Калевала (23) (Фински народен епос)

Двадесет и трета руна

Нужда имаш от съвети,

от напътствия, невесто!

От кого урок ще вземеш,

от кого ще се поучиш?

 

Само Осмотар умее

Калевата дъщеричка

и на нещо да поучи,

и добре да го направи,

че да си снаха чудесна,

хвалена навред невеста,

от съпруга си — желана,

от свекървата — приета.

 

Чули Осмотар тогава

как говори-направлява:

„Булке, мъничка невесто,

нежно клонче резедаво,

мене слушай, та послушай,

че не бива да повтарям!

 

Ти, цветче, сега отлиташ,

тръгваш, ягодке зелена,

литваш, кърпичке развята,

хвръкна, бархетна власинке,

да се отделиш от къщи,

къща родна да оставиш,

че да влезеш в чужда къща,

чужд стопанин да завариш,

чужди нрави да намериш,

че и чужди обичаи.

Трябва три пъти да мериш

всяка дума, всяка стъпка:

там не храни, там не друска

майчината пазва топла;

няма там поляни с песни,

светли, бащини поляни!

 

Тук, от родната си къща,

можеш всичко да си вземеш,

само три неща — не бива:

сънищата си чудесни,

майчините свидни песни,

щедрата за теб трапеза!

 

Всичко вземай, но торбата

с чудни сънища момински

остави отвън, на прага,

за сестрици и за дружки!

Остави тук, зад вратата,

отмети като с метлата

детство, младост, лудории,

весел смях и свидни песни,

олелиите в леглата,

бъркотиите в нещата!

Остави на мили дружки

мързела си пеперуден,

подхвърли им го в полата,

да го отнесат в гората!

 

Старото ще те отмине,

новото ще те догони,

но не чакай да намериш

бащино добро от свекър:

ниско вече ще се кланяш,

а и рядко ще говориш!

 

Старото ще те отмине,

новото ще те догони,

но не чакай да намериш

жал на майка от свекърва:

ниско вече ще се кланяш,

а и рядко ще говориш!

 

Старото ще те отмине,

новото ще те догони,

но не чакай да намериш

обич братова от девер:

ниско вече ще се кланяш,

а и рядко ще говориш!

 

Старото ще те отмине,

новото ще те догони,

но не чакай да намериш

ласка сестринска от зълва:

ниско вече ще се кланяш,

а и рядко ще говориш!

 

Дай Бог, докато си жива,

докато те месец грее,

лоша дума да не чуеш,

да не срещнеш зла одумка!

Къщата обича вярност,

хубавее с чистотата,

в брака къщата те учи:

кой си, колко си сполучил!

Всяко нещо има място

в неразтребената къща,

женските ръце го знаят,

мъжките очи го виждат!

 

Старият — и вълк да бъде,

мечка — дъртата стръвница,

смок — намусеният девер,

пуяк — зълвата надута,

всички трябва да почиташ,

всекиму да се покланяш

дваж и три пъти по-ниско

от поклона в тази къща,

с който пред баща заставаш

и пред майка мъченица!

 

Трябва отсега да имаш

бистър ум и кротък разум,

зорка в грижите да бъдеш,

в мислите си — равномерна,

светъл поглед ти е нужен,

че и в тъмното да видиш,

остър слух — да не пропуснеш

първия петел в зората!

Кукуригането чула,

второто недей изчаква,

бързо ставай и оставяй

който спи, да си доспива!

 

Няма ли петли да пеят,

утрото да огласяват,

месечината, звездите

всичко могат да ти кажат!

Често има да излизаш,

с месеца да разговаряш

и звездите да разпитваш:

като знаят, да ти кажат!

 

Звездната кола небесна

ако се на юг изправи,

а с опашката — на север,

значи време е да ставаш

от леглото на мъжа си,

от постелята си топла,

огън в пепелта да търсиш,

пламък в пустата жарава,

че искрици да раздухаш,

без да стигаш до пожари.

 

Огън ако не намериш,

жар ако не дораздухаш,

разбуди тогаз мъжа си,

разтърси го, хубавеца:

«Огън дай, съпруже мили,

пламък колкото искричка!»

