Тери Гудкайнд
Лавинен огън (30)

Трийсета глава

ВИРНА СЕ СЕПНА от продължителен звън, който огласи всичко наоколо.

— Какво беше това?

— Сигнал за отдаване — отвърна Бердин и спря, за да погледне Вирна. Дълбокият звън още трептеше из просторните мраморни и гранитни коридори на Народния дворец.

Хората, независимо накъде се бяха запътили, оставиха всичко и тръгнаха към мястото, откъдето се чу звънът. Никой не бързаше, но всички вървяха целенасочено и уверено в посоката, откъдето бе дошъл заглъхващият вече звън. Вирна изгледа Бердин слисана.

— Моля?

— Отдаване — нали знаеш какво означава?

— А, имаш предвид отдаване към Господаря Рал, така ли?

Бердин кимна.

— Камбанката оповестява, че е време за отдаване. — Тя замислено изпрати с поглед хората, които продължаваха да се стичат в една и съща посока.

Повечето бяха облечени в роби в различни ненатрапчиви цветове. Вирна предположи, че белите роби със златен или сребърен колан се носят от дворцови чиновници от различен ранг, които живееха и работеха в двореца. Жените и мъжете, които бяха облечени по този начин, определено имаха поведението и излъчването на официални дворцови служители. Всички — от тези администратори до обикновените куриери с туники със зелена обшивка и извезана буква „Р“ върху тях — знакът на династията Рал — продължаваха спокойно разговорите си, докато се придвижваха из широките коридори. Хората, които работеха в безбройните и най-разнообразни магазинчета и работилнички, бяха облечени според изискванията на професията си. Едни обработваха кожа, други — сребро, трети правеха глинени съдове, четвърти кърпеха обуща или дрехи, пети осигуряваха храни и услуги или се занимаваха с някоя от многобройните дейности в двореца — от поддръжка до чистене.

Имаше и доста най-обикновено облечени хора — фермери или търговци, доста от тях с жените, а някои дори с децата си. Вирна бе срещнала много като тях на по-долните нива на гигантското плато, върху което беше разположен Народният дворец, както и из пазарите в периферията му. Явно всички те бяха гости на двореца, дошли да продават стоката си, а някои от тях да купуват. Имаше и такива, които се бяха спретнали в най-новите си дрехи за посещението си в двореца. Бердин беше споменала на Вирна, че в двореца има стаи за гости, които биха могли да бъдат наети за по-дълъг период от време. Имаше и цели крила, предвидени за хората, които живееха и работеха в двореца.

Повечето от облечените в роби вървяха в мълчание, свикнали с тази процедура, която явно се бе превърнала в неизменна част от ежедневието им. Официално облечените се опитваха да си придадат същия спокоен вид и да не зяпат в почуда красотите наоколо си, но Вирна виждаше ококорените им очи, които не се спираха нито за миг. Простичко облечените посетители, които се присъединяваха към потока от хора, насочил се към разклонението, което щеше да ги отведе до мястото със звънеца, не криеха изумлението си от всичко — от огромните статуи на мъже и жени във величествени пози, изваяни от разноцветен камък, от невероятно високите полирани колони, които се извисяваха покрай балкончета и тераси, от внушителните подове от черен гранит и зелен мрамор.

Вирна си даваше сметка, че тази изящна изработка и сложните фигури, красящи каменните подове, вероятно е дело на най-изкусни майстори, събрани от целия Нов свят. Докато изпълняваше длъжността на Прелат в Двореца на пророците, и се наложи да организира подмяната на част от изключително красиво орнаментиран под, повреден от група млади магьосници по време на тяхното обучение. Точните събития около нанасянето на щетата, както и кой точно бе виновен за случилото се, останаха забулени в мистерия. Резултатът обаче беше очевиден — в резултат на пакостлива магия огромно парче от красивия мраморен под бе изкъртено. Отломките и натрошените плочки отдавна бяха разчистени, но дупката в пода не бе ремонтирана в продължение на десетилетия. Запълниха я с груб камък, който вършеше работа, но пък беше доста грозен. И така, животът в двореца си продължи. По принцип на младите магьосници се гледаше със снизхождение, което отчасти се дължеше на съжалението, което останалите обитатели на двореца изпитваха към момчетата, задържани тук пряко волята им.

