Калевала (50) (Фински народен епос)

Петдесета руна

Мариета, горда щерка,

дълго време си живяла

все под бащиния покрив,

все до милата си майка.

Пет верижки похабила,

шест герданчета сменила

с бащините си ключове,

скрити в бялата й пазва.

 

Долни прагове изтрила

с края на полите дълги,

горни прагове изтрила

с бухналите си кордели.

И прозорецът полегнал

изпод остричките лакти,

хлътнало и дюшемето

изпод токчетата остри.

 

Мариета, горда щерка,

изтърсачето на мама,

знаела какво е скромност,

чест умеела да пази.

Хранила се само с рибка

върху някаква коричка.

Не обичала яйцата —

квачката с петли общува!

Не обичала месото —

с пръч общува и козата!

Крави да дои не щяла,

казвала на свойта майка,

думала едно и също:

„Дева като мен не бива

да докосва краве виме —

с бици кравите общуват!

Няма мляко у юница,

както няма у телица.“

 

И с кобилата не щяла

да се вози на шейната.

Казвала на своя татко,

казвала на своя батко,

думала едно и също:

„Дева като мен не бива

да се вози на кобила —

с кон кобилите общуват!

Изведете друго конче,

малко конче ми впрегнете!“

 

Мариета, горда щерка,

целомъдрена девица,

знаела какво е скромност,

чест умеела да пази.

Тръгнала като пастирка

бели агънца да води.

С агнета била на хълма,

агнетата си пасели.

Водила ги тя, вървяла,

влезнала в гора елхова.

Чула песен кукувича,

песен на самотна птица.

 

Мариета, горда щерка,

седнала, че да послуша

в ягодовата поляна

върху крайчето на хълма.

Проговорила да каже

на добрата кукувица:

 

„Я кукни ми, кукувицо,

разкажи ми, златна птицо,

дето тука ми закука,

между ягодите зрели,

още дълго ли ще ходя,

още дълго ли ще скитам

с бели агнета в полята,

все сама под небесата!

Колко ще е, лято, две ли,

пет ли или шест години,

десет ли така ще чакам,

или утре ще дочакам!“

 

Мариета, горда щерка,

дълго трябвало да скита

с бели агнета в полята,

все сама под небесата!

Смок пробягвал под краката,

гущер лазил по ръката.

Но каквото смок не казва,

а и гущер премълчава,

боровинката го казва,

ягодката — изговаря:

 

„Откъсни ме, щом съм зряла,

захапи ме, щом съм свежа,

с медна обеца вземи ме,

с пафти от бакър ме грабвай

че и охлюв се задава,

а и червей долу чака!

Който мина, уж погледна,

но не ме съгледа никой,

че да се склони над мене,

да се спре, да ме откъсне,

Зряла, свежа да ме вземе,

младичка да ме отрони!“

 

Мариета, горда щерка,

като чула, приближила

боровинка да откъсне,

дива ягода да вземе

с крайчето на своите пръсти,

с хубавите си ръчички.

 

Приближила плод чудесен,

боровинка върху клонче,

дива ягода в тревата.

Странно се плодът поклащал:

нито да е плод на храста,

нито да е плод в тревата.

 

Пръчка хванала, да може

до плода да се докосне.

Той бил ужким на земята,

а пък скокнал по-нагоре:

от земята — на цървула,

от цървула — на крачето,

от крачето — на бедрото,

от бедрото — на полата.

 

Скокнал още по-нагоре:

от полата — на колана,

от колана — на гърдите,

от гърдите — на устата,

от устата — на езика,

от езика — на небцето,

от небцето — в гърло, в глътка,

че да стигне до стомаха.

 

Мариета, горда щерка,

почнала да понабъбва

от добрата боровинка,

дива ягода в тревата.

 

Поотпуснала коланче,

сетне поясчето снела,

тръгнала сама на баня,

скритом в сауна седяла.

 

Чудила се мила майка,

лучкала, че да налучка:

„Нещо става с Мариета,

с гордото дете на мама!

И коланчето отпусна,

че и поясчето хвърли,

ходи все сама на баня,

скритом в сауната ходи.“

 

Някакво момче от пода

проговорило тогава:

„Лошото у Мариета,

или още — Куриета,

е, че ходеше да скита,

бели агънца да води!“

 

Мариета, горда щерка,

носила утроба тежка

седем месеца, че осем,

а подире им девети.

На десетия в средата

зле изглеждали нещата.

Променена, закръглена,

от плода си натежала,

чакала тя, да дочака

само болката голяма!

