бе царството на мрака, както днес е животът под хомота на Императорския орден. Ричард не просто уби Мрачния Рал, той сложи край на извратените традиции в Д’Хара. Даде ни онова, което е дал и на теб — върна ни живота.

Според мен Господарят Рал ни разбира, понеже самият той е бил обект на подобно отношение.

— На подобно отношение ли? — Ничи не разбра какво има предвид Кара.

— Някога той бе пленник на една Морещица на име Дена. Навремето наше задължение бе да изтезаваме до смърт враговете на Мрачния Рал. Господарят лично избра Дена, за да залови Ричард и да го обучава. Мрачният Рал от доста време преследваше Ричард, понеже той знаеше нещо важно за Кутиите на Орден. Мрачният Рал искаше да получи тази информация. Задачата на Дена беше да подложи Ричард на такива мъчения, че той да е готов да отговори на всички въпроси на Мрачния Рал.

Ничи извърна глава и видя в очите на Кара да блестят сълзи. Морещицата забави ход и спря. Вдигна своя Агиел и се загледа в него, докато го въртеше в ръката си. Ничи знаеше всичко за Дена и за онова, което тя е причинила на Ричард, но реши, че точно в този момент е най-добре да си замълчи и просто да слуша. Понякога хората имат нужда да разкажат нещо не толкова заради околните, колкото заради самите себе си. Ничи прецени, че сега, когато Кара се бе разминала на косъм от смъртта, вероятно има нужда точно от това.

— Бях там — каза Морещицата почти шепнешком, без да откъсва поглед от Агнела си. — Той не помни, защото Дена го бе изтезавала до умопомрачение. Но аз го видях там, в Народния дворец, видях част от мъченията, която му причини тя… всъщност всички ние.

Дъхът на Ничи секна. Тя се вгледа втренчено в Кара.

— Всички вие ли? Какво имаш предвид?

— Беше утвърдена практика Морещиците да си предават пленниците една на друга. Понеже всяка от нас има различен подход, за жертвата е невъзможно да се приспособи към един модел на изтезания и да свикне с него. По този начин внасяхме допълнително объркване и страх. А страхът е неразделна част от изтезанията. Това е нещо, което Морещицата научава още от мига, в който започнат да я обучават — че страхът и неизвестността превръщат болката в истински ад. Дена редовно включваше в обучението на Ричард своя приятелка на име Констанс. Но от време на време разнообразяваше и с други от нас.

Кара стоеше неподвижна като статуя, без да отмества поглед от Агнела си.

— Беше скоро след като го доведоха в Народния дворец. Ричард не си спомня. Тогава едва ли е знаел дори собственото си име, понеже Дена го държеше в едно състояние на постоянна замаяност, нещата, които му правеше, го бяха докарали до пълна лудост… Тогава прекара един ден с мен.

Това вече Ничи не го беше чувала. Застина на мястото си, страхуваше се да каже каквото и да било. Всъщност какво ли би могла да каже?

— Дена избра Ричард за свой другар — продължи Кара. — Тя едва ли е разбирала любовта по-добре от Джаганг или Мрачния Рал. Но в крайна сметка, с течение на времето, започна да изпитва към Ричард дълбоки чувства. Проследих отблизо цялата промяна, която се извършваше в нея. Както се изрази ти, тя се научи да цени Ричард като личност. И бе искрено привързана към него. Обичаше го дотолкова, че в крайна сметка му позволи да я убие, за да може той да избяга.

Но преди това, докато Дена все още го изтезаваше, го виждах неведнъж как виси безпомощен, облян в кръв, как и се моли да му позволи да умре. — По бузата на Кара се изтърколи сълза. — Добри духове, аз също го принудих да моли за изцелението на смъртта.

Кара се сепна внезапно, явно осъзнала, че е изрекла мислите си на глас.