 

Кремъче ако получиш,

прахан трябва да добавиш

и с огнило да зачаткаш,

белким нещо се подхване,

та с припламнала паздерка

до огнището да стигнеш,

че те чакат гладни-жадни:

свекърово вихрогонче

и свекървина юница,

деверова дойна крава,

че и зълвино теленце

чакат, гледат те в ръцете.

 

Наведи се, че да влезнеш,

да прекрачиш през обора,

кравите като нахраниш,

погрижи се за овцете!

Дай сено на всички крави,

на телетата — кърмица,

на конете — детелина,

суха слама — на овцете!

В кочината не нагазвай,

не подритвай с крак прасенца,

само насипи кърмата

и в корито, и в кърмило!

 

Не помисляй да полегнеш,

да се донаспиш в обора,

ужким че така наглеждаш

вече сития добитък!

Сит ли е, не се задържай,

нямаш работа в сеното!

Работата ти е вкъщи

при детето пеленаче,

дето, неповито, плаче,

зер не може да говори;

гладно ще е то и жадно,

мокро милото ще зъзне,

ако го оставиш вкъщи

цяла сутрин сам-самичко!

 

Стигне ли се до почивка,

винаги ще си четвърта:

след ведрото за десница,

след метлата за левица,

след паздерката за устни

идваш на четвърто място!

 

Има под, че да го триеш,

и дъски, че да ги миеш;

лиснеш ли вода на пода,

виж дете да не опръскаш!

А детенцето на пода,

зълвино дори да бъде:

наведи се, повдигни го,

избърши го, погали го,

отчупи му, намажи му

с повечко масло комата!

Питка няма ли, тогава

дай му по-добра коричка!

 

Масата когато миеш,

късно вечерта, в неделя,

мий отгоре, мий отдолу,

че подмивай и краката!

 

Пейките като изтриваш

с мокра кърпа изцедена,

трий отгоре, трий отдолу,

че забърсвай и стената!

 

Прах полиците събират,

прах прозорците натрупват,

мий грижливо, мий прилежно

с мокра кърпа изцедена,

че прахта да не политне,

да не стигне до тавана!

 

Там пък — сажди се натрупват,

дето искат суха кърпа;

суха кърпа за стената,

мокра кърпа за гредата.

Тъй е: къщата е къща,

трябва да се стопанисва!

 

Чуй, невесто, ще ти кажа,

казано да е, да знаеш:

без сукман не се развявай,

не ходи без чиста риза,

без завързана забрадка

и без чехлички нахлути,

че мъжете не обичат

мърляви жени да гледат!

 

Виж на двора да опазиш

белоцветната офика,

плод налялата брекина,

милото дръвче чудесно,

с нежни цветове и листи,

че и с плодове накрая,

та по него ще гадаеш

и от него ще узнаеш:

люби ли, или не люби

милият съпруг жена си!

 

Вслушвай се с ухо на мишка,

с лапи заешки отскачай,

шия гъвкава е нужна,

млада и подвижна шия,

стръкче жилаво на хвойна,

жилав лист на песекиня!

Трябва всичко да оглеждаш

и от всичко да се пазиш,

никога да се не спъваш,

никъде да не пропадаш,

дрехите да не объркваш,

а и своята постеля!

 

Дойде ли от оран девер,

зълва от обор, от плевня,

мил съпруг, оставил рало,

върне ли се от полето:

донеси вода с ведрото,

поднеси изпрана кърпа,

наведи се с нежна дума,

поведи сърдечно слово!

 

Ако видиш, че се връща

с тежка кошница свекърва,

отиди да я посрещнеш,

поклони й се на двора,

па вземи, каквото носи,

да го донесеш до вкъщи!

 

Ако ти сама не знаеш

и сама не се досещаш:

где кому какво е нужно,

че с това да се заемеш —

питай своята старица:

«Миличка свекърво моя!

Я кажи, с какво да почна

и какво да донаправя!»

 

А старицата ще каже,

точно тъй ще отговори:

«Има и с какво да почнеш,

и какво да донаправиш:

Хубаво смели зърното,

ситничко пресей брашното,

донеси водица прясна,

замеси тесто, да бухне,

събери по-сухи съчки,

разпали пещта по-силно,

изпечи погача бяла,

питка загърни в месала,

че измий, каквото има

да се мие, да се трие!»

 

Щом свекървата ти казва,

опитна жена подсказва:

отбери зърно от плевел

и тогаз иди да мелиш!

