Тери Гудкайнд
Лавинен огън (60)

Шейсета глава

ПОНЕСЕН СЪС СКОРОСТТА НА СТРЕЛА, Ричард профуча през копринената тишина на Плъзгата, като в същото време се плъзна с бавната грациозност на гарван, понесен с умерените течения над високи дървеса в спокойна лунна нощ. Не съществуваше топлина, не съществуваше студ. В тишината го навестиха сладостни звуци. Пред погледа му заиграха светлини и сенки, докато дробовете му се изпълваха с обаятелното присъствие на Плъзгата, която бе вдишал в душата си.

Възхитително.

Внезапно всичко приключи.

Върху погледа му се стовари черен мрак. Разкъса повърхността и мярна пред себе си четвъртити сенки. Ръката на Ничи се вкопчи в неговата в ужас.

Дишай, каза му Плъзгата.

Ричард освободи сладостния дъх, изпразни дробовете си от омаята. Притиснат от нуждата, вдиша чуждия въздух. Кара също пое горещия прашен въздух.

Ничи се носеше надолу с лицето и се поклащаше в сребърната течност.

Ричард се пресегна през парапета и я дръпна рязко. Свали лъка си презглава, за да не му се пречка, и го подпря от външната страна на каменния парапет. С помощта на Плъзгата скочи на парапета и след като Плъзгата повдигна отпуснатото тяло на Ничи, той успя да извади главата и раменете и за да ги облъхне горещият въздух.

Зашлеви я по гърба.

— Дишай, Ничи. Дишай. Хайде, освободи Плъзгата и дишай. Направи го заради мен.

Накрая тя го послуша. Отвори уста и пое рязко въздух, размахала ръце в безпомощен ужас, че се е изгубила сред враждебна и непозната местност. Ричард я придърпа по-близо до себе си и и помогна да се изкатери по парапета.

По стените имаше лавици със стъклени кълба върху тях, както в Кулата, само че засияха по-ярко, щом излезе от кладенеца.

— Как мислиш? Къде сме? — попита Кара, като се оглеждаше.

— Беше… възхитително — отрони Ничи, все още под силното въздействие на преживяното.

— Нали ти казах — отвърна Ричард и и помогна да стъпи на твърда земя.

— Май сме в някаква каменна стая — отбеляза Кара, като продължаваше да оглежда щателно всичко наоколо.

Ричард пристъпи към сенките в един от ъглите и две стъклени сфери засияха с призрачна зеленикава светлина. Ричард забеляза стълби, от двете страни на които имаше още стъклени кълба. Стъпалата водеха право нагоре към тавана.

— Странна работа — отбеляза Кара, вдигнала крак на второто стъпало и вперила очи нагоре в тъмното.

— Вижте, там има метална плоскост — посочи Ничи, като изпружи врат.

Ричард бе виждал подобни метални плоскости и другаде. Това бяха отключващи плоскости за щитове. Ничи почука с пръст, но не се случи нищо.

Ричард опря ръка в леденостудената плоскост и се чу стържене на камъни, стената започна да се отдръпва. Извиха се струйки прах.

Тримата се отдръпнаха и напрегнаха очи в сумрака, за да се опитат да разберат какво точно се движи. Земята затрепери. Сякаш цялата стая се измести и някак промени формата си. Тогава Ричард осъзна, че всъщност това, което се отдръпва, е таванът.

По стълбите плисна уголемяващ се сноп лунна светлина.

Ричард нямаше никаква представа къде се намират, освен, че явно бяха под земята, в някаква каменна стая. Не знаеше къде се намира Каска, само дето Плъзгата спомена, че е в Необятната пустош, а той не знаеше къде се пада това място, така че не беше наясно какво да очаква. Почувства се определено странно.

Посегна към меча си.

Но не го намери. Може би за хиляден път изпита чувство на дълбоко съжаление за това къде и при кого се намира мечът му в този момент.

Измъкна кинжала си и приведен, се запъти нагоре по стълбите. Предпочете да наведе глава не само за да не я удари в ниския таван, но и от предпазливост, понеже не знаеше кой може да е чул плъзгането на камъка отвън. Кара, забелязала, че той изважда ножа си, стисна своя Агиел. Опита се да изпревари Ричард по стълбата, но той и препречи пътя с ръка и я задържа на едно стъпало зад себе си вляво. Ничи бе плътно от другата му страна.

Щом се показа от земята, мярна три забулени в мрак сенки, които бяха приседнали недалеч. От досегашния си опит при пътешествията в Плъзгата знаеше, че в началото, докато още не се е възстановил от пътуването, зрението му е по-обострено от обичайното. Вероятно той ги виждаше по-добре, отколкото те него.