— Моля те, не му казвай нищо. — В очите и заблестя паника. — Беше толкова отдавна. Сега нещата се промениха, всичко свърши. Не искам той да знае… че съм го виждала в такова състояние. — Сълзите и рукнаха неудържимо. — Моля те…

Ничи взе ръката и в шепите си.

— Разбира се, че няма да му кажа. Ако има човек, който да разбира как се чувстваш, то това съм аз. Аз също съм правила ужасни неща с него, при това за доста по-дълъг период от всички вас. Както сама каза — това време е минало. — Ничи въздъхна дълбоко. — Мисля, че и тримата знаем съвсем малко за това какво е любов и какво — не.

Кара кимна не само за да изрази облекчението си, но и за да благодари на Ничи за проявеното разбиране.

— Да настигнем Господаря Рал.

Ничи махна небрежно към конюшните.

— Ричард разговаря с роднините на убитите мъже. — Потупа слепоочието си с пръст. — Чувам го съвсем слабо с дарбата си. — Протегна ръка и изтри бузата на Кара от сълзите. — Имаме време да се поуспокоим, преди да отидем при него.

Запътиха се към конюшнята съвсем бавно.

— Ничи, дали бих могла да споделя с теб нещо… лично? В тази нощ, пълна с изненади, това бе поредната.

— Разбира се!

— Ами… — подхвана Кара, сбърчила чело, докато се опитваше да намери подходящите думи. — Когато Господарят Рал дойде при мен…, за да ме излекува… беше много близо до мен.

— Какво имаш предвид?

— Ами беше легнал на леглото ми, беше ме прегърнал… нали разбираш, за да ме стопли. — Споменът възвърна усещането за студ и тя обгърна тялото си с ръце. — Беше ми толкова студено. — Стрелна Ничи с поглед. — Предполагам, че… в моето състояние… така да се каже… сигурно и аз съм го прегърнала.

— Разбирам — повдигна вежда Ничи.

— И работата е там, когато той беше толкова близо до мен, аз почувствах нещо — и ако му го кажеш, ще те убия, кълна се.

Ничи се усмихна и кимна, за да я успокои.

— И двете много го обичаме. Предполагам, че ми казваш всичко това само защото си много загрижена за него.

— Да, точно така. Когато дойде, за да ме…, за да ме върне обратно — или каквото там е направил, — имах чувството, че е проникнал вътре в мен, в главата ми, искам да кажа. Беше акт на близост, какъвто не съм изживявала никога преди.

Господарят Рал вече ме е лекувал веднъж, когато бях тежко ранена, но сега беше различно. Имаше нещо общо, някои усещания, искрената загриженост и топлите чувства, които се излъчваха от него, но някак си беше различно — съвсем различно. Преди той лекуваше физическата ми рана. — Надвеси се към събеседничката си, сякаш за повече убедителност. — Сега имаше и още нещо. Този път онова зловещо същество бе докоснало дълбините на моята същност, отравяше ме отвътре, погубваше битието ми, волята ми за живот.

Изправи се очевидно объркана, сякаш не можеше да намери начин да и го обясни по-добре.

— Разликата, която се опитваш да ми опишеш, ми е позната — увери я Ничи. — Този път връзката между двама ви е била по-лична.

Кара кимна, сякаш изпитала облекчение от факта, че Ничи я е разбрала.

— Да, така е, наистина беше по-лична. Много по-лична — додаде по-тихо. — Имах чувството, че душата ми е положена гола пред него. Беше нещо като… е, все едно.

Кара притихна. Ничи се запита дали жената е казала всичко, което и се е искало да сподели, и ще реши да спре дотук.

— Работата е там, че той проникна в мен до дъното на моята същност — продължи Кара, — стана свидетел на най-съкровените ми мисли. Никой никога…

Кара пак замълча, но този път явно бе затруднена да намери правилните думи, с които да изрази подобаващо мислите си.