Но когато си в килера,

влезеш ли сама да мелиш,

ти оттам не се разпявай,

чутуро, не се надвиквай,

дай на стритото да вика

и на смляното — да пее!

А самата ти — не пъшкай,

не въздишай издълбоко,

че и свекър ще помисли,

и свекървата ще каже:

лошата снаха тъгува,

злобната снаха бушува!

 

Затова пресей брашното,

изсипи го с пълни шепи,

че да ти е весел хлябът,

месен и замесен с грижа;

бучица, дори брашнена,

в този хляб да не остава!

 

Видиш ли ведрата празни,

подхвани ги, повдигни ги,

занеси ги на герана,

хубаво да се напълнят;

донеси ги както искаш,

на кобилица, с ръцете,

само гледай да побързаш

час по-скоро да се върнеш,

като тръгваш за водица,

на водица да не ставаш,

че и свекър ще помисли,

и свекървата ще каже:

себе си снахата гледа,

на лика си се любува,

отразена във водата

в кладенеца, в езерата!

 

Идеш ли дърва да вземеш

от закътания навес,

Вземай ги едно след друго,

тъпичките не подбирай!

Донеси ги тихо вкъщи,

наведнъж не ги изсипвай,

че и свекър ще помисли,

и свекървата ще каже:

Лошата снаха подбира,

злобната снаха разсипва!

 

А отидеш ли в хамбара

нещичко оттам да вземеш,

гледай да не се потутваш,

дълго да не се задържаш,

че и свекър ще помисли,

и свекървата ще каже:

Лошата снаха изгребва,

злобната снаха раздава!

 

Съдовете като миеш,

мий добре, а не — отгоре,

мий отвътре, мий отвънка,

мий ушите на гърнето,

че подмивай и отдолу,

щом е мито по страните!

 

Към гърнетата поглеждай,

към измитите лъжички:

куче да не ги отнася,

котка да не ги събаря,

птица да не ги нацвъка,

а децата — изпочупват!

На рояк летят децата,

пълни са с деца селцата,

на гърнета те посягат,

грабнали лъжица — бягат!

 

Банята ако разпарваш,

донеси вода, да кипне,

а брезовата метличка

потопи, че да омекне,

но и там не се потутвай

и не се задържай дълго,

че и свекър ще помисли,

и свекървата ще каже:

лошата снаха се мае,

злобната снаха се вкисва!

 

Бързай, трябва да повикаш

първо свекъра на баня:

«Хайде, драги, заповядай,

банята е пълна с пара,

от брезище свих метличка,

пейките измих, да светнат;

хубаво ще се напариш,

весело ще се облееш —

камъните жар разжаря,

плиснеш ли ги, вдигат пара!»

 

Дойде ли за хурка време

или време за совалка,

палци не търси в селото,

сръчност не търси на двора,

не разчитай на съвети,

нито пък — на чуждо бърдо!

 

С палец свой, с вретено свое

изпреди си своя нишка:

вълна се заприда бавно,

бързо се предат кълчища!

Намотавай на чилета,

че навивай на кълбета,

че притягай на кросното,

да си изтъчеш платното!

Дръж в ръцете си разбоя

и над бърдото залягай,

че да потече платното

за сукманче и за фуста

от влакното на овнето,

от фъндъка на овена,

от валмото на овцата,

лятно стригана за вълна!

 

Чуй сега, че да ти кажа,

вслушай се, като говоря:

ечемик свари за пиво,

малц — за благата напитка,

гледай само да изгаря

скършеното, не — зърното!

 

Благото когато кипне,

поопитвай го на сладост,

без да го разбутваш с пръчка,

без да го въртиш с лъжица:

бъркаш ли, с ръка разбърквай,

с длан отгребнато опитвай!

Влизай в банята по-често,

чиста да ти е ръката!

 

Благото събира котки,

котараци край казана!

Страх от тези котки имай,

не — от вълците в гората,

в банята когато влизаш

нощно време, в късна доба!

 

А когато гост почука,

посрещни го както трябва!

Всеки дом е спастрил, скътал

нещо хубаво за госта:

вкусна мръвка от месото,

курабия от тестото!

 

Покани да седне гостът,

усмихни се дружелюбно,

масата преди да сложиш,

нахрани го с топли думи!