Благодарение на доброто си зрение Ричард забеляза, че едрият мъжага в средата притиска до себе си слабовато момиче. Едната ръка на онзи беше през устата на пленничката му. Момичето се мяташе в ръцете му. Лунната светлина се отразяваше от острието, притиснато в гърлото и.

— Хвърлете оръжието — изръмжа онзи с ножа — и се предайте на Императорския орден, иначе сте мъртви.

Ричард подхвърли ножа си във въздуха, остави го да опише полукръг и го хвана за острието. Над бабанката рязко се спусна едра черна птица, кацна на главата му и нададе пронизителен писък. Онзи подскочи. На Ричард не му остана време да осмисли неочакваната си атака. Хвърли ножа.

Разперила широко криле, птицата се вдигна във въздуха. Острието уцели мъжа в средата на челото с плътен звук.

Ричард знаеше, че кинжалът му е достатъчно дълъг, че да пробие целия мозък на мъжа и да излезе от другата страна на черепа му. След секунда онзи се строполи по гръб зад треперещото момиче — беше мъртъв, преди да е успял да я нарани.

Преди двамата му другари да са направили и крачка, Ничи насочи към тях невидимо острие от сгъстен въздух, което ги обезглави на мига. Единственият звук, който се чу, бе почти едновременното тупване на главите върху земята. Обезглавените торсове се свлякоха от двете страни на момичето.

Нощта бе тиха, чуваше се само напевът на цикадите.

Момичето пристъпи колебливо и падна на колене. Сведе глава пред стълбите, докато челото и докосна камъка отпред.

— Господарю Рал, аз съм твоя смирена слугиня. Благодаря, че дойде и ме защити. Ще ти служа вярно. Животът ми ти принадлежи. Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня.

Докато момичето говореше с разтреперан глас, Кара и Ничи се разделиха, за да огледат за друга заплаха. Ричард вдигна пръст през устните си, за да им покаже да не вдигат шум, в случай че наблизо има заспали войници от ордите на Императорския орден. Двете видяха знака му и кимнаха.

Ричард чакаше, заслушан напрегнато. Понеже малката и бездруго се бе свила на земята, той не и даде знак да стане, защото така поне беше в безопасност. Чу се шумолене на криле и след малко гарванът кацна на близък клон, после пак прошумоли и прибра криле.

— Чисто е — обяви Ничи тихо, щом се върна от сенките. — Ханът ми показва, че няма други в непосредствена близост.

Ричард въздъхна облекчено и отпусна напрегнатите си мускули. Чу как момичето хлипа в тих ужас и седна до нея на горното стъпало. Подозираше, че тя се страхува да би той да обезглави и нея като тримата войници. Ричард искаше да я успокои и да я увери, че няма да я сполети тази съдба.

— Всичко е наред — каза и и нежно я хвана за раменете, за да я подкани да се изправи. — Няма да ти сторя нищо лошо. Вече си в безопасност.

Щом тя се изправи, той я прегърна и притисна главицата и в рамото си, усетил, че очите и оглеждат тримата мъртви мъже, сякаш можеха да скочат и да я отвлекат. Беше тъничка и жилава, вече пораснала, но все още не бе съвсем жена.

Приличаше на крехка птичка, готова да напусне гнездото си. Нежните и ръчички обвиха врата на Ричард, тя се притисна в него и се разрида с облекчение.

— Птицата приятел ли ти е? — попита Ричард.

— Локи. Той ме пази.

— Така си е, тази вечер се справи чудесно.

— Вече мислех, че няма да дойдеш, Господарю Рал. Мислех, че аз съм виновна, че не съм достатъчно добра жрица за теб.

Ричард продължи да я гали по тила.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— От сказанията. Но вече бях чакала достатъчно дълго и си помислих, че сигурно нещо се е объркало. Почти се бях отчаяла, че няма да сме достойни за вниманието ти, после пък търсех вината в себе си.

Ричард предположи, че „сказанията“ са нещо като пророчества.

— Казваш, че си жрица, така ли?

Тя кимна и се дръпна, за да му се усмихне. Едва тогава Ричард забеляза огромните и бакърени очи, които надничаха от тъмна маска, нарисувана като лента напряко през лицето и. Беше доста плашещо.

— Аз съм жрицата на костите. Ти се върна, за да ми помогнеш. Аз съм твоя слугиня. Аз съм тази, която трябва да хвърли сънищата.

— Върнал съм се?

— Към живота. Върна се от мъртвите.

Той само я изгледа.

Ничи приклекна край момичето.

