Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chainfire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© TERRY GOODKIND 2005

CHAINFIRE

TOR A TOM DOHERTY ASSOCIATES BOOK NEW YORK

© Буян Филчев — художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

Статия

По-долу е показана статията за Лавинен Огън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Лавинен огън
Chainfire
АвторТери Гудкайнд
Първо издание2005 г.
САЩ
ИздателствоTor Fantasy
Оригинален езиканглийски
Жанрепично фентъзи
Видроман
ПоредицаМечът на истината
ПредходнаУязвимата империя
СледващаПризраци

Издателство в БългарияПрозорец
ПреводачНевена Кръстева
ISBNISBN 954-733-418-2 (ч. 1), 954-733-419-0 (ч. 2)

Лавинен огън (на английски: Chainfire) е деветата книга от епичната фентъзи поредицa на американския писател Тери ГудкайндМечът на истината“.

Романът носи името на вид древно, много опасно и силно магическо заклинание. Номиниран е за наградата „Прометей“.[1]

Издания

Романът е издаден през 2005 г. от американското издателство Tor Fantasy.[2] През същата година е издаден в две части от българското издателство „Прозорец“ в превод на Невена Кръстева.[3]

Сюжет

Ричард Рал е владетел на Империята Д'Харан – съвкупност от нации, преди това съставени от Д'Хара и Средната земя. Ричард Рал и Империята Д'Харан в момента са в епична битка с Имперския орден, империя от Стария свят, водена от император Джаганг.

Книгата продължава историята на Ричард в опита му да научи хората, че животът им е само техен и че могат да бъдат свободни от Имперския орден. Той е тежко ранен от вражеска стрела и е отведен при Ничи, магьосница и бивша Сестра на мрака, която го лекува с помощта на екстрактивна магия; това кара непредвидени събития да излязат извън контрол. Когато Ричард се събужда, той открива, че съпругата му, Калан Амнел, Майката Изповедник, е изчезнала. Освен това, никой около него сякаш не я помни. Ничи и Кара приписват спомена на Ричард за Калан на сънища и заблуди, причинени от нараняването му, и вероятно на неволен ефект от Екстрактивната магия, използвана при лечението на Ричард. Въпреки опитите на Ричард да обясни, че събитията от последните няколко години не биха могли да се случат без Калан, парадоксите се обясняват с това, че Ричард си спомня нещата неточно.

Страхувайки се за живота на Калан, Ричард отчаяно се опитва да намери някаква следа от нея и същевременно да убеди останалите, че тя съществува. Търсенето му го отвежда до вещицата Шота, която разкрива, че „това, което търсиш, е отдавна заровено с костите“. В замяна на повече информация, Шота изисква Меча на истината, който Ричард отстъпва на домашния си любимец Самюъл, предишния носител на меча. След това Шота произнася думите „Лавинен огън“ и „Дълбокото нищо“ и казва на Ричард да „се пази от четириглавата пепелянка“. Тя също така предупреждава Ричард за „кървав звяр“, призован от няколко магьосници и Сестри на мрака, по заповед на Джаганг. Звярът е предназначен да убие Ричард и е толкова неудържим, колкото и непредсказуем. Освен това звярът е в състояние да проследи Ричард, когато използва дара си, заради начина, по който Ничи е излекувала раната му от стрела.

Междувременно Ан и Нейтън Рал заедно откриват много празни страници в книги с древни пророчества. Те сякаш си спомнят, че страниците не трябва да са празни, но не могат да си спомнят какво е било написано първоначално там. Зед прави същото откритие независимо от тях.

Напускайки Агаден Рийч, Ричард се отправя към Магьосническата крепост, за да намери Зед, но и той няма спомен за Калан. Ничи пристига едновременно с това. За да докаже съществуването на Калан, Ричард ексхумира гроба ѝ и е шокиран да открие труп в заровения ковчег с етикет с име, прикрепен към роклята ѝ. Той е съсипан и изпада в дълбока депресия. Междувременно Ан, Нейтън и Фредерик също пристигат в крепостта. Отчаяни да си върнат своя „Ричард“, за да може той да „изпълни пророчеството“ и да поведе армията на Д'Харан срещу силите на император Джаганг. Зед, Нейтън и Ан се опитват да принудят Ничи тайно да използва Екстрактивна магия, за да изтрие „заблудите“ на Ричард; вместо това Ничи моли Ричард да упорства в убежденията си. Заедно с Кара те се отправят към Слиф, за да пътуват до Народния дворец.