 

А когато си отива,

а когато се прощава,

ти сама не го изпращай,

не излизай вън, на двора,

да не разгневиш мъжа си,

да не ти се поразсърди!

 

Искаш ли да поизлезнеш

и на гости да отидеш —

не излизай, без да кажеш,

не отивай, без да питаш!

А и в селото — внимавай,

вслушвай се какво говориш:

своя дом не укорявай,

зла свекърва не нападай!

 

Ще те питат и невести,

и женици ще разпитват

свекърът дали укрива

масленицата от тебе.

Ти не смей да проговаряш,

че я крие и укрива,

а кажи, че ти оставя

нещичко да понамажеш,

колкото и да го няма

твоето масло гранило!

 

Слушай ме, добре да чуеш

туй, което ще ти кажа!

Роден дом сега оставяш,

за да идеш в чужда къща.

Майка си недей забравя,

ще я огорчиш, горката!

Тя живот ти е дарила,

хранила те е, поила,

носила те е в плътта си,

кърмила те е с гръдта си,

често пъти недояла,

в нощите над теб е бдяла,

люлката ти е люляла,

нежни песни ти е пяла.

 

Който изоставя майка,

майка който огорчава,

мир при Мана не намира,

зло го чака при Туони.

Има в Манала да страда,

да си пати в Туонела,

който огорчава майка,

майка който изоставя.

Маналските бели щерки,

туонелските — ще кажат:

«Как можа ти да забравиш,

как можа да изоставиш

тази, дето се потеше,

дето с теб в сърцето беше,

дето в банята самичка

върху сламата лежеше

болките, с които идем —

да живеем, свят да видим!»“

* * *

И старицата от пода,

дрипавата просякиня,

праговете на селцето,

хората му опознала,

проговорила накрая,

казала каквото знае:

„Пял петелът на жена си,

син кокошкин кукуригал,

гарванът, и той си пее,

пролет ако се забави.

Песен и на мен приляга,

но къде е тя, отмина,

настани се в чудна къща,

в скута на жена любима.

Само аз — без дом, без злато

и без обич поменувам.

 

Чуй, сестрице, мен послушай!

В къща мъжова отиваш —

сляпо своя мъж не следвай,

както правех аз самата,

обичаите да следвам,

на мъжа си да угаждам!

 

Бях цветче, когато раснах,

в борова гора — калуна,

вдигах се, издънка млада,

стройно се извих в момиче,

всички казваха — черешка,

златна ягодка в гората,

пиленце — зова ме татко,

патенце — зова ме майка,

птицо — казваше ми батко,

чинка — казваше ми кака.

Бликах, сякаш цвят в полята,

връзвах, сякаш плод в гората

кипвах върху бреговете,

звънках върху цветовете,

долините огласявах,

светли хълмове разпявах,

с мен играеха горите,

с мен се вдигаха тревите.

 

Хоп — лисичето в капана,

катеричката се хвана,

мъж желан, мечта-надежда,

в чужда къща те отвежда.

Бог момичето създава,

Бог така го възпитава:

до съпруг да е съпруга,

до свекървата — робиня.

 

Тъй черешката очаква,

златна ягодка не трае

Чужди устни да я схрускат,

чуждото да приласкае.

Сякаш нещо тук й пречи,

сякаш нещо тук я мъчи,

с клонче удря я брезата,

с корен спъва я елхата.

 

Влезнах аз като съпруга,

пред свекървата застанах,

казваха ми дотогава,

че това е къща стара,

че са шест добрите стаи,

две, да кажем, са килери,

че до нея са хамбари,

че цветя растат край пътя,

край потока — ечемици,

по полетата — овеси,

че се лее там животът,

сякаш по вода протича,

че париците са много,

а и нови ще прииждат.

 

Луда бях, че съм отишла,

глупава, че се ожених:

къщичка — на шест подпори,

а отвън — на седем колци.

Вън — безжалостни простори

и проскубани елшаци,

скапани гори прогнили

и безплодни храсталаци,

пусти навеси, сандъци,

празни кочини, хамбари,

само приказките — много,

че да искаш да добавиш.

 

Майка си докрай нечула,

влязла вече в нова къща,

обич, мислех, ще намеря,

ще дочакам, смятах, почит.

Огън исках да разпаля,

но и паздерка не срещнах,

търсех, спъваше ме прага,

удряше в чело — гредата.