 

Че помолила за баня:

„Майчице, рождена моя!

Разпали ми топла баня,

сауна с гореща пара,

белким нещо ме избави

от прииждащата болка!“

 

Рекла майката тогава,

рекла всичко да издума:

„Хайде, казвай, хубостнице,

где си бдяла, с кой си спала!

Женен ли е бил човекът,

старец ли, момче ли младо?“

 

Мариета, горда щерка,

отговорила тогава:

„Женен мъж не ме е срещал,

нито старец, нито никой.

Чуден плод видях на хълма,

нито да е плод на храста,

нито да е плод в тревата,

исках да си го откъсна.

Не усетих как го глътнах,

как в коремчето ми влезе,

оттогава то нараства,

оттогава — наедрява.“

 

Пак помолила за баня:

„Татенце добър, човечен!

Разпали ми топла баня,

сауна с гореща пара,

белким нещо ме избави

от прииждащата болка!“

 

Рекъл таткото тогава,

рекъл всичко да издума:

„Махай се оттука, кучко,

бягай, огън да те вземе,

скрий се в кучата си дупка,

в курвенската си бърлога,

там иди да се напъваш,

кучета да раждаш, кучко!“

 

Мариета, горда щерка,

мъдро казала тогава:

„Нито съм, да кажеш, курва

нито съм жена презряна.

Аз съм тази, дето ражда

хора, утрешни герои,

дето могат да надмогнат

славата на Вайнемойнен!“

 

Тя не знаела, горката,

на чии врати да хлопа,

где да си намери баня.

Проговорила, да каже:

„Пилти, мъничка слугиньо,

аз те имам за сестричка!

Намери ми топла баня,

сауна с гореща пара,

белким нещо ме избави

от прииждащите болки!

Само че — по-бързо бягай,

болките ми зачестяват!“

 

Пилти, малката слугиня,

проговорила, да пита:

„Баня от кого да търся,

сауна къде да искам?“

 

Мариета, горда щерка,

отговорила веднага:

„В Руотус ще я намериш,

на брега там, на — Сарая!“

 

Пилти, малката слугиня,

рипнала като сестричка,

всичко казано да свърши

и неказаното даже,

втурнала се като пушек

през разтворена вратичка.

Поповдигнала полата

с две ръце от двата края,

бързо бягала да стигне

Руотус, река Сарая.

Хълмовете проехтели,

падините зашумели,

камъните се повлекли,

изпопадали шишарки.

Чак при Руотус тя спряла,

на брега там, на — Сарая.

 

Руотус бил безобразен,

ял бил, пил бил на провала,

седнал там, на лично място,

в риза ленена и бяла.

 

Пооблегнат върху лакти,

питал той, че да попита:

„Ами ти, дете, чие си,

откъде си се довлякло?“

 

Пилти, малката слугиня,

казала каквото трябва:

„Тичам, търся топла баня,

сауна с гореща пара,

дето може да избави

от прииждащите болки.“

 

Домакинята мръсница

сложила ръце на кръста,

нещичко се олюляла,

но изправила се цяла,

зла устица да отвори,

злобничко да поразпита:

„Че за кой е тази баня,

кой за сауна те прати?“

 

Малката слугиня рекла:

„Мариета ме помоли.“

 

Домакинята мръсница

пак отворила устица:

„Тук за всеки няма баня,

нямам сауна за всички,

да я търси сред гората,

сред кошарите в листака,

там се копелета раждат,

там се пръкват, там погиват

там добича ноздра диша,

тор дими и вдига пара!“

 

Пилти, малката слугиня,

гръб обърнала веднага,

бързала да се завърне,

върнала се, за да каже:

„Не намерих топла баня,

сауна с гореща пара.

Домакинята мръсница

Зле ме срещна, зло да каже:

нямала за всеки баня,

жежка сауна — за всички,

да я търсиш сред гората,

сред кошарите в листака,

копелета там се раждат,

там се пръкват, там погиват,

дишала добича ноздра,

тор димял и вдигал пара.

Ей това ми рече, злата,

с тези думи ме отпрати.“

 

Мариета, горда щерка,

страшно ревнала да плаче.

Проговорила накрая:

„Щом е тъй, дошло е време,

както малките слугини,

както хората наемни,

да отида сред гората,

сред кошарите в листака!“

 

Вдигнала си тя полата

с двете си ръце, открая,

но си взела и метлата,

че коремчето да скрие,

и забързала, горката,

с болките си зачестили,

гъстата гора да стигне

и конюшнята в листака.

