Тери Гудкайнд
Лавинен огън (65)

Шейсет и пета глава

ПИСЪК, от който косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха, разтърси притихналата нощ. Легнал в завивката си в най-обикновена палатка, той скочи на крака още преди пронизителният звук да заглъхне. Безкрайният вик премина като вълна по тялото му и изби на челото му в ситни капчици пот.

С разтуптяно сърце Ричард изхвърча от палатката и се озова в лагера, над който продължаваше да се стеле този нечовешки писък, проникващ и в най-отдалечените тъмни кътчета, за да ги изпълни с ужас.

Ричард забеляза и други хора, наизлезли от палатките си, да се оглеждат с облещени очи. Сред тях мярна и генерал Мейферт.

Ричард видя лъжлива зора, също като утринта, когато изчезна Калан. Жената, която обичаше и която всички останали бяха забравили и не искаха да си спомнят. Ако тя бе изпищяла, никой не би я чул.

После, когато викът стихна, нощта стана по-черна от катран. Сякаш внезапно всичко потъна в мастилената бездна на небитието — прокудено и забравено там навеки. Ричард потръпна. Сякаш усети допира на нещо чуждо, докоснало света на живите със злокобно обещание.

Тъмнината се разсея така, както бе дошла. Мъжете се споглеждаха, но никой не смееше да проговори.

Ричард си помисли, че змията е останала само с три глави.

— Пазителят прибра при себе си една от своите поданички — отвърна той на въпросителните погледи на всички наоколо. Забеляза, че генералът оглежда щателно мрака — съсредоточен, заслушан. — Радвайте се, че светът на живите се отърва от още едно злокобно същество. Дано всички като нея намерят смъртта, която тъй уверено следват.

Мъжете се усмихваха и кимаха, доволни да чуят новината, после започнаха да се разотиват по палатките си, за да си доспят. Генерал Мейферт вдигна юмрук към гърдите си, погледна Ричард и също се оттегли.

В сумрака, сред палатките и каруците, Ричард забеляза Ничи, която вървеше уверено към него. Във вида и имаше нещо ужасно притеснително. Вероятно защото току-що бе изпитала ярост, каквато, Ричард бе сигурен, малцина бяха способни да проумеят и оценят по достойнство.

Развяла руси къдри, му заприлича на хищна птица, спуснала се от мрака на небето, за да се стовари отгоре му. Когато забеляза сълзите, облели лицето и, стиснатите и зъби, яростта и болката и, могъщата заплаха и крехката и безпомощност, очите и в които имаше някаква тайна мъка, неразбираема дори за него, той пристъпи обратно в палатката, за да не допусне никой да я види в това състояние.

Тя се пъхна вътре след него. Той инстинктивно отстъпи още малко назад, като не знаеше какво да очаква от нея, какво се е случило.

Тя се строполи в краката му и го прегърна с вопъл, от който сърцето му се изпълни със смазваща скръб, с желание самият той да падне и да заридае с нея. В едната си ръка стискаше нещо. Ричард видя бялата рокля на Майката Изповедник.

— Ричард… толкова съжалявам… — успя да пророни тя между две хлипания, — толкова ме е срам от начина, по който се държах с теб. Съжалявам… съжалявам… — продължи да повтаря отново и отново.

Той се свлече до нея, опрял длани на бедрата си.

— Какво има, Ничи?

Раменете и се тресяха от измъчени хлипания. Той я хвана за ръцете и я повдигна, тя най-сетне го погледна, но тялото и бе все така отпуснато и безжизнено.

— О, Ричард, толкова съжалявам. През цялото време не ти вярвах. Толкова съжалявам, че не съм ти вярвала. Трябваше да ти помогна, а вместо това се опълчвах на всяка твоя крачка. Толкова съжалявам.

Цялото и същество излъчваше страдание, каквото Ричард рядко бе виждал някой да изпитва.

— Ничи…

— Моля те — продължи да хлипа тя. — Моля те, Ричард, сложи край на мъките ми.

— Какво?

— Не искам да живея повече. Болката е прекалено силна. Моля те, извади ножа си и ми прережи гърлото. Моля те. Толкова съжалявам. Направих нещо много по-ужасно от това да не ти повярвам. Аз бях човекът, който непрекъснато ти пречеше.

Тя увисна като парцалена кукла в ръцете му. Зарида от отчаяние и болка.

— Толкова съжалявам, че не ти повярвах. Бил си прав за всичко. Съжалявам. Сега всичко свърши и вината е изцяло моя. Трябваше да ти повярвам.

Ричард имаше чувството, че тялото и се е превърнало в пихтия, която изтича между пръстите му. Той седна на пода и я прегърна.

— Ничи, ти си тази, която ме накара да продължа напред, когато бях на ръба да се предам. Ти си човекът, който ме убеди, че си струва да продължа борбата.

Ръцете и се плъзнаха около врата му, той я притисна по-близо до себе си. От болката, свила душата и, и стана горещо.

Продължи да хлипа и да нарежда колко много съжалява, че е трябвало да му повярва, за всичко останало, че сега е твърде късно, че иска да падне и да умре.