Вирна се дразнеше от факта, че повредата така и не бе възстановена. Вероятно възмущението и до голяма степен идваше от това, че съсипаният под постоянно и напомняше за снизходителното отношение, родило възможността за подобно фриволно поведение. През цялото време сякаш тя бе единствената — поне докато в двореца не се появи Ричард, — която се разстройваше от гледката на съсипаната красота. Ричард се опитваше да възпитава момчетата да поемат отговорност за действията си. Въпреки че го държаха пряко волята му, никога не бе толерирал и приемал подобно безумно унищожително поведение.

Уорън гледаше на нещата по същия начин. Може би именно поради тази причина двамата се сприятелиха веднага и станаха толкова близки. Уорън винаги се отнасяше към нещата с нужната сериозност и отдаденост. След като Ричард напусна двореца, Уорън напомни на Вирна, че сега, когато тя е избрана за новия Прелат, вече няма нужда да се оплаква нито от поведението на момчетата, нито от дупката в пода. Насърчи я да поеме нещата и да направи, каквото е необходимо. И така, в качеството си на Прелат тя установи нови правила и се зае с осъществяването на ремонта на пода.

Именно тогава успя да понаучи това-онова за изработката на такива подове и разбра, че макар мнозина да твърдяха смело, че са големи майстори, на практика истинските специалисти се брояха на пръсти. Хората, които наеха да ремонтират пода, илюстрираха ясно разликата. Първият превърна работата в кошмар, вторият — в удоволствие.

Спомни си колко се гордееше Уорън с нея, когато всичко приключи и най-вече заради факта, че тя не бе направила никакъв компромис с качеството и не се бе съгласила на нищо, освен на най-доброто. Уорън и липсваше ужасно.

Вирна плъзна поглед по красотата, която я заобикаляше, забеляза изящните каменни фигури. Сега обаче красотата не можеше да я развълнува. Откакто Уорън почина, всичко и се струваше вяло, безинтересно и неважно. Животът без него бе робия.

Навсякъде из двореца патрулираха войници, които вероятно изобщо не обръщаха внимание и не оценяваха удивителните постижения на човешкото въображение, умения и усилия, благодарение на които бе построено място като Народния дворец. Всъщност те се бяха превърнали в част от самата сграда, в част от нейната жизнена сила, подобно на хилядите свои колеги, които бяха кръстосвали същите тези коридори векове наред, за да осигуряват спокойствието и безопасността в тях.

Вирна забеляза, че някои от стражите обикаляха по двойки, докато други бяха групирани на отряди. Атлетичните млади мъже носеха красиви униформи с кожени плаки на раменете и гърдите и бяха въоръжени най-малко с по един меч. Мнозина носеха и пики с лъскави метални върхове. Вирна забеляза и по-особен вид охрана — те бяха въоръжени с арбалети, преметнати през раменете, и носеха черни ръкавици. От колчаните на кръста им стърчаха стрели с червени пера. Очите им нямаха нито секунда покой, обикаляха и регистрираха всичко.

— Имам чувството, че Ричард ми е споменавал нещо за отдаванията — отрони Вирна, — но не предполагах, че още се правят, при положение, че Господарят Рал не е в двореца. А особено след като Господарят Рал сега е Ричард.

Вирна нямаше намерение думите и да прозвучат снизходително, макар че когато ги каза, си даде сметка, че се получи нещо такова. Просто Ричард наистина бе…, ами просто си беше Ричард.

Бердин я изгледа подозрително.

— Той е Господарят Рал. Връзката ни с него не става по-малко крепка само защото той не е в двореца. Отдаването се прави винаги — независимо дали Господарят Рал е тук или отсъства. И независимо от твоето отношение към него, Ричард е Господар Рал в пълния смисъл на думата. Никога не сме имали Господар Рал, когото да уважаваме и почитаме повече и по-искрено от него. Сега отдаването е още повече изпълнено със смисъл, по-важно от всякога.

