Тери Гудкайнд
Лавинен огън (53)

Петдесет и трета глава

С ВОПЪЛ, който прозвуча като от осъдените души на хиляди грешници, тъмата се сгъсти в спираловидни и удължени форми. Сякаш оживяха сенки.

Масите в далечния край на помещението изригнаха във въздуха и от тях изхвърча черното кълбо. Вдигна се фонтан от дървени отломки.

Звярът, роден от хватката на сенките, устремено се приближаваше към Ричард, поваляйки всичко по пътя си.

Библиотеката бе огласена от трясъци и пукот на натрошено дърво.

Кара и Рика едновременно се спуснаха и заеха позиции пред Ричард, всяка стискаше своя Агиел в ръка. Той знаеше прекрасно какво ще се случи, щом звярът ги връхлети. Мисълта, че Кара може да пострада пак както преди, го изпълни с дива ярост. Преди двете да успеят да се хвърлят в атака срещу могъщото чудовище, което трошеше масивните дървени маси като детски играчки, Ричард сграбчи двете жени за дългите плитки и с рев ги издърпа назад.

— Не се приближавайте до него!

Ан и Натан едновременно простряха ръце по посока чудовището, при което помещението се изпълни с трепящи вълни, все едно мараня около бушуващ огън. Ричард знаеше, че по този начин те сгъстяват самия въздух в опит да отблъснат атаката. Действията им обаче се оказаха пълно безполезни в борбата с тази плетеница от сенки, която се въртеше и извиваше директно през масивното дърво и скъсяваше разстоянието до мишената си.

Ричард рязко отскочи, за да избегне дълга дъска, отпорена от ръба на някоя маса, която прелетя покрай главата му и се разби в близката колона. Защитното стъкло около лампата горе се счупи, разхвърчаха се искри, които миг подпалиха древните килими. Вдигна се гъст черен дим. Звярът продължаваше да лети към Ричард.

Зед освободи мощна светкавица, която мина през средата на тъмната хаотична маса, сякаш минаваше през въздух и се стовари върху етажерките с книги на отсрещната стена. Във въздуха се вдигнаха огнени езици, разхвърчаха се подпалени листа. Отекна оглушителен грохот.

Звярът продължаваше неумолимо напред и покосяваше подпора след подпора с вой и писъци, сякаш изтръгнати от душите на обречените, извисили глас през отворената врата към дълбините на отвъдното. Потрошените лампи хвърляха сенки, които попиваха в безплътното туловище на звяра, който ставаше все по-видим и все по-могъщ.

Магията, която използваха Ан и Натан, беше невидима за очите на Ричард, но явно и тя минаваше директно през нападателя, който изглеждаше просто като плътна сянка, но въпреки това съумяваше безотказно да потроши масивни маси и столове, подпори и колони, като ги правеше трески. При срутването на поредната подпора се чуваше мощно скърцане и свистене. Предната част на балкона се наклони застрашително и след миг увисна безпомощно във въздуха. Още една подпора изригна, огъната до счупване от неумолимата тъмна сянка. Балконът друсна още по-надолу. Етажерките с книги се плъзнаха по наклонената плоскост и върху залата долу се изсипа лавина от книги.

Насред цялата суматоха, унищожение и гълчава, докато отстъпваше, без да изпуска от поглед приближаващата заплаха, и се опитваше да измисли начин как да и противодейства, Ричард установи, че някой го сграбчва за рамото. С неочаквана сила Ничи го издърпа през отворената врата. Том, който стоеше на, стража в коридора, го подхвана за другата ръка и му помогна да се измъкне от библиотеката, Кара и Рика го следваха неотлъчно, прикривайки го отзад. Все още в библиотеката, звярът продължаваше да троши и унищожава всичко по пътя си, но не изпусна мишената си — Ричард.

