Тери Гудкайнд
Лавинен огън (24)

Двайсет и четвърта глава

ПРЕДИ ДА ОТИДЕ ДА ВИДИ КОНЕТЕ, които Айшак му бе приготвил, Ричард внимателно огледа сенките. Конюшнята бе странно притихнала. Той си спомни гробната тишина в странноприемницата миг преди онова същество да връхлети през стената. Беше нормално внезапното спокойствие да му се стори заплашително. Би било добре да е подготвен, ако звярът е наблизо или се кани да предприеме ново нападение. Искаше му се да намери начин да противодейства на тази сила. Пръстите му докоснаха ефеса на меча. Ако не друго, поне разполагаше с оръжието си и неговата мощ.

Помнеше съвсем ясно нечовешките обещания за страдание и изтезания, които му бяха оставени като послание в дълбините на съзнанието на Кара. Дори само споменът за безмълвно прошепнатите зловещи думи бе достатъчен, за да му прилошее и да му се завие свят. Спря за момент и се подпря на парапета.

Погледна Кара и сърцето му запърха от радост при вида и — беше жива и здрава. Тя усети, че я гледа, и му се усмихна, с което го зарадва още повече. Преживяната близост бе създала помежду им крепка и несъкрушима връзка. Имаше чувството, че е опознал мъничко повече жената, скрита под защитната броня на Морещица.

Два от конете вече бяха оседлани и готови за път, багажът бе натоварен на другите. Айшак бе човек на място и държеше на обещанията си. Ричард прокара ръка по гривата на по-едрата дореста кобила, почувства силата на мускулестото и тяло, остави я да свикне с присъствието му, за да не се стресне. Ухото и се завъртя към него.

След цялата врява в конюшнята, към която се прибавяше и миризмата на кръв, бе нормално животните да са нервни. Кобилата тръсна глава и удари припряно с копито, очевидно притеснена от близостта на непознат човек. Преди да закачи лъка си за седлото, Ричард продължи да я милва по гривата, като и говореше нежни слова. Протегна се и лекичко я погали близо до ухото. Със задоволство забеляза, че кобилата оцени приветливото му отношение и се поуспокои.

Когато излезе от клетката на животното, Ничи бе вперила поглед в него и го чакаше. Стори му се тъжна и самотна.

— Нали обещаваш да внимаваш? — попита го.

— Не се тревожи — отвърна вместо него Кара, която се суетеше с багажа си. Беше се насочила към по-дребната оседлана кобила, за да подреди нещата си. — Ще му дръпна едно мощно конско за всичките глупави и недообмислени неща, дето ги надроби тая вечер.

— Какви недообмислени неща? — попита Виктор.

Кара погали коня си, зарови пръсти в гривата му и хвърли скришом поглед към ковача.

— В Д’Хара имаме една приказка. Ние сме стомана срещу стомана, за да може Господарят Рал да е магия срещу магия. Което означава, че е голяма глупост Господарят Рал да излага живота си на риск в подобни битки с хладно оръжие. Това е наша работа. Но е извън способностите ни да се борим с магията. Той единствен е призван да го стори. А за да има възможност да го направи, трябва да е жив. Нашата работа е да пазим живота на Господаря Рал и да не допуснем да бъде ранен от мечове и стрели, а той пък е длъжен да ни предпазва от магията. Това влиза в условията на връзката.

— Така като го гледам — подметна Виктор, — той се справя чудесно с меча.

— Понякога има късмет — повдигна вежда Кара. — Нужно ли е да ти напомням, че едва не умря от най-обикновена стрела? Без Морещица край него си е направо безпомощен — додаде тя за всеки случай.

Виктор го стрелна с тревожен поглед, но Ричард не реагира. Айшак също изглеждаше притеснен и погледна Ричард, все едно го вижда за пръв път. И двамата го познаваха в продължение на близо година просто като Ричард — човекът, който товареше каруците на транспортната фирма на Айшак и който зареждаше работилницата на Виктор с желязо. Мислеха, че е женен за Ничи. Нямаха представа, че всъщност през цялото време е бил неин пленник.