Вирна си замълча, но хвърли на Бердин многозначителен поглед, който красноречиво показваше на Морещицата, че насреща и стои Сестра на светлината, която понастоящем е и Прелат. Макар да разбираше прекрасно Бердин, Вирна все пак бе Прелат на Сестрите на светлината, чиято цел в живота бе да осъществяват волята на Създателя. В качеството си на Сестра на светлината, живяла в Двореца на пророците, под влиянието на заклинанието, забавящо стареенето, Вирна бе станала свидетел на смяната на редица владетели. Сестрите на светлината никога не се бяха кланяли на никого от тях.

Припомни си обаче, че Дворецът на пророците вече е минало. И че много от Сестрите на светлината сега са пленнички на Императорския орден.

Бердин вдигна ръка и описа кръг около себе си.

— Всичко това стана възможно благодарение на Господаря Рал. Той ни осигури родина. Той е магия срещу магия. Неговото управление ни дава сигурност. Докато в миналото имахме владетели, за които отдаването бе акт на сервилност, по самата си същност и в основата си отдаването е започнало като акт на дълбоко уважение.

Вирна успя да запази раздразнението си под повърхността. Бердин не говореше за някакъв митичен владетел, за някакъв мъдър стар крал. А за Ричард. Колкото и Вирна да го ценеше и уважаваше, той си оставаше Ричард. Горският водач Ричард.

Веднага след внезапния прилив на възмущение в душата и нахлу чувство на съжаление, че си е позволила да си помисли нещо толкова непристойно.

Ричард винаги се бе борил за правдата. И не се бе колебал да рискува дори живота си, за да докаже благородните си идеали.

Освен това той бе посоченият в пророчеството.

Беше и Търсачът.

Беше и Господарят Рал, онзи, който носи смърт и който преобърна света с главата надолу. Именно той бе причината Вирна да стане Прелат. Не беше сигурна дали това е благословия или проклятие.

Освен другото Ричард бе и последната и надежда.

— Е, ако той не побърза и не се присъедини към нас, за да поведе Д’Харанската армия в последната битка, няма да остане жив човек, който да му засвидетелства уважението си.

Бердин оттегли укорителния си поглед и най-неочаквано се запъти към коридора вляво — към мястото, откъдето бе прозвучал звънецът.

— Ние сме стомана срещу стомана. Господарят Рал е магия срещу магия. Ако не успее да дойде и да се бие в редиците ни, то ще е заради задълженията си да ни защитава от силите на мрака посредством магията си.

— Говориш пълни глупости — не се сдържа Вирна и измърмори под мустак, после хукна да догони Морещицата. — Къде отиваш? — провикна се след нея.

— На отдаване. Всички в двореца отиват на отдаване.

— Бердин — дръпна я за ръката Вирна, — нямаме време за това.

— Това е отдаване. Част от връзката ни с Господаря Рал. Би ти се отразило добре.

Вирна застина неподвижно насред огромния коридор. Морещицата се отдалечаваше от погледа и. Вирна помнеше ясно времето, когато връзката с Ричард бе прекъсната. Не беше задълго, но докато Ричард отсъстваше от света на живите, предпазната сила на връзката с Господаря Рал бе престанала да съществува.

В този кратък промеждутък от време, когато Ричард и връзката с него бяха изчезнали, Джаганг се бе промъкнал в сънищата на Вирна, за да плени съзнанието и. Бе пленил и Уорън. Беше неописуемо ужасно да усеща как пътешественикът по сънищата контролира и управлява съзнанието и, но по-ужасното беше да вижда как Уорън се намира в същото безпомощно състояние. Бруталното присъствие на Джаганг бе проникнало във всяко кътче на съществуването им — от това какво мислят, до това какво правят. Те вече нямаха контрол върху собствената си воля. Единственото, което имаше значение, бе волята на Джаганг. Дори само при спомена за пронизващата болка, която бе усещала в цялото си същество през този период — и, разбира се, за Уорън, — в очите и най-неочаквано заблестяха сълзи.