Ан, Натан и Зед обединиха сили, невидими за Ричард, но които се усещаха съвсем ясно по жуженето във въздуха и трептящите вълни, от които стомахът му се сви на топка. Усещаше въздуха в помещението плътен и нажежен.

Нищо не помагаше. Все едно се опитваха да се преборят със сенки.

Ничи се извърна от прага и вдигна юмрук срещу сенките, които се изливаха върху нея. Внезапният взрив накара всички да подскочат и да се свият в мига, в който тя освободи мълния едновременно ослепително ярка и ледено черна, оплетена в един мощен, разтърсващ взрив. Могъщата сила сякаш разтресе цялата Кула, разлюля пода и вдигна прах от всяко ъгълче и пукнатина. Огъващата се унищожителна нишка се стовари върху звяра и го разполови. Околните лавици се вдигнаха във въздуха, раздробени на парчета, докато отгоре им се сипеше дъжд от искри. Дърво, отломки и стотици книги изригнаха във въздуха, в който останаха да се реят самотни листа. Сякаш стаята бе връхлетяна от хартиена вихрушка.

Оглушителната мълния, освободена от Ничи, която разтърси Кулата, проряза стените на помещението като нажежено острие през хартия. През назъбените прорези в масивния камък в библиотеката нахлуха прашни синкави лъчи слънчева светлина. На фона на ярката светлина, проникнала в иначе сумрачната стая, разрушителното кълбо от сенки се виждаше още по-трудно.

Ужасяващият писък, който като че се изтръгваше от гърлата на изгубени души, достигна своята кулминация, при което всички присъстващи инстинктивно прикриха ушите си с ръце. Сякаш силата на Ничи бе успяла да проникне чак до отвъдния свят и да разсече тъмните сенки направо в мрачния им храм.

Макар действията на Ничи да не прекъснаха движението на безплътната твар, поне успяха да привлекат вниманието му. За пръв път.

Ничи изтича през вратата и блъсна Ричард надолу по коридора. Той не беше склонен да остави Зед сам с такава страшна сила, но все пак си напомни, че чудовището преследва него, а не дядо му. Зед щеше да е в по-голяма безопасност, ако Ричард се махне. Макар да не беше убеден, че бягството ще го спаси.

— Не го доближавай! — извика Ричард на Том. — Ще те разкъса на парченца. Това се отнася и за вас — обърна се към Кара и Рика, които се движеха плътно зад него по коридора.

— Разбрахме, Господарю Рал — подвикна Кара.

— Как ще го убием? — попита Том тичешком, като същевременно продължаваше да държи под око вратата на библиотеката.

— Никак — отвърна веднага Ничи. — То вече е мъртво.

— Страхотно — промърмори Том и се извърна, за да помогне на Кара, Рика и Ничи да издърпат Ричард по-бързо напред. Ричард не смяташе, че се налага да го насърчават допълнително. Писъците на мъртвите, които достигаха до слуха му, бяха достатъчно силен мотив, за да се разбърза в другата посока.

Откъм библиотеката изригнаха мощни огнени езици, придружени с нови разтърсващи викове. Тримата магьосници вътре продължаваха да се борят да унищожат или поне да възпрат съществото, което сякаш бе оживяла сянка. Ричард знаеше, че само си губят времето. За неговото създаване бе използвана и Субстрактивна магия, а Ан, Натан и Зед не разполагаха с оръжие, с което да се преборят с нея. Поне това вече бе станало ясно. Но тримата явно се опитваха да го забавят, колкото да дадат на Ричард време да се отдалечи. Засега действията им не бяха особено резултатни. Шота го предупреди за това.

В края на коридора Ричард свърна вдясно. Останалите го последваха. Тук-там коридорите, през които минаваха, се разширяваха във фоайета с масички и пейки, осветени от мъждукащи лампи. Някога тези кътчета вероятно са били предвидени за задушевни разговори и дружеско общуване.