Ричард притисна главата и към рамото си и зашепна в ухото и че всичко ще се оправи, залюля я плавно в прегръдката си и я успокои, без да говори, просто и предложи утеха и съчувствие.

Спомни си, че когато се запозна с Калан, двамата прекараха първата нощ в хралупесто дърво. Калан едва не бе погълната в отвъдния свят, Ричард я издърпа в последния миг. Тогава тя бе ридала по същия начин, сломена от болка и отчаяние, с разбито сърце. И по-важното, с утехата, че има човек до себе си, пред когото да изплаче мъката си.

Дотогава Калан не бе имала човек, който да я обича и да я държи в прегръдките си, докато тя плаче.

Ричард беше убеден, че и при Ничи се случваше за пръв път.

Докато той я прегръщаше и утешаваше, тя съвсем изгуби сили и намерила покой край него, се отпусна омаломощена и само миг по-късно вече спеше. Той се почувства толкова добре от факта, че е успял да и помогне да преодолее моментната слабост, че от облекчение самият той заплака, като продължаваше да я прегръща. А тя спеше спокойно в приятелската му прегръдка.

Когато отвори очи, навън вече просветляваше. Огледа се и установи, че явно и той се е унесъл в сън. Щом вдигна глава, Ничи помръдна в прегръдката му като дете, което се сгушва на топличко и не иска да става.

Но тя се събуди, при това доста рязко, като осъзна къде е.

Тя го погледна в очите, готова да се разплаче всеки миг.

— Ричард — прошепна и той разбра, че ще продължи с все същите извинения.

Той притисна пръсти до устните и за да я накара да замълчи.

— Чака ни много работа. Кажи ми какво научи, за да знам как да се справим.

Тя сложи бялата рокля в ръцете му.

— Беше прав за почти всичко, макар да не си знаел какво поражда всичко. Сестра Улиция и кохортата и са искали да останат независими от пътешественика по сънищата, точно както каза ти. Решили са, тъй като знаят, че за теб животът е висша ценност, да те дарят с безсмъртие. Всичко останало, което са вършили, колкото и унищожително да е то, за тях е било от второстепенно значение. Това им е осигурило вратичка да освободят Пазителя.

Колкото повече я слушаше, толкова повече очите му се разширяваха.

— Открили са магията на лавинния огън и са я използвали, за да накарат всички да забравят Калан. Така са откраднали кутиите на Орден. Баща ти, в отвъдния свят, е признал на Пазителя, че ти знаеш наизуст книгата, от която се нуждаят. Известно им е, че им трябва Изповедник, за да се доберат до истината. Калан им трябва поради две причини — да открадне кутиите и да потвърди истинността на книгата, която ти знаеш наизуст. Лавинният огън, а не профетическият червей, е отговорен и за изчезването на текстовете от пророческите книги.

Сестрите разполагат с две от кутиите на Орден и са ги вкарали в действие. Пристъпили са към този етап от плана си по две причини: първо, защото искат да използват Орден, за да призоват Пазителя в света на живите, и, второ, защото кутиите на Орден са създадени като противодействие на силата, която се отприщва с лавинния огън.

Ричард примигна.

— Какво имаш предвид, като каза, че само две от кутиите са у тях? Мислех, че са използвали Калан, за да открадне и трите. И трите се намираха в Градината на живота.

— Калан е изнесла първо едната кутия. Дали са я на Тови и са я изпратили напред, а Калан са я накарали да се върне, за да вземе другите две…

— Накарали са я да се върне ли? Какво премълчаваш?

Ничи облиза устни, но устоя на погледа му.

— Причината за писъка на Тови.

Ричард усети как очите му се насълзяват. В гърлото му се надигна буца.

— Ще си я върнем, Ричард. — Ничи вдигна ръка на сърцето му.

— Е, какво още? Какво е станало после? — каза той, след като стисна зъби и кимна.

— Новият Търсач издебнал Тови от засада, пронизал я и откраднал кутията на Орден, която тя се опитвала да измъкне от Народния дворец.

— Трябва да организираме хайка. Едва ли са стигнали далеч.

— Отдавна ги няма, Ричард. Също както са прикрили следите си, след като са отвлекли Калан, така ще го направят и сега. Няма да ги намерим чрез хайка.

— Самюъл. Мечът на истината е противодействие. Когато му дадох меча, той трябва да е осъзнал истината за Калан. Трябва да го обмислим. Трябва да съберем цялата възможна информация и да ги изпреварим, а не винаги да пристигаме след тях.

— Ще ти помогна, Ричард. Каквото и да поискаш, можеш да разчиташ на мен. Тя е твоята любима. Вече го разбрах.

Той кимна с благодарност.

— Първо трябва да изясним някои неща, а после да получим квалифицирана помощ.

— Ето това е истинският Търсач — усмихна му се тя. Пред палатката бяха започнали да се събират хора, всички искаха да видят Господаря Рал.

Пред тълпата излезе Вирна.

— Ричард! Слава на Създателя, молитвите ни най-сетне бяха чути! — Прегърна го с ентусиазъм. — Как си?

— Ти къде се изгуби?