Избърса ги трескаво и се завтече да настигне Бердин. Чакаха я важни дела, но щеше да загуби неясно колко време, ако трябваше сама да намери пътя си из неизбродимите лабиринти на Народния дворец. Морещицата и бе нужна, за да я води. Ако Вирна можеше да контролира дарбата си, би открила онова, което търсеше. Но на територията на двореца Ханът и бе практически безполезен. Трябваше да се примири и да следва Бердин. И да се надява да приключат бързо и да се върнат към непосредствените си задачи.

Левият коридор се спускаше под вътрешен мост с перила и балюстради от сив мрамор, набразден от бели жилки. На едно място се събираха четири коридора, между които се образуваше площад, с отвор на тавана, през който се виждаше небето. В средата на площада имаше квадратно езерце, заобиколено с нисък, удобен за сядане парапет от напръскан сив гранит. Малко встрани от средата на езерцето се издигаше заострен камък, върху който имаше камбанка — явно тя бе звъннала, за да призове хората на отдаване.

През отворения покрив бе започнал да ръми дъждец. Капките танцуваха по водната повърхност. Вирна забеляза, че подът на площада е под лек наклон към отточни канали, за да не се събира вода, колкото и дъжд да вали. Кахлените плочи на пода засилваха усещането, че си на открито.

Хората започнаха да се свличат на колене и да свеждат глави към пода. Всички бяха обърнали глави към притихналата вече бронзова камбанка върху камъка в центъра на езерцето.

Бердин видя, че Вирна приближава, и мрачното и настроение се изпари. Усмихна и се щастливо и направи нещо, което Вирна ни най-малко не бе очаквала — протегна се и я хвана за ръката.

— Ела, позволи ми да те отведа до езерцето. Вътре има рибки.

— Рибки ли?

— Ами да. Обожавам площадчета с рибки — ухили се още по-широко Бердин.

Двете си запроправяха път между коленичилите хора и след малко се озоваха пред езерцето. Вирна видя във водата да се стрелкат ята оранжеви рибки.

— Нали са прекрасни? — попита Бердин. Отново приличаше на малко щастливо момиченце.

— Най-обикновени риби — стрелна я с гневен поглед Вирна.

Бердин не и обърна внимание, като вместо това коленичи на мястото, което хората от първата редица почтително и сториха. По косите погледи на околните Вирна разбра, че всички изпитват, ако не открит страх от Морещицата, то поне дълбок респект. И макар никой да не се стресна дотолкова, че да стане и да си тръгне, явно не смееха да застанат на мястото, което си бе избрала Бердин. Освен това като че ли леко се притесняваха от непознатата, която Морещицата влачеше след себе си. Може би не изключваха вероятността да е разкаяла се грешница, което означаваше, че можеше да се очаква и кръвопролитие.

Бердин стрелна с очи Вирна, след което се наведе и постави ръцете си върху плочите. Краткият поглед бе красноречив знак, че от Вирна се очаква да стори същото. Вирна забеляза, че стражите я наблюдават. Това бе лудост. Все пак тя бе Прелат на Сестрите на светлината, личен съветник на Ричард и една от най-близките му приятелки.

Само дето стражите не го знаеха.

Вирна прекрасно знаеше, че тук, в Народния дворец, всичките и титли и възможности губеха своето значение. Това бе наследственият дом на династията Рал. Целият дворец бе построен във формата на заклинание, създадено така, че да усилва силата на всеки Рал и да намалява способностите на всички останали хора.

Вирна въздъхна и най-сетне се свлече на колене, наведе глава и простря напред ръце като другите наоколо. Двете с Бердин се намираха близо до водата, но отворът на тавана бе не по-голям от самото езеро, така че дъждът падаше директно в него, без да опръсква хората наоколо. Няколкото капчици, които Вирна усети по лицето си, всъщност и се сториха освежаващи, като се има предвид разгорещеното и състояние.

— Твърде съм стара за тези неща — оплака се шепнешком Прелатът.

— Ти си млада, здрава жена — смъмри я Бердин.

Вирна въздъхна. Беше безпредметно да и обяснява колко е глупаво да коленичат на пода и да изричат отдаване към човек, на когото тя вече се е отдала по много начини. Всъщност глупаво беше меко казано. Беше направо нелепо. А на всичкото отгоре и губене на време.