Ричард научава, че Слифите знаят за място, наречено Дълбокото нищо. Слифите ги отвеждат до руини, наречени „Каска“ в Дълбокото нищо. При пристигането си те се озовават сред група напреднали разузнавачи на Имперския орден, които са заловили момиче на име Джилиан, част от народ, наречен „Чародеите на сънища“. Докато Ничи елиминира останалите разузнавачи на Имперските войски, Ричард и Джилиан търсят отговори в катакомбите. Заедно те намират скрит проход, който води до защитена библиотека. В библиотеката Джилиан открива книга, озаглавена „Лавинен огън“.

В същото време читателят научава, че Калан наистина съществува и е била отвлечена от четирите останали Сестри на Мрака, избягали от „Сънливецът“ в „Кръвта на братството“. Сестрите са хвърлили заклинание, наречено „Лавинен огън“, използвайки Изваждаща магия, за да изтрият спомените на хората за Калан и спомените на Калан за самата нея. След това Сестрите използват Калан, за да откраднат кутиите на Орден от Градината на живота в Народния дворец. Калан оставя след себе си „Спирит“, статуята, която Ричард е издълбал за нея.

Ричард, Ничи и Кара пътуват до Народния дворец и разбират, че кутиите липсват и че са били използвани. Ричард намира статуята, която Калан е оставила, и разбира, че Сестрите са откраднали жена му и кутиите. С доказателството в Градината на живота, Ничи и Кара най-накрая вярват в съществуването на Калан, въпреки че не я помнят. Докато са там, те научават, че възрастна жена е намерена смъртоносно намушкана близо до армията на Д'харан; Ничи и Ричард установяват, че това е Сестра Тови. Ничи използва измама, за да разпита Тови, откривайки, че Самюъл е намушкал Тови и е взел Кутията на Орден, която тя носи. Тя също така научава за магията „Верижен огън“, за това как е била използвана, за да заличи паметта на всички за Калан, и че Кутиите на Орден са били създадени в противовес на нея. По-късно Ричард осъзнава, че Мечът на истината го е защитил от магията „Лавинен огън“, поради което все още е можел да си спомни Калан.

Ричард, Ничи и Кара се завръщат в Магьосническата крепост и с информацията, събрана от Тови и книгата „Лавинен огън“, най-накрая успяват да убедят Зед, Нейтън и Ан в истината. Макар никой освен Ричард да не помни Калан, те вече вярват, че тя съществува.

Източници

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Chainfire в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Пета глава

РИЧАРД ТРЕСКАВО СЕ НАВЕДЕ КЪМ КОВАЧА.

— Чул си да вият вълци?

— По-скоро беше само един — отвърна замислено Виктор.

Тримата мълчаливо зачакаха Ричард, който заби поглед в далечината, сякаш мислено се опитваше да подреди парчетата на огромен пъзел. Ничи хвърли поглед към мъжете, които още стояха под клена. Видя някои от тях да се прозяват, докато чакат. Други бяха приседнали на близък повален дънер. Двама-трима разговаряха шепнешком. Имаше и една групичка, които, скръстили ръце на гърдите си, не откъсваха бдителни погледи от околността.

— Не е било тази сутрин — прошепна на себе си Ричард. — Докато съм се събуждал днес, все още в полусънно състояние, всъщност съм си припомнял събитията от сутринта, в която изчезна Калан.

— Сутринта, в която се разрази битката — кротко го поправи Ничи.

Потънал в мислите си, той като че ли изобщо не я чу.

— Поради някаква причина ще да съм си спомнил какво се е случило онази сутрин, когато съм се събуждал. — Обърна се рязко и я сграбчи за ръката. — Докато ме носехте към къщата, изкукурига петел.

Изненадана от внезапната смяна на темата, Ничи сви рамене. Нямаше представа какво е намислил.

— Ами да, възможно е. Не си спомням. Защо питаш?

— Нямаше никакъв вятър. Спомням си, че чух кукуригане, вдигнах глава и видях над себе си клони, които не помръдваха. Нямаше никакъв вятър. Изобщо не полъхваше.