— Разбирам, Кара — увери я Ничи. — Уверявам те, че разбирам. Лекувала съм хора и усещанията, за които говориш, са ми познати — макар и не в такава степен. Никога не съм успявала да постигна това, което е направил Ричард при теб, но в общи линии познавам пътя. Най-силното усещане, което съм имала, бе, когато лекувах Ричард.

— Радвам се да го чуя — възкликна Кара. — Тогава значи знаеш за какво говоря. — Подритна едно камъче по пътя си. — Така де, Господарят Рал едва ли го е усетил, но когато бяхме заедно в онази ситуация, той не само… ме обхождаше, не само изследваше съкровените ми мисли и чувства, така да се каже. А аз вършех същото с него. — Изръмжа едва чуто. — Е, това не биваше да го споделям. — Махна с ръка. — Забрави, че го споменах.

Ничи не бе сигурна накъде бие Кара.

— Ако не ти е удобно да го споделиш с мен, не го прави. Знаеш чувствата ми към Ричард, но ако чувстваш, че не бива да казваш нещо или ако смяташ, че това би навредило по някакъв начин на отношенията ви, може би трябва да се довериш на инстинкта си.

— Да, сигурно си права — въздъхна Кара.

Ничи не помнеше да е виждала Кара толкова объркана и нерешителна. Ако имаше качество, което да присъстваше неизменно в поведението на Морещицата, то това бе нейната твърда решителност. Тя винаги безпогрешно знаеше как да постъпи при определени обстоятелства. Ничи не винаги се съгласяваше с нея, знаеше, че и Ричард има разногласия с Морещицата, но беше категорична, че винаги може да разчита на решителността на Кара да стори най-доброто за Ричард, независимо дали това би означавало да изложи себе си на риск. Или да ядоса и Ничи, и Ричард. Ако Кара смяташе, че трябва да стори нещо, за да защити Господаря Рал, тя просто го правеше, независимо от всичко и с цената на всичко — дори на неодобрението му.

Докато вървяха в мълчание по тъмната алея, Ничи благодарение на дарбата си дочуваше приглушените гласове в далечината. Не се напрегна да различи думите им, просто се плъзна по общия смисъл на разговора. Край плевнята се бяха събрали мъже и жени, които взимаха думата един по един. Ничи различи гласа на Ричард, който им говореше спокойно, отговаряше на въпросите им. Някои от хората ридаеха.

При ъгъла на странноприемницата, откъдето се завиваше за близката плевня, Кара спря Ничи за ръката, за да останат в плътната сянка на сградата.

— Виж, в началото и аз, и ти бяхме твърдо решени да убием Господаря Рал.

Хваната неподготвена, Ничи я изгледа озадачена.

— Ами да, май си права.

— Може би повече от всеки друг ние с теб познаваме Господаря Рал от уникална гледна точка. Предполагам, че когато си тръгнал с намерението да нараниш някого, а той ти покаже колко голяма грешка допускаш и че не бива да омърсяваш живота си по такъв начин, това един вид те привързва към този човек.

— Да, не виждам причина да не се съглася с теб.

Кара махна към посоката, откъдето идваха, към непостроения дворец и Площада на свободата.

— Там, където избухна бунтът, когато Господарят Рал бе почти смъртно ранен, хората не искаха да ти позволят да го излекуваш. Опасяваха се, че съзнателно ще му причиниш зло. Аз съм тази, която ги убеди, че могат да ти имат доверие. Разбрах пробуждането, което си преживяла, понеже самата аз бях преживяла нещо много сходно. Бях единствената, която бе наясно какво изпитваш към него. Казах им да те оставят да му помогнеш. Те се бояха да не използваш възможността, за да отнемеш живота му. Знаех, че няма да го направиш. Знаех, че ще го спасиш.

— Права си, Кара. И двете много го обичаме. И двете сме свързани с него със специална връзка.

— Да, точно така. Специална връзка. Различна — струва ми се — от връзката на останалите с него.