След известно време стигнаха до по-широк коридор с жълтеникави стени и дъбово дюшеме. Стената срещу тях изригна. Към петимата се понесе огромен облак от прахоляк и отломки. Ричард се закова върху лакирания дървен под и рязко смени посоката. В същия миг от облака изскочи тъмната сянка и разстоянието между нея и мишената и започна да се стопява светкавично.

Междувременно звярът като, че бе погълнал още и още сенки — ръбати и назъбени, удължени и мастилено черни — и ги бе абсорбирал като попивателна хартия. Съществото нямаше постоянна форма, сенките в него се вгъваха и усукваха, непрестанно се прекатурваха и завихряха една в друга. Дори от мимолетните погледи, които Ричард хвърляше към чудовището, му се зави свят.

В същото време звярът бе толкова безплътен, че през него се виждаше светлината от прозорците в дъното на дългия коридор. Това обаче не му пречеше да се раздува и да остъргва стените на завоите, при което да вдига във въздуха облаци от трески и хоросан или камък, при това с лекотата, с която бик остъргва къпинов храст.

Ричард не можеше да измисли начин да се опълчи срещу плетеницата от сенки, които успяваха да преминат през масивен камък, без изобщо да забавят ход.

Спомни си хората на Виктор в гората, които за броени минути бяха безмилостно разкъсани на парченца. Зачуди се дали са били нападнати от същия звяр, дали са били споходени от тази ужасна участ в съдбовната утрин, когато кръвопиецът е тръгнал на лов за Ричард.

Сега срещу изчадието на Джаганг се бореха двама магьосници и две чародейки — без да постигнат никакъв резултат. А Ничи не бе обикновена чародейка. Тя бе посветена в зловещото изкуство на Субстрактивната магия, в замяна на тежки клетви, за които Ричард не смееше дори да си помисли. И дори това не бе попречило на звяра, макар че поне бе предизвикало реакция.

Ничи спря и се обърна към кълбото от сенки, което се тътрузеше по коридора зад тях. Явно бе решила да предприеме някакви действия. Ричард я настигна и без да забавя ход, я блъсна с рамо в корема, като я остави без въздух и я повдигна от пода, после я метна на рамо и я понесе като торба зърно.

Околните коридори бяха осветени от ослепителна бяла светкавица, произведена от Ничи, която почти веднага се окопити и се зае да противодейства на чудовището въпреки неудобната поза, в която се намираше. Подът затрепери и Ричард едва се задържа на крака. Чернота, подобна на ослепителна светкавица, ги застигна и се плъзна покрай тях мига, в който Ничи изпрати поредната могъща мълния от сила към съществото, което ги преследваше. По разтърсващия писък, който огласи коридорите, Ричард прецени, че усилието на Ничи този път не бе останало безрезултатно.

Тя го сграбчи за ризата с две ръце и започна да се мята яростно.

— Пусни ме, Ричард! Остави ме да бягам сама! Така те забавям и онова ще ни настигне. Да побързаме!

Ричард само я завъртя, за да я обърне в подходящата посока. Остави я на земята, но ръката му остана около кръста и, докато се увери, че е запазила равновесие и може да ги настигне.

Петимата продължиха лудото препускане по коридорите, без да знаят къде точно отиват. От време на време завиваха наляво или надясно, пропускаха разклонения, вземаха други. Звярът ги следваше по петите. Понякога завиваше след тях по коридорите и през залите, друг път минаваше направо през стените, сякаш твърдо решен да настигне обекта си, да се вкопчи в него. Камък, хоросан или дърво за него явно беше без никакво значение — преминаваше през всеки материал и повърхност с еднаква лекота. Ричард беше наясно, че възможностите на същество, създадено от Сестрите на мрака и свързано с отвъдния свят, далеч биха надвишавали тези на всяко друго обикновено същество, така че нямаше никаква представа докъде може да стигне този звяр.