— Какво имаш предвид — как така се е върнал от мъртвите?

Момичето посочи зад тях, към мястото, откъдето се появиха.

— От света на мъртвите… обратно при живите. Там, на гроба му, е изписано неговото име.

Ричард се извърна и наистина видя името си върху нещо като надгробна плоча. Първото, което му хрумна, бе името на Калан, което видя изписано над гроба в Ейдиндрил. Но и двамата са живи, независимо какво пише върху камъка.

Момичето погледна първо Кара, после Ничи.

— Сказанията казват, че ще се върнеш при живите, Господарю Рал, но не се споменава, че ще бъдеш с духовните си сестри.

— Не съм се върнал от мъртвите. Дойдох с Плъзгата, ей там, от кладенеца.

— Кладенецът на мъртвите — кимна тя. — Откровението споменава подобно тайнствено нещо, но никога не съм успявала да разбера смисъла му.

— Как да те наричаме — „жрицо“ или по име?

— Ти си Господарят Рал, можеш да ме наричаш както пожелаеш. Името ми е Джилиан. Носила съм това име цял живот. Боя се, че съм жрица съвсем отскоро, така че още не съм много добра, поне така мисля. Дядо ми каза, че като настъпи моментът, няма да има значение на колко съм години, а ще е важно, че е дошло времето.

— Добре тогава, предпочитам да те наричам Джилиан, става ли? — попита той с усмивка.

Продължаваше да е прекалено уплашена, за да отвърне на усмивката му.

— С удоволствие, Господарю Рал.

— Аз се казвам Ричард. Би било чудесно да ме наричаш Ричард.

Тя кимна, но в очите и все още блестеше онова страхопочитание и благоговение. Ричард не можеше да каже дали тези чувства са насочени към Господаря Рал или към мъртвеца, завърнал се към живота и излязъл от гроба си.

— Виж, Джилиан, нямам никаква представа какви са тези твои сказания, но трябва да разбереш, че не съм се върнал от мъртвите. Пътувах до тук, понеже имам неприятности и търся конкретни отговори.

— Ами ти току-що откри неприятностите. И уби цели трима от тях. А отговорите се състоят в това, да се опиташ да ми помогнеш да хвърля сънищата така, че те да прогонят тези злодеи от земите ни. Сега народът ми се крие. Старците останаха ей там, долу. — Посочи в ниското под стръмния баир. — Треперят от страх, че войниците ще ги избият, ако не открият онова, което търсят.

— А какво търсят всъщност?

— Не знам точно. Аз се скрих сред духовете на нашите предци. Явно някой долу е казал на войниците за мен, понеже когато най-сетне успяха да ме хванат, ми знаеха името. Доста време успях да им се измъквам. Днес обаче се бяха притаили край едно от скривалищата ми за храна. Сграбчиха ме и искаха да им покажа къде са книгите.

— Това не са обикновени войници от Императорския орден — обади се Ничи, забелязала намръщеното му изражение. — Съгледвачи са.

— Откъде знаеш?

— Обикновените войници на Ордена не биха искали някой да сложи оръжие и да се предаде. Само съгледвачите, които са изпратени да проправят нови пътища и да търсят конкретна информация, биха взели пленници. Те разпитват хората. Тези, които откажат да говорят, биват подлагани на изтезания. Задачата на такива съгледвачи обикновено е да намират скрити свещени книги, които да предоставят на император Джаганг. Те не само откриват най подходящите пътища, по които да мине армията, а и доставят на императора нещо, което той цени най-много от всичко: знание, особено такова, скрито в книги.

Ричард го знаеше от собствен опит. Джаганг явно бе отличен познавач на историята и на всичко, свързано с древните времена. Използваше тази информация изключително ползотворно. Ричард винаги бе имал чувството, че го догонва в научаването на неща, които вече са известни на Джаганг.

— Откриха ли вече някои книги?

Бакърените и очи примигнаха.

— Дядо ми каза за някакви книги, но аз не знам тука да има книги. Градът е изоставен още от древни времена. Ако е имало книги, вероятно са плячкосани наред с други ценни вещи.

Ричард остана разочарован да разбере това. Беше се надявал да попадне на нещо, което ще му помогне да намери отговори, свързани с Калан. В крайна сметка Шота му спомена, че трябва да открие мястото на костите в Необятната пустош. Това гробище, където бяха попаднали, определено би могло да бъде наречено място на костите.

— Това е Необятната пустош, напи?

Джилиан кимна.