— Прав си, Господарю Рал — обади се Кара. — Помня, че когато дотичах до бивака на Виктор, ми направи впечатление, че пушекът се издигаше вертикално над огъня, значи е нямало вятър. Мисля, че точно поради тази причина сме успели да чуем дрънченето на оръжия от толкова голямо разстояние — понеже е нямало нито лъх, който да отнесе шума в друга посока.

— Ако това ти помага — додаде Виктор, — докато те носехме към фермата, наоколо щъкаха две-три кокошки. И да, прав си, имаше и петел, който изкукурига. Истината е, че се опасявахме войниците да не ни открият, за да може Ничи да те излекува. Петелът можеше да привлече нежелано внимание, затова казах на момчетата да го заколят.

Ричард изслуша версията на Виктор и пак потъна в мислите си. Потупа с пръст долната си устна, втренчен в поредното късче от пъзела. Ничи реши, че може да е забравил, че са насред бойното поле.

— Е? — надвеси се тя към него.

Той примигна, но след малко погледът му се проясни.

— Сигурно е станало точно така — като се събудих днес сутринта, всъщност съм си припомнял събитията отпреди няколко дни. И това е станало, защото съм усетил нещо нередно, имало е причина да ги запомня.

— Каква причина? — попита Ничи.

— Вятърът. Онази сутрин нямаше вятър. Но помня, че когато се събудих в призрачния сумрак преди зазоряване, видях клоните да се поклащат като при вятър.

Ничи не само остана озадачена от прекомерната му тревога по отношение на вятъра, ами изпита известно притеснение за душевното му състояние.

— Ти се събуждаше след дълъг сън, Ричард. Беше тъмно, Може да ти се е сторило, че клоните се помръдват.

— Възможно е — отрони той.

— Може да са ги разлюлели приближаващите войници — подметна Кара.

— Не — махна той нервно, — това стана малко по-късно, след като установих, че Калан я няма.

Забелязала, че нито Виктор, нито Кара ще му възразят, Ничи реши също да си държи езика зад зъбите. Ричард явно затвори тази страница. Обърна се към тримата с мъртвешки сериозно изражение.

— Вижте, трябва да ви покажа нещо. Но искам да се помъчите да разберете, че знам за какво говоря — независимо колко заплетено ви се струва всичко. Не очаквам да ми повярвате, но ви моля поне да разберете, че имам богат опит в това и съм го правил през целия си живот, откакто се помня. Имам доверие на всеки от вас в областта, в която е специалист. Това е моята област. Не гледайте с недоверие на онова, което ще видите.

Ничи, Кара и Виктор се спогледаха. Виктор кимна към Ричард и загърбил всичките си съмнения и колебания, се обърна към хората си.

— Дръжте си очите на четири, момчета. — Направи знак във въздуха. — Наоколо може да има войници, така че да не вдигаме шум и да стоим нащрек. Феран, обиколете периметъра още веднъж.

Мъжете закимаха. Тези, които бяха приседнали, се надигнаха, очевидно доволни, че имат някаква задача, вместо да стоят на влагата и студа. Четирима се отдалечиха сред дърветата, за да застанат на пост.

Феран подаде раницата и завивката си на един от другарите си, сложи стрела в лъка си и се изгуби в гъсталака. Младежът изучаваше ковашкия занаят при Виктор. Израсъл във ферма, той също притежаваше вродена дарба да разгадава знаците на природата и да се придвижва незабелязан в гората. За него Виктор беше кумир. Ничи знаеше, че и Виктор много обича младежа, поради което често биваше към него по-строг, отколкото към останалите. Веднъж той и спомена, говорейки за високите си изисквания към своя чирак, че човек трябва упорито да изчуква парчето желязо и да заглади всичките му недостатъци, ако иска да направи от него нещо наистина качествено.

От битката насам Виктор постоянно изпращаше свои хора на стража, а Феран с неколцина други обикаляха околните гори. Не искаха вражеските войници да ги изненадат, докато Ничи се опитва да спаси живота на Ричард. След като направи всичко по силите си за него, Ничи се зае с доста неприятната рана на крака на един от хората на Виктор, както и с няколко по-леки наранявания на пет-шест от другите мъже.

От утрото на битката насам Ничи бе спала съвсем малко. Чувстваше се изтощена.