Да установят, че той всъщност е Господарят Рал, едва ли не митичният борец за свобода, дошъл от далечния север, продължаваше да бъде объркващо и за двамата. За тях той си беше обикновен човек, който се бе включил в общата им борба срещу тиранията. Този Ричард познаваха те. Винаги, когато станеше въпрос за Господаря Рал, им ставаше нервно, един вид, не знаеха как да се държат в присъствието на такъв човек.

Кара продължи да товари и подрежда багажа си. Ничи постави ръка на рамото на Айшак.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да поговоря с Ричард насаме, преди да тръгне.

— С Виктор ще чакаме отвън — кимна той. — Трябва да обсъдим някои неща.

Щом двамата се насочиха към вратата, Ничи стрелна Кара с очи. Морещицата потупа коня си по гърба и последва двамата мъже в нощта, като затвори огромната порта зад себе си. Ричард остана удивен и леко озадачен, че Кара излезе без никакви възражения.

Ничи застана пред него под светлината на фенера, сключила пръсти. Стори му се някак неспокойна.

— Тревожа се за теб, Ричард. Искам да дойда с теб.

— Тази вечер започна нещо, което трябва да довършиш.

— Да, вярно, прав си — въздъхна тя.

Ричард се запита всъщност какво ли точно е започнала, какво ли точно си е наумила. Но в момента нямаше време да я разпитва. Колкото и да бе притеснен за сигурността на Ничи, бе далеч по-разтревожен за Калан. Нямаше търпение най-сетне да тръгне.

— И въпреки това…

— След като помогнеш на тези хора да елиминират непосредствената заплаха от приближаващите войници, ще ме настигнеш. При положение, че с врага пътува онзи магьосник Кронос, Алтур’Ранг определено ще има огромна нужда от твоята помощ.

— Да, знам. Уверявам те, твърдо съм решила да елиминирам надвисналата над града опасност. Не смятам да губя много време с това. Веднага щом свърша, ще дойда при теб.

Ричард внезапно прозря сърцевината на нейния план и го обля вълна от леден ужас. Отвътре му напираше да започне да я убеждава да се откаже от намеренията си, но успя да се въздържи. Самия него го чакаха неотложни и опасни дела. Едва ли би му харесало, ако тя започнеше да го убеждава да се откаже.

Освен това Ничи бе чародейка, която прекрасно знаеше какво прави. Тя бе станала Сестра на мрака, една от шестте учителки на Ричард в Двореца на пророците. Когато нейна посестрима се опита да го убие и да открадне дарбата му, Ричард я изпревари и на свой ред я уби. Това бе началото на битката, която впоследствие доведе до разрушаването на двореца. Джаганг постепенно залови останалите Сестри, включително Сестра Улиция, тяхната предводителка. За да спаси живота на Калан, Ричард бе принуден да позволи на пет от сестрите да му се закълнат във вярност, за да могат да се възползват от връзката с Господаря Рал и да се спасят от пътешественика по сънищата. По онова време Ничи не беше с тях. По-късно още една Сестра загина в Плъзгата, като освен Ничи останаха още само четири Сестри на мрака, които да не са в лапите на Джаганг.

Ничи определено бе сериозна заплаха за всеки, който реши да и се противопостави. Той просто се надяваше тя да не поема глупави рискове, за да се върне при него и да му помогне колкото се може по-скоро.

Ричард закачи палци на колана си. Не можеше да разбере какво точно иска тя от него.

— Добре си дошла да се присъединиш към нас веднага, щом приключиш тук. Вече ти го казах.

— Знам.

— Един съвет, ако ми позволиш. — Изчака я да го погледне пак. — Колкото и могъща чародейка да си, стрелата пак може да те убие.

— Този съвет важи и за двамата, магьоснико — усмихна се тя.