Озадачена накъде ли бие Кара, Ничи разпери ръце.

— Е, искаш да ми кажеш нещо ли?

Кара заби поглед в краката си и кимна.

— Когато двамата с Господаря Рал споделихме онази близост, изпитах част от съкровените му чувства. Вътре в себе си той се чувства ужасно, потресаващо самотен. Според мен цялата тая история с жената, с онази Калан, се дължи именно на огромната му самота.

Ничи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, заинтригувана от онова, което Кара бе почувствала у Ричард.

— Да, би могло отчасти да се дължи именно на това.

Кара се прокашля.

— Ничи, когато държиш в прегръдките си мъж по такъв начин, когато си била… с някого в толкова интимна ситуация, започваш да разбираш какво го мъчи, какво изпитва дълбоко в душата си.

Ничи погреба чувствата си дълбоко в сенките.

— Не се и съмнявам, Кара, сигурно е така.

— Искам да кажа, че исках да го прегръщам така до края на живота си, да го утеша, да го освободя от ужасното чувство за самотност.

Ничи хвърли кос поглед на Морещицата. Макар да не вдигаше очи от земята пред себе си, Кара стискаше устни в разкривена гримаса. Ничи не каза нищо, просто изчака Кара да продължи.

— Но просто не мисля, че аз съм човекът, който е редно да направи такова нещо за Господаря Рал.

— Искаш да кажеш — опита се да изясни въпроса и Ничи, — че не си жената, която може да утеши… самотата му?

— Ами да, май да.

— Заради Бенджамин ли?

— Отчасти — сви рамене Кара. Вдигна глава и погледна Ничи в очите. — Обичам Господаря Рал. Готова съм да пожертвам живота си за него. И трябва да призная, че докато лежахме прегърнати в леглото и се притискахме един до друг, изпитах чувството… хрумна ми, че бих могла да съм нещо повече от негов приятел и бодигард. Дори в един момент се улових да си представям какво ли е да съм негова… — Не довърши изречението.

— Разбирам — преглътна Ничи.

— Но просто не мисля, че аз съм човекът. Не знам защо. Не че съм голям специалист по тънката част, но просто усещам, че не съм жената, от която той се нуждае. Ако ме помоли да го направя, разбира се, изобщо няма да се замисля… но няма да е точно по мое желание. Разбираш ли какво имам предвид?

— Искаш да кажеш, че ще го направиш, защото изпитваш огромно уважение и обич към него, но не и защото лично ти си го представяш като свой любовник.

— Именно — въздъхна облекчено Кара, очевидно доволна, че някой друг изрази мислите и гласно вместо нея. — Когато усетих чувствата му, когато се прегръщахме… пред полагам, че бих разбрала, ако изпитва нещо такова към мен. Но нямаше подобно нещо. Обича ме, сигурна съм, но не по онзи начин.

Ничи на свой ред въздъхна, но по-предпазливо.

— Е, това ли искаше да ми кажеш? Че според теб причината да си въобрази онази жена е самотата му?

Кара кимна.

— Да, но има и още нещо.

Ничи огледа улицата, към плевнята продължаваха да прииждат хора.

— Е, слушам те?

— Мисля, че тази жена би могла да бъдеш ти.

Ничи се обърна рязко, за да види втренчената в лицето и Кара. Сърцето и се качи в гърлото.

— Моля?

— Мисля, че ти си подходяща за Господаря Рал. — Вдигна ръце, за да предотврати възраженията и. — Не казвай нищо. Не искам да ме обвиниш, че съм луда. Засега просто замълчи. Помисли си. Скоро ние с Господаря Рал тръгваме и ще имаш достатъчно време до следващата ни среща, за да обмислиш нещата. Не те моля да пожертваш себе си за него, нито да правиш някакви подобни глупости.