— Представлява огромна пустош, където животът е рядкост. Само моят народ е успял да устрои живота си тук, в тази безрадостна среда. Тук хората винаги са избягвали да идват. Навсякъде са пръснати оглозганите кости на смелчаците, дръзнали да припарят насам. Пръснати са тук, както и на юг, преди голямата граница. Мястото наистина се нарича Необятната пустош.

Ричард си помисли, че това място много му прилича на Дивото в Средната земя.

— Голямата граница ли? — подозрително попита Кара.

Джилиан погледна Морещицата.

— Голямата граница, която ни пази от Стария свят.

— Явно говори за южна Д’Хара — обясни Кара. — Явно за това съм чувала легенди за Каска като дете — защото се намира в Д’Хара.

Джилиан вдигна ръка.

— Това е мястото на предците ми. В древни времена са били унищожени от хора от Стария свят. Те също са можели да хвърлят сънища. — Загледа се в мрака на юг. — Но се провалили и били унищожени.

Ричард нямаше време да се замисля над чутото. И бездруго си имаше достатъчно проблеми.

— Да си чувала някога израза „лавинен огън“?

Джилиан смръщи чело.

— Какво е „лавинен огън“?

— Не знам.

Потупа с пръст долната си устна, като се опитваше да планира следващия си ход.

— Ричард — извади го от унеса Джилиан, — трябва да ми помогнеш да хвърля сънищата така, че да прогоня тези мъже от родината ми и да спася своя народ.

Ричард погледна Ничи.

— Да имаш идея как може да стане това?

— Не. Но мога да те уверя, че съвсем скоро ще се появят още войници, изпратени да потърсят онези тримата. Това не са ти обикновени войници от Императорския орден. Вярно, не са по-малко жестоки, но са доста по-умни. Предполагам, че хвърлянето на сънища е нещо, свързано с дарбата ти… и не е препоръчително да го правиш.

Ричард се изправи и вдигна едната си ръка на хълбока, загледан към тъмния силует на града в далечината.

— Търси онова, което е отдавна заровено… — прошепна на себе си. Обърна се към Джилиан: — Нали каза, че си жрица на костите. Искам да ми покажеш всичко, което е свързано с костите.

Тя поклати глава.

— Първо трябва да ми помогнеш да хвърля сънищата, за да мога да прогоня чужденците. Искам дядо и другите ми сънародници да са в безопасност.

Ричард въздъхна отчаяно.

— Виж, Джилиан, не знам как да ти помогна да хвърлиш сънищата и нямам време да мисля по този въпрос. Но вероятно, както каза и Ничи, става въпрос за нещо, свързано с магия, а сега не мога да използвам магия, защото е твърде вероятно магията ми да призове един ужасен звяр, който има силата да изтрепе до крак народа ти. Той вече уби мнозина мои приятели, които бяха до мен. Искам да ми покажеш какво знаеш за онова, което е отдавна заровено.

Джилиан изтри сълзите си.

— Онези мъже хванаха дядо и другите. Ще ги убият. Трябва първо да спасиш дядо ми. Освен това той е сказател. Знае повече от мен.

Ричард вдигна ръка на рамото и за да се опита да я успокои. Не знаеше как би се почувствал, ако човек, когото смяташе за достатъчно могъщ, че да му помогне, откаже да го направи и да спаси дядо му.

— Имам една идея — обади се Ничи. — Аз съм чародейка, Джилиан. Знам всичко за тези хора и за начина им на действие. Знам как да се справя с тях. Ти помогни на Ричард, а докато го направиш, аз ще сляза долу и ще намеря как да ви отърва от чужденците. Щом приключа, те вече няма да представляват никаква опасност за теб и за народа ти.

— Ако аз помогна на Ричард, ти ще помогнеш на дядо, така ли?

— Обещавам.

Джилиан погледна Ричард.

— Ничи държи на думата си — увери я той.

— Добре. Аз ще покажа на Ричард всичко, което знам за това място, докато ти се погрижиш тези хора да се махнат от земите ни.

— Кара, тръгваш с Ничи да и пазиш гърба.

— А твоя кой ще го пази?

Ричард постави крак на главата на мъжа, когото обезглави пръв, и измъкна ножа си от челото му. Посочи с острието.

— Локи ще ни пази.

Кара не остана особено доволна.

— Така значи — гарван ще ги пази гърба.

Той отри ножа си в ризата на войника, после го прибра в ножницата на колана си.

— Жрицата на костите ще ме пази. В крайна сметка, чакала ме е толкова време. Ничи е тази, която ще бъде изправена пред опасност. Бих бил благодарен, ако се погрижиш за нея.

Кара погледна Ничи, сякаш схванала подтекста на думите му.

— Ще бдя над нея вместо теб, Господарю Рал.