След като всички се заеха с поставените им задачи, Виктор стисна Ричард за рамото.

— Хайде, покажи ни.

Ричард поведе Кара, Виктор и Ничи покрай поляната с труповете и през гората. Избра път между дърветата, които не бяха разположени много нагъсто. Щом се покатериха на една могила, той спря и се приведе напред.

Видът му бе наистина величествен, същински крал воин: паднал на едно коляно, с надиплена на раменете пелерина с меча в блестящата ножница на хълбока му, качулката паднала назад, за да разкрие кичури мокра коса, покриваща мускулестия му врат, лъкът и стрелите препасани през лявото рамо. В същото време сякаш си оставаше обикновеният горски водач, дошъл от далечна страна. С тренирани движения пръстите му се плъзгаха върху борови иглички, вейки, парченца от листа, кора, плодородна почва. Само като го гледаше, Ничи разбираше, че това докосване му говори много, разкрива му един различен и невидим за погледа на останалите свят.

В един момент Ричард се сепна и ги повика да се наведат около него.

— Виждате ли това, ей тук? — Пръстите му внимателно се плъзнаха по лека вдлъбнатина в мекия горски килим. — Това е стъпка от крака на Кара.

— Ами да, нищо чудно — рече тя. — Нали минахме оттук, след като се отклонихме от пътя и тръгнахме да търсим място за бивак.

— Точно така. — Ричард се приведе още малко и пак посочи земята. — Виждате ли ето тук и после малко по-нататък? Има още твои следи, Кара. Виждаш ли как са навързани на редичка, което означава, че си се движила?

— Явно — сви рамене Морещицата.

Ричард се измести леко вдясно. Другите го последваха. Той пак обиколи с пръст вдлъбнатината, за да я видят и те. Ничи не различи абсолютно нищо по земята, докато Ричард не описа внимателно контурите на отпечатъка съвсем близо до земята. Движенията му сякаш по магически начин отвориха очите им за онова, което се опитваше да им покаже. Дори Ничи го видя.

— Това са моите следи — рече той, без да откъсва поглед от отпечатъка, сякаш се боеше, че отмести ли глава, следата ще изчезне. — Дъждът се е погрижил за тяхното заличаване, на някои места повече, на други — по-малко. Но все пак не е успял да унищожи всичко. — Протегна палеца и показалеца си и внимателно повдигна влажно кафяво дъбово листо от средата на отпечатъка. — Ето, тук отдолу се вижда как тежестта на тялото ми е пречупила тези малки вейки. Нали виждате? Дъждът няма как да заличи подобни неща.

Вдигна глава, за да се увери, че всички внимават, после посочи в мъглата.

— Следите ми тръгват в тази посока, насам, също като следите на Кара. — Простря ръка напред и набързо им показа още две подобни стъпки, отпечатани върху горския килим, за да е сигурен, че са го разбрали. — Нали виждате? И тука си личат.

— Е, и? — попита колебливо Виктор.

Ричард хвърли бърз поглед през рамо, преди да съсредоточи вниманието си върху следите.

— Виждате ли разстоянието между следите на Кара и моите? Аз съм вървял отляво, Кара ми е била отдясно. Виждате ли колко раздалечени са следите?

— И какво от това? — не се стърпя Ничи и придърпа напред качулката на пелерината си, за да предпази лицето си от ледения дъждец. Пъхна ръце под пелерината и ги зарови под мишниците си, за да ги стопли.

— Разстоянието е толкова голямо — продължи Ричард, — защото Калан е вървяла между двама ни.

Ничи заби поглед в земята. Не беше специалист, така че нямаше нищо чудно, че не вижда никакви следи. Този път обаче тя се съмняваше, че и Ричард е видял нещо.

— Би ли ни показал следите на Калан? — попита тя.

Ричард се извърна и я изгледа толкова напрегнато, че дъхът и секна и тя забрави да диша.

— Точно затова става въпрос. — Вдигна пръста си във въздуха със същата предпазливост, с която бе взел листото от земята. — Следите и са изчезнали. Не са заличени от дъжда, а просто ги няма… няма ги, сякаш никога не са съществували.

Виктор въздъхна едва чуто, но по всичко личеше, че е сериозно притеснен. Кара вероятно също беше шокирана, но го прикриваше добре. Ничи знаеше, че още не са чули всичко, което Ричард има да им казва, така че го подтикна да продължи.