— Трябваше да се погрижа за няколко ранени. Съгледвачи, които попаднали на вражески постове. Но генерал Мейферт изпрати да ми кажат за пристигането ти и веднага тръгнах насам.

— А хората?

— Добре са. Ето, че ти най-сетне дойде, за да ни поведеш в последната битка!

— Вирна, да не си забравила колко трудности съм ти създавал преди? — попита той, стиснал ръцете и в своите.

Тя се усмихна и кимна. Когато видя усмивката му, нейната се изпари.

— Е, сега няма да ти е по-лесно — продължи Ричард. — Ще се наложи да ми се довериш напълно, да правиш каквото ти казвам. В противен случай по-добре веднага да се предадем на Императорския орден.

Ричард пусна ръцете и, мярна дървена маса наблизо и скочи отгоре и за да го чуват по-добре. Видя, че събралото се множество е огромно, събираха се все повече и повече хора.

Кара и генерал Мейферт бяха в първата редица.

— Господарю Рал, ще ни поведеш ли в решаващата битка? — попита генералът.

— Не — провикна се Ричард в притихналия утринен въздух.

Сред редиците плъзна притеснен шепот. Ричард вдигна ръце.

— Чуйте ме! — всички замлъкнаха. — Нямам много време. Не мога да ви обясня нещата надълго и нашироко така, както би ми се искало. Но това е положението. Ще изложа фактите пред вас, а вие ще решавате какво да мислите и как да действате.

Армията на Императорския орден срещна известни трудности и ще се позабави още малко на юг. — Вдигна ръце, за да прекъсне радостните възгласи. — Нямам време. Чуйте ме. Вие сте стомана срещу стомана. Аз съм магия срещу магия. За предстоящата битка съм длъжен да избера или едното, или другото.

Ако остана тук и ви поведа, ако се бия заедно с вас, нямаме почти никакъв шанс. Вражеските орди са многобройни. Остана ли тук, за да се бием с тях, повечето от нас ще загинат.

— Веднага искам да кажа — обади се генерал Мейферт, — че изборът, пред който ни изправяш, никак не ми харесва.

Повечето войници го подкрепиха със силни възгласи.

— Каква е алтернативата? — извиси се единичен глас над останалите.

— Алтернативата е да ви оставя да действате по вашия начин, да бъдете обръчът от стомана, който ще задържи ордите на Императорския орден.

А междувременно аз да се заема с моята част от работата и да бъда магия срещу магия. Да направя онова, което единствено аз съм способен да правя, и да намеря начин да победя врага, без да губим хора, без да умира никой от вас. Искам да намеря начин посредством силата си да прогоня или унищожа врага, преди да ни се наложи да влезем в схватка с него.

Не мога да ви гарантирам, че ще успея. Ако се проваля, ще умра, докато се опитвам да направя нещо, а вие, останалите, ще трябва да се изправите срещу врага със своите сили и възможности.

— Мислите ли, че можете да ги спрете с някакъв вид магия? — попита друг.

Ничи скочи на масата до Ричард.

— Господарят Рал вече има свои хора в Стария свят, които поведоха битки с войските на Джаганг. Ние се бихме редом с тези хора с надеждата да можем по-късно да разчитаме на тяхната подкрепа.

Ако настоявате да задържите Господаря Рал при себе си, ще пропилеете уникалните му способности, а накрая най-вероятно ще умрете. Аз като човек, който е участвал в битки рамо до рамо с него, ви моля да го оставите да направи нужното, докато вие вършите своята работа.

— Не мога да се изразя по-ясно — подхвана пак Ричард. — Така стоят нещата. Това е изборът, който ви давам.

Най-неочаквано хората започваха да падат на колене. Над безкрайното море от войници се надигна пелена от прах, докато всички коленичеха пред Господаря Рал.

В един глас започна напевът.

Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Ричард плъзна поглед над множеството, над което изгряваше слънцето. Повториха отдаването втори път, после и трети — според полевия правилник. Щом свършиха, мъжете започнаха да се изправят на крака.

— Предполагам, че това е твоят отговор, Господарю Рал — рече генерал Мейферт. — Дай им да разберат на ония копелета.

Мъжете го подкрепиха с радостни възгласи.

Ричард скочи и подаде ръка на Ничи, за да стъпи тя на земята до него. Тя не я пое и скочи сама. Ричард се обърна към Кара.

— Трябва да тръгвам. Бързам. Слушай, Кара, няма проблем, ако прецениш, че е по-добре да останеш с… армията.

Над лицето на Кара надвисна мрачен облак.

— Ти какво, откачи ли? — Погледна през рамо генерала. — Казах ти, че този човек се е побъркал. Сега виждаш ли какво ми е?

Генерал Мейферт кимна с най-сериозно изражение.

— Не знам как издържаш, Кара.

— Всичко е практика и упражнения — отвърна тя. Погали го по бузата и му се усмихна така, както Ричард никога не я беше виждал да се усмихва.

— Разбирам. — Генералът се обърна се към Ничи и и кимна: — На вашите заповеди, Господарке Ничи.

Ричард вече мислеше за друго.

— Хайде. Тръгваме.