Погледите ме следяха:

поглед чужд иззад вратата,

мрачен поглед от стената,

остри погледи от пода,

Зли очи — далечни, чужди,

че и огън в тях бушува,

с пламъци като езици

изпод гърлото на свекър.

 

Мислех си, и туй ще мине,

както всичко отминава,

хората ще се разчувстват,

стига аз да съм смирена:

като заече препусках,

като катеричка скачах,

бях последната в леглото,

първата, която става,

но и обич не намерих,

както не дочаках почит —

лес да бе, бих го изсякла,

връх да бе, бих го подмела!

 

Млях брашното, та премелвах

буците му търпеливо,

че да може да преглътне

огнегърлата свекърва,

седнала все тъй, открая,

на трапеза господарска.

Само моят хляб бе пълен

с камъчета нестрошени,

печката ми бе трапеза,

общият черпак — лъжица.

 

И нали си бях невеста,

миличка снахица нежна,

мъх събирах от блатата,

че да си замеся хляба,

носех от геран водата,

че на глътки да я пия;

та отнасях и блюдата,

белким нещо в тях открия.

Цяла нощ да бях стояла

край греблата, край веслата,

риба пак не бих видяла

на свекървата в ръката,

а каквото се не случи,

няма как да си го спомниш!

 

Жънах лете класовете,

ринах зиме снеговете,

сякаш бях жена наемна,

взета само за слугиня.

Даваха ми в тази къща

и свекърва, а и свекър

туй, което е по-дълго,

туй, което е по-тежко,

вила — ако е голяма,

и бухалка — по-отбрана.

Как един не се замисли,

че съм слабичка женица,

че повяхват и герои,

че угасват и жребици!

 

Тъй, невеста в тази къща,

правех, всичко да направя,

струвах, колкото си струвах,

а додето други спяха,

влизах аз в легло-огнище,

че да се пека на огън.

 

Слушах всякакви нападки,

гълтах всякакви обиди,

весела, че да отминат,

кротка — за доброто име.

Дъждове от думи бяха

думите под тази стряха,

бяха гвоздеи и мушки,

полетелите градушки.

 

И търпях аз, изтърпявах,

зло към злото да прибавя,

масло в огън да налива

безпощадната свекърва.

Но не ме това погуби

и не ме това отчая:

вълк излезе от мъжа ми,

мечка стана той накрая,

уж яде, а не поглежда,

ляга уж, а гръб отрежда.

 

Тъкмо от това застрадах,

скривах се в хамбара, плачех,

спомнях дните си предишни,

светлите си дни човешки

там, на двора на баща ми,

в майчината топла къща.

 

Песента, която зная,

пях и още ще я пея:

«Гледала добрата майка

ябълчица да отгледа,

станала фиданка чудна.

Зле я само засадила

сред земя неплодородна,

сред навъсени полета,

сред жестоки камънаци,

пънове и коренища —

там да се плоди дръвчето,

там да страда и да жали.

 

Ставах аз, това се знае,

и за по-достойно място,

и за двори по-широки,

и за порти по-високи,

ставах и за мъж по-хубав,

и за по-добър закрилник.

Как се срещнах, как се свързах

с този будала накрая —

с тяло като черен гарван,

с нос като на черна врана,

с вълче гърло зад устата,

с меча стъпка под петата!

 

Този ако бе ми нужен,

щях в гората да отида,

че едно дърво да взема,

пънче някакво край пътя,

чим да сложа за косата,

рижав лишей — за брадата,

хладен камък — за устата,

мека глина — за главата,

въгленчета — за очите,

бели шумки — за ушите.»

 

Бях запяла тази песен,

с нея се успокоявах,

миличкият като влязъл,

че да чуе зад вратата!

Боже мой, така подскочи

и така навън изхвръкна,

че по нрава го усетих

и по мечата му стъпка:

не от вятър, а от злоба

вееше му се перчемът,

че и скърцаха зъбите

с пламък лош между очите.

Пръчка някаква докопал,

взел в ръцете си тояга,

втурна се — да ме пребие

и успя да ме удари!

 

Сетне, нощ като настъпи,

като тръгнахме за отдих,

той посегна към стената,

взе камшик иззад вратата,

не за друг го взе — за мене,

за жената си нещастна.

 

Отдих ли? Каква почивка?