— Показваш ни, че няма никакви следи от тази жена, така ли?

— Именно. Претърсих наоколо. Открих моите следи и следите на Кара навсякъде в района, но там, откъдето би трябвало да е минала Калан, нямаше нищо.

Настъпи неловка тишина, която никой не желаеше да наруши. Накрая Ничи все пак реши да се обади.

— Трябва да осъзнаеш причината, Ричард. Нима все още не искаш да си го признаеш? Всичко това е просто сън. Следите ги няма, понеже тази жена не съществува.

Гледаше го как стои пред нея на колене, извърнал глава назад, и и се струваше, че през сивите му очи надзърта право в изтерзаната му душа. Какво не би дала в този момент, за да го успокои. Но не можеше. Наложи си да продължи.

— Сам каза, че разбираш от следотърсачество, и въпреки това не можеш да откриеш следите на тази жена. Това би трябвало да сложи точка по въпроса и в крайна сметка да те убеди, че тя не съществува — че никога не е съществувала. — Ничи извади ръката си изпод пелерината и нежно го докосна по рамото в опит да смекчи думите си. — Откажи се, Ричард.

Той отвърна поглед от очите и и прехапа долната си устна.

— Не е толкова просто, колкото ти се струва — кротко отвърна той. — Моля ви, огледайте се, само погледнете и се опитайте да разберете колко е важно това, което ви показвам. Вижте колко са раздалечени моите следи от следите на Кара. Нима не ви е ясно, че помежду ни е вървял трети човек?

Ничи уморено разтърка очи.

— Хората не винаги вървят плътно един до друг, Ричард. Може двамата с Кара да сте се раздалечили, за да покриете по-широк периметър и да сте сигурни, че не ви дебне опасност. Или просто да сте били изморени и да не сте обърнали внимание, че сте се раздалечили. Има толкова много близки до ума обяснения.

— Когато през гората вървят двама души, те обикновено не се раздалечават толкова. — Посочи зад тях. — Разгледай следите, които оставихме на път за насам. Кара пак е вървяла от дясната ми страна. Виждаш ли колко по-близо са стъпките ни. Когато двама души вървят заедно, това е съвсем нормално. Вие с Виктор бяхте зад нас. Погледни и вашите отпечатъци — и те са съвсем близо. Докато тези тук са различни. Нима не разбираш, че са толкова раздалечени, защото помежду ни е имало трети човек?

— Ричард…

Ничи замлъкна. Не искаше да спорят. Изкуши се да замълчи и да го остави да говори, каквото си иска, да го остави да вярва, в каквото си иска. Но мълчанието и би дало живот на една лъжа, би подхранило една илюзия. Макар да и се късаше сърцето да го гледа как се мъчи, макар да беше категорично на негова страна, не можеше да допусне илюзиите му да го залъгват — това би му причинило по-голяма вреда. Той нямаше да се възстанови напълно, нямаше да се оправи, ако не застане лице в лице с действителността. Обръщането към действителността бе единственият начин, по който Ничи би могла да му помогне на практика.

— Виждам следите ти, Ричард, както и следите на Кара — подхвана тя кротко в пореден опит да му помогне да чуе истината, без в гласа и да звучат назидателни или груби нотки. — Нали виждаш, сам ни го показа. Няма други хора. И това ни показа. Ако тя е била тук, между теб и Кара, защо следите и да ги няма?

Всички се бяха сгушили в дрехите си, за да се предпазят, доколкото е възможно, от влажното и студено време. Ричард се окопити и отговори ясно и твърдо.

— Мисля, че следите на Калан са били заличени с магия.

— С магия ли? — внезапно застана нащрек Кара.

— Да. Според мен онзи, който е отвлякъл Калан, е заличил следите и с магия.

Ничи остана като гръмната и не направи никакъв опит да го скрие.

Виктор стрелна с очи първо Ничи, после Ричард.

— Това възможно ли е?

— Да — настоя Ричард. — Когато срещнах Калан за пръв път, ни преследваше Мрачният Рал. Направо ни дишаше във врата. Тримата — Зед, Калан и аз — трябваше да бягаме. Ако Мрачният Рал ни бе заловил, с нас щеше да е свършено. Зед е магьосник, но не притежава силата на Мрачния Рал. Зед поръси пътеката зад нас с магически прах, за да прикрие следите ни. Явно и тук е станало нещо такова. Похитителят на Калан е прикрил следите им с помощта на магия.