— Господарят Рал ни ръководи — подхвана тълпата в един глас, макар и малко нестройно, и всички долепиха чела в пода.

— Господарят Рал ни учи — продължиха, влизайки в ритъм.

Въпреки че бе долепила чело в пода, Бердин някак си успя да хвърли яростен поглед към Вирна. Прелатът извърна очи и се наведе, като долепи челото си в плочите.

— Господарят Рал е нашата защита — промърмори тя, най-сетне присъединила се към общия глас, за да изрече думите на отдаването, което веднъж бе направила лично пред Ричард. — В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Вирна с горчивина си помисли, че ако Ричард не действа достатъчно мъдро и не се донесе по най-бързия начин в Д’Хара, няма да има кого да закриля.

Множеството подхвана отново същия рефрен.

— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Вирна се наклони към Бердин и прошепна:

— Колко пъти ще трябва да го повтаряме?

Бердин, сложила на лицето си маската на Морещица, я прониза с огнен поглед. Не отговори на въпроса и. Нямаше нужда. Вирна безпогрешно разпозна този поглед. Самата тя хиляди пъти си бе служила с него, за да вразуми провинила се послушница или да скастри малък магьосник, направил поредната беля. Вирна заби очи обратно в плочите и смутена като послушница, на която са чели дълго конско, заповтаря рефрена заедно с останалите.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Монотонното повтаряне на думите на отдаването, произнесено в един глас от всички, събрали се на площада, отекна в просторните зали.

След като видя как я изгледа Бердин, Вирна реши, че би било по-добре, ако засега запази възраженията за себе си и започне да повтаря отдаването с всички останали.

Произнасяше думите тихо, замисляйки се над тях и над факта, че лично за нея те неведнъж се бяха оказвали самата истина. Ричард бе преобърнал изцяло живота и. Преди Вирна бе смятала, че най-важната мисия на Сестрите е да сложат яка на врата на момчетата, родени с дарбата, и да ги научат да използват способностите си. Ричард бе разколебал тази нейна сляпа увереност. Той бе променил всичко, бе я накарал да преосмисли всичко.

Ако не беше той, тя едва ли би направила опит да развие отношенията си с Уорън и взаимните им симпатии вероятно нямаше да разцъфтят в искрена и дълбока любов. В това отношение Ричард и бе помогнал да открие най-великото и най-ценното нещо в живота си.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата зашита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Напевността на проронените слова от множеството гласове се съчета в един благоговеен звук, който набъбна и изпълни цялата зала.

Вирна се почувства безкрайно самотна въпреки всичките тези хора наоколо. Болката от липсата на Уорън бе непоносима. Бе изградила около чувствата си стена и не допускаше никакви подобни мисли в главата си с надеждата, че ще си спести болката, която сякаш винаги щеше да я преследва. Сега изведнъж я обзе съсипващото чувство за огромната и невъзвратима загуба, за цялата и неистова любов към Уорън. Той бе най-прекрасното нещо, което се бе случило в целия и живот. А сега го нямаше. Пронизана от остра болка, тя заплака. Чувстваше се толкова самотна.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята, мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Преглътна един стон и си спомни последния път, когато бе целунала Уорън на смъртния му одър. Това бе най-ужасният миг в живота и. Въпреки изминалото време имаше чувството, че се е случило вчера. Липсваше и толкова ужасно много, че цялото и тяло се сгърчи в агония.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Вирна изричаше думите на отдаването заедно с всички останали, изливаше чувствата си в тези слова отново и отново, но без да бърза. Напевната молитва изпълни съзнанието и. Нахлуха спомени от времето, прекарани с Уорън, които отприщиха вълна от сълзи.

Спомни си последните му думи: Целуни ме, докато съм още жив, бе прошепнал Уорън, и не жалей онова, което има край, а помни хубавия живот, който имахме. Целуни ме, любов моя.

Цялото и същество се гърчеше от копнеж и болка. Светът и се превърна в пепел. Сякаш всичко бе изгубило смисъл. Не и се живееше.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Вирна преглътна поредния стон и продължи да повтаря отдаването. Изобщо не и хрумна, че някой може да види сълзите и.