Сън такъв не бих желала!

Както легнах аз до него,

той така ме преобърна,

би ме с яростни плесници,

би ме с длани и юмруци,

би ме с жилави камшици,

като моржови костици.

 

Че побягнах от мъжа си,

от нещастната постеля,

но и той — отзад напада,

стигнах някак си вратата!

Там ме хвана за косите,

кичури от тях оскуба,

че ги хвърли вън, на двора,

вятърът да ги разнася.

Нито можеш да извикаш,

нито някой ще те чуе!

Стой в цървула си железен,

че му навърви вървите!

И стоях аз до стената,

с гръб към камъка зазидан,

чаках бяс да поутихне,

да отмине гюрултия.

Но утихна ли? Остана!

Бяс човешки край си няма!

 

Мръзнах, докато измръзнах,

чаках, сякаш че ме чакат

там оттатък — зад стената,

там оттатък — зад вратата.

Там започнах да се питам

и започнах да гадая:

може ли да се изтрае

този гняв и тази злоба

в съборетина на Лемпо,

в дяволско гнездо на чума?

 

Чак тогава се сбогувах

и отминах злата къща,

дълго бродих през полята,

дълго газих през блатата,

през потоците прескачах,

в края роден да се върна.

Там елхите бяха сухи,

боровете — изкривени,

гракна гарванът да каже,

враната — да го повтори:

«Тука не търси родина,

нямаш татко, нямаш майка.»

 

Чух ги аз, но ги отминах,

братовия двор да стигна.

Скръцна портата, изскърца,

цялото поле заглъхна:

«Ти ли си! Защо се върна!

Кой сега ще те посрещне!

Татко ти умря отдавна,

майка ти отдавна свърши,

чужд човек е твоят батко,

взе си за жена — рускиня!»

 

Бавно минах аз през двора,

че да влезна в къща родна,

хванах дръжката над прага,

но ми се видя студена.

 

Влезнах в стаята предишна,

стъпих, без да се озъртам,

но една стопанка нова

срещна ме оттам сърдито.

Тя ръка не ми подаде,

аз ръка не й подадох,

мен ме води стара гордост,

нея води гордост нова.

Печката с ръка опитах,

Стори ми се твърде хладна,

хлад ме лъхна от стените,

от тавана, от ъглите.

 

Брат ми, в ниското полегнал,

там, до печката, лежеше,

целият покрит от сажди,

целият обсипан с пепел,

в мръсотия чак до лакът,

в калнотия чак до гуша!

 

Тъй ми проговори братът,

сякаш чужд на чужд продума:

«Ти — коя си? Кой те праща?»

Аз тогава му отвърнах:

«И сестра си ли забрави,

родната сестричка мила!

Породи ни обща майка,

обща майка ни отгледа,

патица една и съща,

и една и съща — гъска!»

Ревна братът, че заплака,

та проля сълзи горчиви…

 

Сетне тихичко помоли

нелюбезната съпруга:

«Дай да хапне — на сестра ми!»

Но жената го изгледа,

зелева чорба поднесе

с кокал глозган, та оглозган,

я от по-далечни хора,

я от кучето на двора.

 

Сетне пак помоли тихо

нелюбезната съпруга:

«Дай да пийне — на сестра ми!»

Но жената го изгледа,

пиво мършаво поднесе,

жълта някаква водичка,

неоплакнала ръцете,

та очите да оплакне.

 

Тъй си тръгнах, тъй оставих

роден брат и родна къща,

ден вървях, неделя скитах,

дълго ходих, обикалях

заливите край морето,

бреговете край реките,

дворовете без огради,

незалостените порти,

ходих, водих аз рояци —

гладни, дрипави, дечица…

 

И не са, да кажеш, малко,

повечко са тези хора,

дето гледат да ти креснат,

че носа да ти натрият.

Рядко срещат се ония,

дето те с добро посрещат,

нужна дума да ти кажат,

печката си да разпалят,

ако дъжд те е забръскал,

ако сняг те е затрупал,

ако влизаш с мокри дрехи,

с вледенена вече шуба.

 

Можех ли да си помисля,

можех ли да си представя,

сто човеци да говорят,

хиляди да го повторят,

че беда, и то — такава,

че такава страшна мъка

някога ще ме догони,

че да имам да си патя!“