 

Молила се тя по пътя

с поглед, вдигнат към небето:

„Чуй, Творецо, помогни ми,

няма кой да ми помогне,

а съм толкова нещастна,

смазана и унижена!

Помогни ми, че да мога

от беда да се избавя,

в болката да се изправя,

зорлем да не си отида!“

 

Като стигнала яхъра,

казала на малко конче:

„Дишай, мое малко конче,

укроти се — да задишаш,

топла баня да разпалиш,

сауна с гореща пара,

дишай, че да ме избавиш

от прииждащите болки!“

 

Кончето се укротило

и започнало да диша

над узрялата утроба,

над прииждащите болки.

Стоплило се както в баня,

както в сауна гореща.

 

Мариета горда щерка,

мила майчица невинна,

тъкмо в тази топла баня,

в тази сауна гореща

своето синче родила,

сложила го на сеното,

в конската широка ясла,

под добрата конска ноздра.

 

Че окъпала синчето,

в дрехите си го обвила,

сложила го върху скута,

на ръцете си го взела.

 

Кътала да го прикъта,

хранила да го нахрани,

него — ябълката златна

върху сребърното клонче.

Носила го на ръцете,

на ръцете го люляла.

 

С мъничкото на ръцете,

с миличкото върху скута

тя поглаждала косичка

и целувала главичка.

* * *

Но — изчезнало детето,

от ръцете и от скута.

 

Мариета, горда щерка,

мила майчица невинна,

тръгнала дете да търси,

малкото дете невинно,

него — ябълката златна

върху сребърното клонче.

Търсила го под върбица

и под камък воденичен,

и под ситото с брашното,

и под улея с водата.

Търсила го сред тревите,

търсила го сред горите.

 

Търсила го дълго, дълго,

гледала да го намери

между храсти и дъбрави,

между пясъци и дюни:

преобърнала цветята,

шумата и дървесата,

корените подкопала,

върховете разлюляла.

 

Нищо ново не открила,

продължавала да търси.

Срещнала звезда висока,

пред звездата се склонила:

„Бог те е довел, звездице!

Бог те е довел да кажеш

моят син къде изчезна

и защо го още няма!“

 

Отговорила звездата:

„И да знам, не бих изрекла

твоят син къде се губи.

Грея аз заради него

и върху студа в блатата,

и върху леда в тъмата.“

 

Нищо ново не открила,

продължавала да търси.

Срещнала луна висока,

пред луната се склонила:

„Бог те е довел, луничке!

Бог те е довел да кажеш

моят син къде изчезна

и защо го още няма!“

 

Отговорила луната:

„И да знам, не бих изрекла

твоят син къде се губи.

Грея аз заради него,

нещичко в нощта да светне,

нещичко в деня да блесне.“

 

Нищо ново не открила,

продължавала да търси.

Срещнала високо слънце

и пред него се склонила:

„Бог те е довел, светило!

Бог те е довел да кажеш

моят син къде изчезна

и защо го още няма!“

 

Рекло яркото светило:

„И да знам, не бих изрекъл

твоят син къде се губи.

Светя аз заради него,

цялото в сребро и бисер,

цялото от чисто злато!

 

Но — щом молиш, ще ти кажа

твоят син къде се губи.

Ябълката твоя златна

върху сребърното клонче

е затънала в блатата,

пясъците я подмитат!“

 

Мариета, горда щерка,

син намерила в блатата.

Взела си го здрав и читав

и си го завела вкъщи.

* * *

Чедото на Мариета

раснало като децата.

Само че било без име

име нямало момчето.

Цвете мое, златно цвете! —

тъй го майка му зовяла.

Почнали да търсят кръстник

за светената водица,

Вироканас се намерил —

Бог карелски, Бог на зова.

Старецът се поогледал,

чак тогава се изказал:

„Малкият е омагьосан,

за света вода не става,

но и други нека чуем,

мнение и те да кажат!“

* * *

Кой детето ще огледа,

че и мнение да каже?

Стигнали до Вайнемойнен,

предсказателя извечен,

той детето да огледа,

че и мнение да каже.

 

Доблестният Вайнемойнен

имал мнение накрая:

„Този син е от блатата,

син на клона, на тревата

дайте му вода студена,

дайте му трева зелена,

заведете го в блатата,

натопете му главата!“

 

Мъничкият проговорил,

с опита от две недели:

„Старче, ти не си с ума си,

нито можеш, нито знаеш

как да мериш, как да съдиш,

че и вярно да отсъдиш!

За бедите твои страшни

и за стъпките неверни —

кой те е завел в блатата,

кой ти е топил главата?