Просто казвам, че Господарят Рал има нужда от някой и тази жена би могла да бъдеш ти. Искам да кажа, ако наистина ти се струва редно.

Аз не съм жената, от която той има нужда. Аз съм Морещица, а Господарят Рал е магьосник. Аз ненавиждам магията, а той е магия. Ти си чародейка. Кой би го разбрал по-добре от теб? Кой по-добре от теб би му помогнал във всичко в живота?

Спомням си онази нощ, под навеса, когато вие двамата разговаряхте за творческите възможности на магията. Не разбрах и половината от това, за което говорехте, но тогава ми направи впечатление, че вие двамата се разбирате толкова добре, че предугаждате мислите си, идеите си, че си пасвате идеално. Спомням си, че изведнъж си казах — е, ами че те са си лика-прилика.

Както лежахме така, един до друг, и се опитвахме да се топлим взаимно, си помислих още и че изглеждаш чудесно до него. Че приличаш на жена, която е близо до мъжа, когото обича. Едва ли не очаквах да го целунеш. Би ми се сторило съвсем естествено.

Сърцето на Ничи препускаше лудо.

— Кара, не… — Думите я предадоха.

Кара свали откъртено парченце от мазилката на къщата.

— Освен това си може би най-красивата жена, която съм виждала. Господарят Рал заслужава да има до себе си жена, която да му е лика-прилика. А не се сещам за друга като теб.

— Съпруга…?

— Нима не разбираш колко логично е всичко? Това би запълнило празнотата, която почувствах вътре в него. Би му донесло радост и щастие, които да изместят чувството за потиснатост. Така той ще има човек, с когото да споделя дарбата и връзката си с магията. Няма да е самотен. Помисли върху това.

— Но Ричард не ме обича, Кара.

Кара я изгледа продължително, настъпи неловко мълчание. Ничи си припомни, че веднъж Ричард и бе споменал какво парализиращо въздействие може да има погледът на втренчена в тебе Морещица. Сега разбираше какво е имал предвид.

— Може да не таи подобни чувства сега, но когато се върнем и ти отново се присъединиш към нас, можеш да се постараеш повече и да му покажеш, че си отворена към изграждането на подобни взаимоотношения помежду ви. Имам предвид, ако искаш, ако тази идея ти се струва приемлива. Понякога хората имат нужда от леко подбутване, за да се замислят сериозно в дадена посока. Ето защо се почувствах длъжна да ти кажа всичко това. Може би ако той знае, че си склонна на подобна крачка, ще се заинтригува и ще започне да гледа на теб в друга светлина.

Нали знаеш, влюбените все някога са се влюбили. Не са се родили с любовта към партньора си в сърцето. Може би просто трябва да му помогнеш да стигне до момента, в който ще започне да гледа на теб по онзи начин. Не изключвам възможността сега да си мисли, че красива и умна жена като теб не може да го обича истински. Понякога мъжете се отнасят изключително свенливо към жени, които смятат за изключително красиви.

— Но аз не мисля, че той…

— Възможно е дори да си е внушил, че ти не би се заинтересувала от него — продължи Кара със заговорнически тон — и затова да си е измислил онази жена — за да запълни празнината.

— Мисля, че е време да вървим при плевнята — облиза устни Ничи, — да не вземе да тръгне без теб. Май няма търпение да потегли.

— Да, права си — усмихна се Кара. — Виж, Ничи, ако предпочиташ, забрави за разговора ни. Виждам, че, те накарах да се почувстваш неловко. Пък и бездруго не смятам, че имам право да се изказвам по тези въпроси.

— А тогава защо го направи?

— Сигурно, защото го държах в прегръдките си и почувствах дълбините на самотата му. И това разби сърцето ми. — Погледът и, зареян в небитието, се върна върху Ничи. — А е голяма рядкост нещо да съкруши сърцето на една Морещица.

На върха на езика на Ничи бе да допълни, че това важи и за чародейките.