— А как ще ме намериш? — хрумна му след малко. Тя се наведе към него и го сграбчи отпред за ризата.

— Затова исках да поговорим насаме. Ще се наложи да те докосна с магия, за да мога после да те намеря.

— Каква магия? — попита подозрително той.

— Ами може да се сравни с връзката ти с народа на Д’Хара — поне отчасти. Сега нямаме време да ти обяснявам с подробности.

Ричард започна да се притеснява защо ли се налагаше да останат насаме, за да направи тя такова нещо. Без да пуска ризата му, тя се притисна до него, премрежила поглед.

— Просто стой неподвижен — прошепна в ухото му.

Каквото и да бе намислила, явно се колебаеше и го правеше с неохота. Постепенно като че ли започна да изпада в транс.

Ричард бе готов да се закълне, че допреди миг фенерите светеха по-ярко. Сега в конюшнята потрепваше мъжделива оранжева светлина. Сеното ухаеше по-сладостно. Въздухът бе по-топъл.

Ричард си каза, че може би не бива да и позволява да направи онова, което бе решила. В крайна сметка все пак реши да и се довери.

Лявата и ръка пусна ризата му и се плъзна нагоре към тила му. Пръстите и го обвиха нежно. Свиха се в юмрук и го сграбчиха за косата, за да му покажат да не мърда.

Предупредителната искрица в главата му засвети в червено. Изведнъж вече не беше сигурен, че е съгласен да го докосва със силата си. На няколко пъти тя бе използвала магията си върху него и преживяването определено не му беше от любимите.

Прииска му се да отстъпи назад, но нещо му пречеше.

Ничи се приближи още повече и го целуна по бузата.

Не беше обикновена целувка.

Светът около него се разпадна. Конюшнята, влажният въздух, сладостното ухание на сено — всичко това престана да съществува. Остана само връзката му с Ничи, сякаш тя бе единственото, което го задържаше тук и не му позволяваше да се изпари заедно с всичко останало.

Бе всмукан в селенията на едно спиращо дъха удоволствие от живота в неговата цялост и тоталност. Усещането бе непреодолимо, замайващо, великолепно. Всичко — от чувството за връзката с нея, цялата и топлота и жизненост, до красотата на света — сякаш преливаше в тялото му, за да го препълни до всяка фибра на съществото му, за да го замае от възхита.

Всички удоволствия, които някога бе изпитвал, се върнаха в тялото му с изненадваща интензивност, по-силни от всички най-големи удоволствия в живота му; гледките и ароматите никога не му се бяха стрували по-живи и истински. Цареше пълна тишина, нарушавана само от съскането на близката лампа и тихото изцвилване на един от конете. Целувката и го разтрепери целия.

Нямаше представа дали стореното от Ничи е продължило секунда или час. Такъв род магия Ричард никога преди не бе изпитвал. Остана без дъх, наложи се да се сепне, за да си припомни да диша.

— Какво… какво ми направи? — успя да я попита след малко.

В крайчеца на устните и разцъфна едва забележима усмивка, която озари красивите и сини очи.

— Вкарах в теб една мъничка искрица от магията си, за да мога да те открия. Аз познавам своята сила. Ще успея да я проследя до теб. Не се бой, ще действа достатъчно дълго, за да имам време да те намеря.

— Мисля, че си направила още нещо, Ничи.

Усмивката и угасна. Сбърчи угрижено вежди. Трябваше и известно време, за да намери подходящите думи. Най-сетне тя се вгледа в него с такова напрежение, сякаш се опитваше да му внуши колко е важно за нея той да разбере.

— Винаги досега магията ми те е наранявала, Ричард: когато те отведох, когато те държах в плен дори когато те лекувах. Винаги ти е причинявала болка, дискомфорт. Прости ми, но исках поне веднъж да те докосна с магия, която няма да остави болезнен белег в душата ти, няма да те накара да ме мразиш. — Сведе поглед. — Исках да ме запомниш с нещо по-приятно от онези пъти, в които съм ти причинявала болка. Исках един-единствен път да оставя у теб малка искрица от нещо прекрасно и приятно.