Виктор и Кара погледнаха към Ничи, в търсене на потвърждение. Като ковач Виктор не разбираше нищо от магия. Морещиците не обичаха магията и съзнателно избягваха информацията за нейните възможности. Притежаваха изострен инстинкт за яростно унищожение на всеки, който притежава магия, пък дори само съответният човек да представлява потенциална опасност за Господаря Рал. Кара и Виктор чакаха Ничи да се произнесе по въпроса дали е възможно следи да бъдат изтривани с магия.

Ничи се поколеба. Макар и чародейка, от нея не можеше да се очаква да знае всичко, свързано с магията. И все пак…

— Мисля, че подобна употреба на магия теоретично е възможна, но лично аз не съм чувала някой да го е правил. — Насила погледна Ричард в очите, които се взираха в нея, изпълнени с очакване. — Честно да ти кажа, Ричард, според мен обяснението за липсата на следи е доста по-просто и съм убедена, че и ти го знаеш.

Ричард не успя да прикрие разочарованието си.

— Като разглеждате този факт сам за себе си и при положение, че не сте запознати с природата на следите и какво разкриват те, съм склонен да се съглася, че не е лесно да ми повярвате. Но това не е всичко. Искам да ви покажа още нещо, което може би ще ви помогне да схванете цялата картина. Да вървим.

— Господарю Рал! — прекъсна го Кара и като не смееше да го погледне в очите, се зае да прибира един непокорен кичур коса под качулката си. — Не смяташ ли, че е редно да се заемем и с другите важни задачи?

— Това, което искам да ви покажа, е важно. Ако предпочиташ, остани тук, а аз ще заведа Виктор и Ничи. Е, оставаш ли?

— Разбира се, че не — прониза го тя със сините си очи.

— Добре тогава, да вървим.

Без повече възражения те го последваха с енергична крачка на север и потънаха в гъстата гора. Наложи се да прекосят мътна река с много бързеи, като подскачаха от камък на камък, за да не се намокрят. На едно място Ничи се подхлъзна и за малко да падне, но Ричард я хвана за ръката точно навреме и я задържи. Огромната му ръка беше топла, но поне не го тресеше. Би било добре, ако можеше да не си създава допълнителен стрес и да почива повече.

Пред погледа им се плъзна плавно възвишение, забулено от ниски перести облаци. Вляво от него се извисяваше сумрачният силует на нащърбена скала. Ничи долови ромона на река.

Докато потъваха все по-дълбоко в гъстата мъгла, покрила почти непроходимата растителност, от клоните на дърветата се вдигаха едри птици. Разперили широко криле, те се отдалечаваха безшумно и се скриваха на безопасно разстояние. Скръбните гори сегиз-тогиз биваха огласяни от резливите крясъци на животни. Гледката бе ограничена от плътен параван, изплетен от припокриващи се клони на борове и смърчове, пролуките между които бяха запълнени от широките листа на вековни дъбове. Досадният неуморим дъжд продължаваше да напоява джунглата от преплетени лиани и други увивни растения, които даваха всичко от себе си, за да попречат на по-младите и крехки дървета да изпружат снага към неуловимата светлина отгоре. Повече видимост и простор имаше ниско долу, съвсем близо до земята, но там пък слънчевите лъчи проникваха рядко.

По-навътре в подгизналата гора се виждаха мрачните силуети на дървета, които стояха на прилично разстояние едно от друго и доста далеч от гъсталака, сякаш стражи, които зорко наблюдаваха натрапниците, промъкващи се между армията от дървета. Местността, където ги заведе Ричард, бе по-лесна за прекосяване, понеже растителността не беше толкова гъста, а земята беше застлана с мек килим от борови иглички. Ничи обърна внимание, че и в най-слънчеви дни до горския килим вероятно достигат само тънки струйки слънчева светлина. От двете си страни забеляза почти непроходими шубраци и стегнато оплетени огради от млади лиани. Просеката под високите борове образуваше естествена немаркирана пътека.