Всичко беше толкова абсурдно, някакъв си младеж без абсолютно никакви качества и способности, без интереси към нищо ценно в живота, без полза за никого, включително и за себе си, да убие Уорън само за да докаже верността си към каузата на Императорския орден. А тя на практика се свеждаше до следното: хората като Уорън нямат право да живеят живота си, а са длъжни да жертват себе си за отрепки като онзи убиец.

Ричард се бореше да сложи край на тази лудост. Правеше всичко по силите си, за да попречи на онези, които сееха по земята тази безсмислена жестокост. Ричард бе посветил живота си на усилията да сложи край на всичко това, за да не изгубят и други хора своите любими същества, както Вирна бе изгубила Уорън. Ричард разбираше нейната болка с цялото си сърце.

Вирна се отдаде на ритъма на напевната молитва, позволи и да проникне дълбоко в съществото и. Ричард събираше в себе си всичко, за което тя се бе борила през живота си — стабилност, замисъл, цел. Отдаването към такъв човек беше не богохулство, а благодат. В известен смисъл, поради това кой е Ричард и за какво се бори, това всъщност бе отдаване към самия живот, а не към неясни цели, отправени в смътното бъдеще.

Ричард бе добър приятел на Уорън — първият му истински приятел. Ричард бе човекът, извел Уорън от подземията, за да му покаже слънчевата светлина, да му покаже света. Уорън го обичаше.

Напевните слова се превърнаха в нейно тихо убежище.

Вирна усети как облаците се разкъсват и между тях се прокрадва слънчев лъч, който погали нежно лицето и. Окъпа я топла златиста светлина. Приласка я в топлината си, която сякаш проникна до дълбоката същност на душата и.

Уорън би искал тя да черпи с пълни шепи от безценната красота на живота, докато все още може.

В прегръдките на любящия лъч светлина тя се почувства в покой за пръв път от цяла вечност.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Кроткият поток на думите, произнесени от устата и, докато бе коленичила в прегръдките на слънчевия лъч, я изпълни с дълбоко спокойствие, с едно ведро чувство за принадлежност, каквото не бе изпитвала никога преди. Тя шептеше думите, позволи им да отмият петната на болката. Както бе коленичила с долепено до плочите чело, вложи в тези познати слова цялото си сърце, почувства се освободена от всичките си грижи и мрачни мисли. Бе преизпълнена с простичката радост от живота и с благоговение към него. Докато редеше думите заедно с всички останали, остави душата и да се наслади изцяло на меката слънчева светлина. Стана и топличко, уютно. Изпита любов.

Стана и хубаво, сякаш отново бе попаднала в прегръдката на Уорън.

Повтаряше отдаването отново и отново, заедно с другите, без почивка. Времето се изнизваше покрай нея незабелязано, несъществено, неспособно да смути успокоената и душа.

Камбанката звънна два пъти — тихичко, спокойно потвърждение, че отдаването е свършило, но и в същото време знак, че то винаги ще остане в душата на Вирна.

Усетила ръка на рамото си, тя вдигна глава. Посрещна я усмивката на Бердин. Вирна се огледа и забеляза, че повечето хора са си тръгнали. Единствена тя стоеше в същата поза, коленичила, с чело долепено до плочите край езерцето. Бердин стоеше на колене до нея.

— Добре ли си, Вирна?

— Да… — Надигна се с усилие и застана на колене. — Просто се наслаждавах на слънцето.

Бердин сбърчи чело. Погледна капките дъжд, които танцуваха безспир по водната повърхност.

— През цялото време валя, Вирна.

— Но… аз усетих слънчевия лъч — огледа се смутено Вирна. — Видях светлината наоколо.

Бердин я погали нежно по гърба.

— Разбирам.

— Наистина ли?

Бердин кимна и се усмихна съчувствено.

— Присъствието на отдаване е един вид възможност да преосмислиш живота си. Наред с това то носи успокоение, покой. Може би човек, който те обича, е дошъл да те утеши.

— На теб случвало ли ти се е? — попита Вирна, забелязала топлата усмивка на устните на Морещицата.

Бердин преглътна и кимна. Плувналите и в сълзи очи бяха красноречиво доказателство за истинността на думите и.