— Вие тримата продължете направо! — провикна се Ричард към Том и двете Морещици. — Опитайте се да го подмамите след себе си.

Те извърнаха глави през рамо и кимнаха, в знак че са разбрали нарежданията му.

— Няма да ги последва — каза тихо Ничи, навела глава към него, колкото и позволяваше лудият бяг.

— Знам. Имам идея. Ти оставаш с мен — надолу по стълбите.

Том и Морещиците прелетяха покрай стълбата, а Ричард стисна черното каменно кълбо върху първата колона на парапета и се завъртя, за да хукне надолу по стъпалата. Ничи последва примера му и двамата се понесоха с шеметна скорост. Звярът взе завоя напряко, като мина директно през парапета, във въздуха полетяха каменни отломки, кълбото се строполи с трясък и се изтърколи по коридора. Кара, Рика и Том, които вече бяха отминали стълбата, се заковаха на място и се обърнаха. Видяха, че звярът не ги е последвал, и веднага хукнаха обратно.

Ричард и Ничи прескачаха по три-четири стъпала. Той чуваше извънземното ръмжене на съществото, което продължаваше да го следва като сянка. Имаше чувството, че дори от време на време безплътната маса докосва косъмчетата по тила му — толкова близко беше.

На долната площадка Ричард свърна рязко вдясно и се спусна по каменен коридор. Звярът се разшири и мина направо през полирана мраморна стена. Чу се поредният грохот, ала чудовището не трепна. След малко пред погледа на Ричард се ширна нова стълба и той, без да се замисли, хукна презглава надолу по нея, после продължи по следващите няколко все по-надолу и все по-надолу.

Стигна до просторен дълъг коридор, застлан с килимчета, подредени на равни интервали, които леко го забавиха. Стените бяха с ламперия в долната част и гладка мазилка нагоре до тавана. На нивото на очите, на равни интервали, съвпадащи с разпределението на килимите, бяха окачени поставки, върху които имаше стъклени сфери. Щом Ричард се приближеше до поредната от тях, тя засияваше със зеленикава светлина. Той тичаше с всички сили, Ничи не се отделяше от него, сенките се мятаха зад тях като самата смърт, погнала ги по петите.

Стигнаха до стълба с железни перила. Ричард се метна като на кон и се спусна с шеметна скорост по спиралата надолу в тъмнината. Ничи изобщо не се замисли, само вдигна ръка, за да го прегърне за равновесие и се спусна след него. Така успяха да спечелят малко преднина.

Долу перилото ги изхвърли върху студени плочи. Изтърколиха се по гладката зелена настилка и след малко спряха, проснати на пода. Ричард се изправи пръв и грабна едно от светещите кълба от поставката му.

— Хайде, бързо! — рече той на Ничи, която последва примера му и също взе кълбо.

Прелетяха през безброй зали и коридори, като Ричард подбираше възможно най-хаотичен зигзагообразен маршрут с надеждата, че звярът ще се обърка. От време на време успяваха да си спечелят по няколко ценни крачки преднина. Друг път, особено в коридорите, звярът наваксваше изгубеното и дори скъсяваше разстоянието до бегълците. Някои от помещенията, през които минаваха, изглеждаха уютни и приятни. Звярът, на минаване покрай студените огнища, сякаш успяваше да изсмуче сенките от тях и да ги акумулира в себе си. Кълбата в ръцете на Ничи и Ричард хвърляха мека светлина върху красивите килими и пищно тапицираните столове. В шкафовете се виждаха книги с кожени подвързии. На едно място Ричард неволно прекатури една етажерка, но успя да се задържи на крака и продължи да препуска напред.