Накрая Ричард се закова на място и разпери ръце, за да им покаже да не го изпреварват. Пред тях продължаваше същият терен — килим от кафяви иглички, върху който се виждаха раздалечени един от друг високи борове. Той им даде знак и тримата приклекнаха край него. Ричард посочи през дясното си рамо.

— Онази нощ, когато си устроихме бивака, тримата с Калан и Кара дойдохме оттам, откъм поляната, на която се разрази битката. На много места около бивака ни се виждат моите следи, оставени, докато бях на пост втора смяна. Кара пое третата смяна — нейните следи също са там. Онази нощ Калан стоя на пост първа — от нейната смяна няма следи.

Огледа ги един по един с мълчалива молба да го изслушат, преди да започнат да му възразяват.

— Войниците изпълзяха от гората някъде там — посочи той зад себе си и продължи: — Ти и хората ти, Виктор, дойдохте от другата страна и се включихте в битката. Почти на същото място се виждат и стъпките ви, оставени, докато сте ме носили към запустялата къща. Вече ви показах и следите на войниците, които са дошли по-късно и са намерили телата на мъртвите си другари. Нито ние, нито вражеските войници сме минали по този път.

На това място, където стоим в момента, няма никакви следи. Огледайте се. Ще видите само пресните ми следи от тази сутрин, когато дойдох да огледам. Освен тях няма никакви други следи на хора, минали оттук. По-точно казано, по нищо не личи друг, освен мен, изобщо да е минавал в този район. Поне на пръв поглед изглежда, че тук не е стъпвал човешки крак.

Виктор разсеяно поглади с ръка дръжката на боздугана, окачен на колана му.

— Ти обаче си на друго мнение?

— Да. Въпреки че следи не се виждат, оттук все пак са минавали хора. Оставили са доказателства. — Ричард се наведе и докосна с пръст гладък камък с размерите на самун хляб. — Бързали са и са се спънали в този камък.

Виктор вече го слушаше с любопитство.

— Как разбра?

— Вгледай се внимателно в белезите по камъка. — Виктор се наведе още малко и Ричард му показа. — Погледни ето тук. Вижда се как горната страна на камъка, която е била изложена на природните стихии, е леко пожълтяла от лишеи и мъхове, нали така? А тази част, като долната половина на кораб, която е била скрита под повърхността на водата, е тъмнокафява. Ясно личи линията, до която камъкът е бил заровен в земята.

Сега обаче тази кафява част не е под земята. Камъкът не лежи на мястото, което е заемал доскоро. Повдигнат е леко и отчасти е прекатурен. И ето че се вижда малко от тъмнокафявото. Ако бе стоял извън дупката си по-дълго, тъмният цвят щеше да избелее и повърхността щеше да се покрие с лишеи. Но още не е минало достатъчно време. Следователно се е случило наскоро. — Ричард размаха пръст. — Огледайте почвата тук, от тази страна на камъка. Ще забележите вдлъбнатината, в която е почивал камъкът. Сега обаче той е разместен и се вижда празнина между страничния ръб на камъка и стената на вдлъбнатината. От задната страна, далечната на нас, поради факта, че камъкът е бил преместен наскоро, все още се вижда ивица пръст и листа, които са били вдигнати заедно с него.

Отворът от тази страна и ръбът откъм далечната показват, че онзи, който се е спънал в камъка и го е мръднал, се е отдалечавал от лагера ни и е тръгнал на север.

— Но къде е самата пътека? — попита Виктор. — Къде са следите им?

Ричард разроши мократа си коса.

— Пътеката е била заличена с помощта на магия. Претърсих наоколо — няма пътека. Вижте камъка. Разместен е, някой го е ритнал и го е извадил от мястото му. Но никъде по повърхността му не се вижда нито драскотина. Вярно, камъкът не е прекатурен изцяло, но все пак е преместен. Бил е пернат с грайфера на обувка, логично е да е останала драскотина. Но не се вижда нищо, също както не са оставени никакви други следи.

Ничи свали качулката си.

— Изкривяваш всички факти така, че да паснат на твоята версия за нещата, Ричард. Не може да е станало хем така, хем иначе. Ако са използвали магия, за да заличат пътеката, как така успя да забележиш този преобърнат камък и да разбереш, че тук все пак е имало пътека?