Той не се опита да си представи какво повече от „малка искрица“ е било това.

Вдигна брадичката и, за да я накара да го погледне в очите.

— Не те мразя, Ничи. Знаеш го. Освен това знам, че тогава, когато си ме лекувала, си ми връщала живота. Това е важното.

След известно време той на свой ред отклони погледа си от нейните сини очи. В главата му се зароди мисълта, че Ничи вероятно е най-красивата жена, която е познавал през живота си.

Освен Калан.

— Но все пак ти благодаря — успя да пророни, все още под влияние на замайването си.

Тя го стисна нежно за лакътя.

— Тази вечер се справи чудесно, Ричард. Помислих си, че едно докосване с приятна магия ще ти помогне да възстановиш силите си по-бързо.

— Виждал съм как хора страдат и умират. Не можех да понеса мисълта, че онова момиченце може също да умре.

Ничи се усмихна на думите му. Ричард посочи конете.

— Трябва да вървя.

Тя кимна и той отиде да изведе конете и да се увери, че всичко е готово. Ничи се запъти да отвори вратата на конюшнята. Кара изникна на прага и се насочи към своята кобила.

До зазоряване имаше още малко време. Ричард установи, че е ужасно уморен, особено след емоционалното напрежение при употребата на меча. Но наистина се почувства по-добре след стореното от Ничи. От друга страна, осъзнаваше, че в близките дни няма да имат възможност да спят добре. Чакаше ги дълъг път, а той смяташе да го измине за възможно най-кратко време. Тъй като се бяха подсигурили с резервни коне, щяха да имат възможност да яздят с пълна мощ, да сменят животните и да продължат напред със същото темпо, за да не губят време. Всъщност смяташе да бърза на предела на възможностите им.

Ничи хвана повода на коня му, а той пъхна крак в стремето и се метна на седлото. Кобилата размаха опашка и затанцува нервно, нетърпелива да напусне конюшнята, нищо че навън бе тъмна нощ. Ричард я потупа по хълбока, за да я поуспокои. Щеше да има достатъчно време да му демонстрира буйния си нрав.

— Между другото, Господарю Рал — попита Кара, вече метнала се на седлото, — накъде сме се разбързали толкова?

— Трябва да се видя с Шота.

— Шота! Отиваме при вещицата! Ти да не си откачил? Внезапно пребледняла като платно, Ничи се спусна към него.

— Лудост е да отиваш при вещицата, да не говорим, че из целия Нов свят има разпръснати войски на Императорския орден. Не бива да го правиш.

— Налага се. Мисля, че Шота може да ми помогне да намеря Калан.

— Тя е вещица, Ричард! — Ничи изгуби контрол над нервите си. — Няма да ти помогне!

— И преди ми е помагала. Дари Калан и мен със сватбен подарък. Надявам се да го помни.

— Сватбен подарък ли? Ти май наистина си полудял — възкликна Кара. — Шота по-скоро би те убила.

Кара не подозираше колко е права. Отношенията на Ричард с Шота се бяха развивали доста бурно.

— Какъв сватбен подарък? — попита Ничи, хванала крака му в стремето. — Какви ги говориш?

— Шота искаше Калан да умре, понеже се опасяваше, че от връзката ни може да се роди чудовище, по нейните думи — Изповедник, роден с дарбата. В знак на примирие в деня на сватбата ни тя подари на Калан гердан с малък черен камък. Оказа се, че е някакъв вид магически амулет, който пречи на Калан да забременее. Двамата решихме, че за известно време, като се има предвид целият хаос наоколо и всичките ни грижи, ще приемем примирието на Шота.