Продължиха да слизат по най-разнообразни на вид стълби — някои широки и с площадки, други — най-прости тесни шахти, които изглеждаха бездънни. Колкото по-надолу отиваха, толкова по-семпли изглеждаха помещенията, през които минаваха. Имаше коридори, облепени изцяло в плочки със странни мотиви. Претичаха през огромна празна зала, обиколена по периферията от дебели кръгли каменни колони, разположени на равно разстояние една от друга. Светещите кълба, които носеха, не бяха достатъчно силни, за да пробият до всички ъгли. Понякога се налагаше да влизат в галерии, които приличаха на най-обикновени канализационни шахти, врязани направо в скалата.

Други стаи и коридори бяха охранявани от щитове, през които Ричард премина без проблеми. Не искаше Кара, Рика и Том да се доближават до съществото, което го преследваше. Не искаше да ги сполети съдбата на другарите на Виктор. Знаеше, че Кара ще побеснее, като се увери, че не може да премине през щитовете. Надяваше се да оцелее в това преследване, за да има възможност да чуе конското, което бе сигурен, че тя ще му дръпне.

Изскочиха от поредното помещение, което май бе служило за някакъв вид склад на строителни материали — покрай стените още се виждаха чували от зебло и купчини камъни. Ричард си спомни, че при строителството на двореца на Джаганг в Алтур’Ранг бе видял същите материали. Сега чудовището, сътворено от императора, му дишаше във врата.

След склада се озоваха в дълъг коридор с теракота на пода. Гладките черни каменни стени се извисяваха необезпокоявани до таван, който бе поне на петдесетина метра над главите им — сякаш помещението се бе врязало в самата сърцевина на грамадната Магьосническа кула. В този тесен и висок коридор Ричард се почувства дребен като мравка.

При първата възможност свърна вдясно и се озова в просторна галерия. Продължиха да бягат с всички сили, всичко наоколо кънтеше от бързите им стъпки. След известно време усети, че Ничи започва да изостава и забави ход. И двамата приближаваха ръба на издръжливостта си. Многогласният жалостив хор на душите, изтръгнати от отвъдния свят, продължаваше да се чува все толкова близо, сякаш гнусната безплътна твар никога нямаше да се умори.

Ричард продължи напред, погледът му не стигаше до дъното на губещия се в далечината огромен коридор. Само като си помисли, че това е един от безбройното множество коридори в Кулата, си даде сметка за необятните размери на това място.

Видя разклонение вляво и се гмурна в него, за да се озове съвсем скоро пред желязна стълба. Докато си поемаше дъх, хвърли поглед през рамо, за да види как иззад ъгъла се подава кълбо от сенки. Бутна Ничи пред себе си и двамата се спуснаха по стълбата.

Долу се озоваха в малко четвъртито антре, no-скоро разширение, от което тръгнаха три лъча. Ричард протегна ръката, в която държеше светещото кълбо, за да огледа набързо трите възможности. Не видя нищо. Все пак в десния като че ли нещо проблесна. Не обикаляше Кулата за пръв път, затова знаеше, че тук има странни места — именно нещо такова му бе нужно сега.

Двамата с Ничи се втурнаха по избрания лъч. Както и бе предположил, не беше дълъг — представляваше нещо като тунел под голямата галерия, който извеждаше към своеобразно фоайе, чиито стени бяха облицовани с разноцветни стъкълца, хвърлящи отблясъци из цялата зала. Съществуваше само още един изход — на отсрещната стена.

Ричард забави ход и спря. Усети по кожата си странно гъделичкане, сякаш бе обърсал невидими паяжини. Ничи отвърна глава и започна да маха с ръце пред лицето си, явно с желание да се освободи от нещо. Ричард знаеше, че това усещане е част от по-мащабно предупреждение, имащо за цел да ги държи настрани.

В дъното на помещението, от двете страни на изхода, забеляза две колони от напръскан със златни люспи камък, чиято цел бе да поддържат красивия корниз над прага. Оттатък тръгваше коридор, чиято височина бе rope-долу колкото ръста на Ричард и изглеждаше доста грубо вкопан в скалния масив. Ръбатите каменни блокове, от които бяха иззидани стените, се губеха в тъмнината. Този тунел с красив вход и грубовато излъчване отвеждаше в недрата на Магьосническата кула.