— Ами може би магията, която са използвали, има способността да заличава следи. Човекът, който го е направил, сигурно не разбира много от следотърсачество. Всъщност май изобщо не са наясно с живота сред природата. Приложили са магия, за да заличат следите, но мисля, че изобщо не им е хрумнало да огледат за прекатурени камъни и подобни.

— Сигурно не са…

— Огледайте се внимателно. — рече той и обиколи с ръка околността. — Забелязвате ли колко безупречен е горският терен?

— Какво искаш да кажеш? — попита Виктор.

— Твърде безупречен. Направо съвършен. Вейки, листа, кори… всичко е подредено като в аптека. Природата е по-хаотична.

Ничи, Виктор и Кара се вгледаха в земята. На Ничи всичко и се струваше напълно нормално — най-обикновен горски терен. Тук-там имаше разпилени дребни неща — семенца, източени плевели, младо дъбово дръвче само с три огромни листа. По килима от иглички имаше пръснати съчки, мъх, кори и паднали листа. Не разбираше много-много от следи и следотърсачество, и изобщо от гори. Ричард винаги оставяше белези по дърветата, ако искаше тя да го следва и да не се изгуби. Но специално на това място сякаш наистина не бе стъпвал човешки крак. Пък и не и изглеждаше толкова съвършено, колкото им го представяше Ричард. Огледа се още веднъж, но пак не намери никаква разлика спрямо други такива места наоколо. Виктор и Кара явно също бяха озадачени и объркани.

— Сигурна съм, че има напълно логично обяснение на факта, че този камък ти изглежда преместен, Ричард — рече накрая Ничи с едва сдържано напрежение в гласа. — Може би наистина е преместен, то се вижда. Но дали не го с бутнал лос или елен, а с времето следите им да са се заличили.

Ричард поклати глава.

— Не. Виж вдлъбнатината. Все още си личи формата и. По ясните ръбове е видно, че се е случило преди няколко дни. Времето, особено при дъжд, изглажда такива ръбове и бързо запълва дупките. Ако беше елен или лос, следите му щяха да са пресни и все още да личат. Освен това копитото би оставило драскотини — както и човешка обувка. Сигурен съм, че някой е бутнал този камък преди не повече от три дни.

— Е, може пък онзи мъртъв клон ей там да е паднал върху него и да го е бутнал — вдигна ръка Ничи.

— Ако беше така, по мъха щеше да остане диря и щеше да личи, че клонът се е ударил в нещо твърдо. Вече проверих — няма такова нещо.

— Може върху камъка да е скочила катерица — обади се и Кара.

— Няма толкова тежка катерица, че да прекатури камък с тези размери.

Ничи въздъхна уморено.

— Значи според теб фактът, че от тази жена няма никакви следи, доказва, че тя съществува.

— Не съм казал такова нещо — поне не по начина, по който се изрази ти. Но теорията ми се потвърждава, ако разгледате детайлите свързано, в едно цяло. Ако ги поставите в контекст.

Ничи стисна ръцете си в юмруци край тялото. Чакаше ги толкова важна работа. Времето им изтичаше. А вместо да се заемат с неотложните задачи, които се нуждаеха от цялото им внимание, стояха насред пущинака и се взираха в някакъв си камък. Усети как кръвта изпълва лицето и.

— Това е абсурдно. Всичко, което постигна досега, Ричард, е да ни докажеш, че тази жена, дето си си я въобразил, е точно това — твоя илюзия. Тя не съществува. И не оставя следи, понеже живее само във въображението ти. Няма нищо мистериозно и необяснимо! Няма никаква магия! Става дума за най-обикновен сън!

Ричард рязко се изправи до нея. За един-единствен миг кроткият и разсъдлив мъж се превърна във внушителна и властна фигура, чието сърце всеки момент щеше да избухне в гняв.

Но вместо да изригне насреща и, той просто мина покрай нея, върна се малко в посоката, от която бяха дошли, и спря. Безмълвен и напрегнат, се загледа между дърветата.

— Нещо не е наред — отрони тихо, но в гласа му прозвучаха недвусмислени предупредителни нотки.

Агиелът на Кара скочи в ръката и. Виктор стисна дръжката на боздугана, който висеше от колана му.

В далечината сред капещите дървета Ничи долови тревожния вик на гарвани.

В следващия миг проехтяха звуци, които разпозна безпогрешно — предсмъртни писъци.