В един период от време, когато Хармониите бяха на свобода, магията в целия свят престана да действа. Ричард и Калан не знаеха за случилото се и нямаха представа, че магическият амулет е безсилен. Именно тогава Калан забременя. Но се появиха онези ужасни мъже, които я пребиха почти до смърт и тя изгуби бебето.

Пак поради пропадането на магията не беше изключено дълбоката същност на света да е претърпяла фундаментална, необратима промяна, която постепенно да доведе до смъртта на всички видове магии. Калан беше убедена, че нещата вървят натам. Бяха се случили редица странни събития, за които нямаше друго обяснение. Зед ги наричаше „верижна реакция“. Той казваше, че започне ли веднъж този процес, нищо не може да го спре. Ричард не можеше да твърди категорично дали магията е престанала да действа или не.

— Шота ще си спомни онзи гердан, дето го подари на Калан. Ще си спомни вложената в него магия, както и ти си убедена, че ще познаеш своята, която освободи в мен, за да ти помогне да ме откриеш. Ако някой изобщо помни Калан, то това е Шота. Може да съм имал разногласия с вещицата, но също така съм и помагал — макар и неволно. Тя ми е длъжница. Ще ми помогне. Трябва да го направи.

Ничи разпери ръце.

— И, разбира се, става въпрос за гердан, който е носила Калан, а не за нещо, което би трябвало да е у теб. Защо продължаваш да упорстваш? За пореден път си въобразяваш нещо, което — много удобно — няма как да бъде доказано. Винаги измисляш нещо, което не може да се види и да се пипне. Герданът е поредният плод на въображението ти. — Ничи вдигна ръка към челото си. — Тази вещица няма да си спомни Калан, защото Калан никога не е съществувала.

— Шота ще ми помогне. Сигурен съм. Ще го направи. Не мога да измисля никакъв друг вариант, който може да ме отведе към отговори. Няма време. Колкото по-дълго Калан е пленница на своя похитител, толкова по-голяма е опасността за живота и и толкова по-малки са шансовете ми да я открия. Трябва да се видя с Шота.

— Ами ако грешиш? — попита Ничи. — Ако тази вещица откаже да ти помогне?

— Ще направя, каквото е нужно, за да я накарам.

— Ричард, моля те, отложи това поне за един-два дни. Да го обсъдим. Позволи ми да ти помогна да прецениш всичките си възможности.

Ричард издърпа юздите към себе си и насочи своята кобила и вързаните за нея животни към вратата.

— Срещата ми с Шота е най-доброто, което мога да сторя, за да получа отговори. Тръгвам.

Наведе глава, за да не се удари в напречната греда на вратата, и потъна в нощта. Цикадите продължаваха безспирната си песен.

Обърна коня си и видя Ничи, застанала на прага, осветена от светлината на фенерите.

— Пази се — каза и. — Ако не заради себе си, то поне заради мен.

Сега вече тя се усмихна. Поклати примирено глава.

— Както заповядате, Господарю Рал.

Той махна за сбогом на Виктор и Айшак.

— Лек път — провикна се Айшак и свали шапката си.

Виктор поздрави с юмрук в гърдите.

— Върни се, когато успееш, Ричард.

Той им обеща.

Щом поеха по пътя, Кара поклати глава.

— Не знам защо си направи всичкия тоя труд да ми спасяваш живота. Сега така или иначе ще умрем, както знаеш.

— Мислех, че идваш с мен, за да не позволиш това да се случи.

— Не знам дали ще мога да те защитя от вещицата, Господарю Рал. Досега не съм влизала в схватка с такъв противник, пък и не съм чувала друга Морещица да го е правила. Изповедническата сила действаше смъртоносно на нашия вид. Предполагам, че това важи и за силата на една вещица. Ще направя каквото зависи от мен, но искам да те предупредя, че може и да не успея да те защитя от вещицата.

— Не се тревожи за това, Кара. — Той сви крака и намести тежестта си, конят му препусна в лек галоп. — Доколкото познавам Шота, и бездруго няма да ти позволи да я приближиш.