Ричард се надяваше да е прав за причината.

Щом прекосиха фоайето с огледалните стени, точно преди да стигнат до колоните пред входа на тунела, всичко засия със слабо червеникаво сияние. Въздухът зажужа по доста смущаващ начин.

Косата на Ничи се наелектризира и се вдигна.

— Това е щит — рече тя и сграбчи Ричард за ръката, за да го дръпне назад.

— Знам — отвърна той и вместо да отстъпи, на свой ред я повлече след себе си.

— Не бива, Ричард. Щитът не е обикновен, не е изграден само от Адитивна магия. Усещам нишки и на Субстрактивна. Подобни щитове могат да бъдат смъртоносни — специално този със сигурност.

Той хвърли поглед зад гърба си и видя кълбовидния звяр да приближава.

— Знам, и друг път съм минавал през подобни места. Надяваше се да е прав и този щит наистина да е като онези, през които бе минавал успешно. Трябваше му щит, какъвто се бе сблъсквал и преди — от онези, които преграждат най-строго охраняваните зони. Ако бе дори малко по-слаб или по-силен или пък бе създаден по различен начин и двамата щяха да се озоват в сериозна беда.

Изходите от помещението, в което се намираха, бяха два — онзи, през които връхлиташе чудовището и този, пред който стояха в момента.

— Да вървим. Бързо!

Ничи дишаше на пресекулки, останала почти без дъх.

— Не можем да минем оттук, Ричард. Този щит ще смъкне плътта от костите ни.

— Казвам ти, правил съм го и преди. Ти владееш Субрактивната магия, така че няма да е проблем да преминеш. — Хвърли поглед назад към приближаващия звяр. — Освен това ако не опитаме, с нас бездруго е свършено. Няма друг шанс.

Ничи избоботи нещо нечленоразделно и се хвърли напред под дъжда от стъкълца, който заваля върху им отнякъде.

— Дано да си прав.

Ричард я сграбчи здраво за ръката, в случай че факта, че е роден със субстрактивната страна на магията, се окаже необходимо условие за преминаване през щита. Ничи не бе родена така, а бе придобила уменията си допълнително. Ричард не разбираше много от магия, но от това, което бе научил, беше наясно, че има огромна разлика между хората, родени с дарбата на Субстрактивната магия, и тези, които я бяха придобили по-късно. И друг път бе превеждал хора, при това родени без дарбата, през щитове. Затова се надяваше и сега да успее да я преведе — ако изобщо самият той успее да мине.

Въздухът около тях се сгъсти до яркочервена мъгла. Без да се колебае, Ричард се хвърли напред, като издърпа Ничи след себе си.

Върху им се стовари огромна въздушна вълна, която за малко да ги повали. Ничи ахна.

Ричард с мъка успя да им проправи път още малко напред. Усети почти нетърпимо парене по цялата си кожа. Беше толкова силно, че в първия момент си рече, че е допуснал огромна грешка, че Ничи е била права и че щитът ще свали плътта от костите им.

Но още докато се свиваше от неочакваната силна болка, инерцията го изтласка отвъд прага. Изненада се да установи не само, че е жив и че му няма абсолютно нищо, ами и че коридорът няма нищо общо с онова, което се виждаше откъм залата с колоните. Преди бе видял най-обикновен каменен тунел. Сега се озова сред гладки, лъскави стени с трептяща сребриста повърхност, която сякаш беше триизмерна.

Бърз поглед назад им разкри връхлитащото върху колоните оттатък прага кълбо от сенки. Без да изпуска ръката на Ничи, Ричард хукна по искрящия коридор.

Беше останал почти без сили.

— Тук или ще оцелеем, или ще умрем — отрони едва, докато се опитваше да си поеме дъх.