Сам в годините по-млади

родната сестра заложи,

че да си спасиш живота,

от смъртта да се избавиш.

 

Нищо-нищичко не знаеш

за калта и за блатата,

но си знаел да погубваш

през годините по-млади

хубавици — вдън реките,

девственици — вдън блатата!“

* * *

Кръстили тогаз момчето

със светената водица,

че да стане крал карелски,

на властта — добър носител.

 

Вайнемойнен се разсърдил,

разгневил се, разлютил се,

станал, тръгнал да си ходи,

стигнал до брега крайморски.

Там запял последна песен,

пял за сетен път вълшебно,

с песен лодка си направил,

обковал я с медни шини.

 

После, седнал най-открая,

към морето се отправил,

но продумал на раздяла,

сетните си думи казал:

„Времето тече, не спира,

ден ще мине, друг ще дойде,

Знам, че пак ще ме потърсят,

Знам, че пак ще бъда нужен:

Сампо да скова отново,

щуча гусла да направя,

месечинка да отприщя,

слънце ново да отворя,

ако няма слънце, месец,

че и радост на земята.“

 

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал с малката си лодка,

обкована платноходка,

тръгнал през водите сини

към въздушните простори,

към небесната си майка.

 

Там се лодката му спряла,

платноходката замряла.

Само кантеле оставил,

щуча гусла на земята,

сред Финландия да звънка

с тънък глас, с душица тънка.

* * *

Време е, уста затворил,

и езика да завържа.

Край на песента е нужен,

нужно е и тя да свърши.

Нека си поспят жребците,

стигнали след бяг безкраен,

че косата се размеква

там, където е косила,

че водицата утихва

там, където, се е вляла,

че и пламъчето гасне

там, където е трептяло.

Редно е и тази песен,

минала през нощ дълбока,

в утрото да си полегне,

слънчево да се завие.

 

Чувал съм да се говори,

честичко да се повтаря:

„Водопадите се сипят,

но изсипва ли се всичко?

Има ли певец насъщен,

който всичко да разкаже?

И не е ли нужен краят,

ако нещичко си казал?“

 

Спирам, трябва да отдъхна,

да се укротя накрая.

Навъртях кълбо от песни,

нишките завързах здраво,

на тавана ще го сложа,

с костено ключе заключа,

там да си стои, да чака,

да мълчи, да не подскача —

кост додето не обърна

и костицата — раздвижа;

Зъб додето не обеля,

и устата — не отворя.

 

Че какво е да запееш,

приказно да проговориш —

всеки лес не ще обходиш,

всеки бор не ще достигнеш!

Майка ми, не е тя жива,

няма я сред нас, добрата,

думите ми да послуша,

песента докрай да чуе.

Борове сега ме слушат,

чуват ме сега елите,

махат с клончета брезите,

радват ми се — берекини.

 

Майка си загубих малък,

ласка майчина не помня.

Пеех като чучулига,

като славейче в гората,

станах чучулига — в тръни,

славейче — сред камънака,

да живея от трохичка,

да се радвам на коричка.

Мащехата ме прогони

и от бащината къща,

вън ме, на снега, изхвърли,

хвърли ме на ветровете,

Зимата да ме разнищи,

вятърът да ме изпие.

 

Тръгнал като чучулига,

като сив врабец подскачах,

с човка разорах земята,

от пътечка до пътечка,

нищеше ме всяка зима,

пиеше ме всеки вятър,

Звънко зъзнах в студовете,

студ студувах в ледовете.

 

Хората са най-различни,

между тях какви ли няма?

Идат, че да те обидят,

нещо лошо да ти кажат:

кой гласа ти не харесал,

кой езика не разбирал,

кой не смятал, че са думи

думите, които казваш,

кой не смятал, че е песен

песента, която пееш.

 

За добро ви моля, хора,

не намирайте за странно,

че като дете се мъча

своето си да намеря!

Нито учих да науча,

нито някому слугувах,

че да чуя чужди думи,

чужди мисли да повторя!

 

Обучаваха се други,

мен не взеха, аз останах

все от майка си да уча,

от единствената моя!

 

Тъкмо вкъщи аз научих

още в ранните години

как вретеното изприда,

как развоят изтъкава,

как длетото издълбава,

ножчето как шари пръчка.

 

Както и да е, но виждам:

път отворих на певеца,

клонче от дърво открехнах,

сторих някаква пътека.

Нови пътища ще бликнат,

старите ще се повтарят,

все към песни — по-богати,

все към думи — по-достойни,

в поколенията нови

на народа, който крачи.