Калевала (40) (Фински народен епос)

Четиридесета руна

Доблестният Вайнемойнен

лодката повел нататък,

тъмните скали загърбил

и селцето сред скалите.

С песен лодката вървяла,

леко порила вълните.

 

И жени по бреговете,

и девойки по скалите

слушали, че да си кажат:

„Кой ли пее тази песен?

Никога не е звучала,

никога не се е пяла!“

 

И кормувал Вайнемойнен:

ден — до края на реката,

ден — до края на блатата,

ден — до праговете водни.

 

Леминкайнен там си спомнил

где, какво, кога е слушал

за потоци, водопади

и за зли водовъртежи.

Казал, че да се изкаже,

чутото да преразкаже:

„Водни прагове, замрете,

замълчете, водопади!

Чуй, русалко на водите!

Наведи се над скалите

между белите потоци

с длани да поспреш водата,

с две ръце да я обгърнеш,

пяната й да отмиеш —

пръска да не ме опръска,

капка да не ме докосне!

 

Чуй, невесто на водите,

дъщеря на водопада!

Я вземи в ръце потока,

че да го приспиш с гръдта си,

в пеленка да го повиеш,

хубаво да го превържеш,

че да няма грях невинен,

мъж безгрешен — да не гине!

 

Камъни между потоци,

зъбери между водите!

Не поглеждайте към мене,

не навеждайте главица

към добрата стара лодка,

дървената платноходка!

 

Думите ако не стигат,

Кимо аз ще ви изпратя,

нека той, синът на Камо,

дупка в камък да пробие,

от скалата да отрони,

че водата да отбие

от добрата стара лодка,

дървената платноходка!

 

Ако и това е малко —

господарят на водите

в мъх скалите ще превърне,

лодката ми — в едра щука,

като стигнем водопада,

кипналата страшна бездна!

 

Чуй, невесто на водите,

дъщеря на водопада!

Запреди мъгла-къделя,

навърти от нея нишка,

изпери я на реката,

протегни я през водата,

все по нея да пристъпвам,

все по нея да се движи

и добрата стара лодка,

дървената платноходка!

 

Чуй ме, Мелатар, русалко

на потоците сребристи!

Поведи добрата лодка,

дървената платноходка,

все покрай скалите злобни,

смръщени и завистливи!

 

Ако и това е малко —

мили Уко, мили Боже!

С гола сабя поведи ни,

нас спасил, спаси и нея,

старата, добрата лодка,

дървената платноходка!“

 

Доблестният Вайнемойнен

с лодката щастливо минал

през кипежа на водите,

през капана на скалите,

през настръхналата пяна

под високите порои.

 

Сетне в разлива навлезнал,

но между водите кротки

спряла лодката, замряла:

ни напред, че да пристъпи,

ни назад, че да отстъпи,

мрачно лодката стояла.

* * *

Хванали се за веслата,

за елховите лопатки,

и ковачът Илмаринен,

и щуракът Леминкайнен.

Ха — напред, че ха — назад, но

ни — напреде, ни — назаде,

хич не мръдва тази лодка,

дървената платноходка.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Сине Лемпов, Леминкайнен!

Я се наведи да видиш

заора ли тази лодка,

дървената платноходка,

в плитчините на реката,

в разливите на водата,

върху пясък ли заседна,

пън ли, камък ли я стегна!“

 

Щуравият Леминкайнен

се навел, че да огледа

откъм дъното нещата.

Поотворил си устата:

„Не на пън и не на камък,

налетели сме жестоко

върху едра, страшна щука,

върху тлъсто морско куче!“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Всичко има сред водите:

пънове, скали, че щуки.

Щом на щука налетяхме,

водно куче ще убием!

Сабя имаш, посечи го,

с удара — разполови го!“

 

Щуравият Леминкайнен,

веселякът и смелчакът,

нож от ножница извадил,

остра сабичка размахал,

че замахнал да улучи,

но от лодката се свлякъл,

преобърнал се през борда,

тежко цопнал във водата.

 

Но ковачът Илмаринен

за перчема го награбил,

от водата го извадил

и му казал, че да знае:

„Всички станахте мъжаги,

всички пуснахте брадички.

Пръквате се по стотици

и по хиляди вървите!“

 

Нож извадил и ковачът,

остра сабичка размахал,

да приключи с тази щука,

водно куче да убие.

Но маста — стопила ножа,

сабя дялкала сланина.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„От полумъже не става

цял герой, какъвто търся!

Няма ли те поначало,

ще те няма и до края!

Разум на мъжа е нужен,

нужна е желязна воля!“

 

Ножа си и той извадил,

сабичката — от калъфа.

Понавел се над водата,

там, на лодката от края,

с ножа щуката намерил,

в куче морско впивал сабя.

 

В щуката останал ножът,

сабичката — в морско куче.

Доблестният Вайнемойнен

рибата така повдигнал,

над водата я извадил.

Тя на две се потрошила:

в лодка паднала главата,

другото пък — вдън водата.

 

Дръпнала добрата лодка,

дървената платноходка.

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал към скали високи

и към брегове далечни.

Но когато се огледал,

щучата глава съгледал.

Проговорил, че да каже:

„Кой от младите момчета

щуката ще доразреже,

че да отдели месцето

от голямата костица?“

 

Вкупом казали момчета,

преповторили девойки:

„Рибката е въдичарска,

въдичарят ще я реже!“

 

Доблестният Вайнемойнен

нож от ножница извадил,

сабичката си размахал,

че да отдели месцето

от голямата костица.

Проговорил, че да каже:

„От девойките коя ли

ще приготви тази щука,

че да хапнем всички сладко

и добре да се нахраним?“

 

Сложили тиган момите,

тенджерите закипели,

щучето месо изпекли,

рибена чорба сварили,

а голямата костица

хвърлили на камънака.

* * *

Вайнемойнен поогледал

щучата костица едра,

хвърлена на камънака.

Проговорил, че да каже:

„Питам, става ли за нещо

и какво ли би излязло

от голямата костица,

хвърлена на камънака,

ако я ковач повдигне,

майстор ако я подхване?“

 

Илмаринен отговорил:

„Нищо няма да излезе

от голямата костица,

хвърлена на камънака,

колкото и да я вдигаш,

както и да я подхващаш.“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Не, от нея, както гледам,

може кантеле да стане,

стига някой да направи

гусла от глава на щука.“

 

Нямало кой да направи

кантеле с пет звънки струни,

гусла от глава на щука.

Вайнемойнен се захванал

със голямата костица,

хвърлена на камънака.

Чудно кантеле направил,

гусла от глава на щука.

 

Кантеле? Че то какво е?

Гусла от глава на щука.

Ключовете му какви са?

Те са просто щучи зъби.

Струните му откъде са?

От опашчица на дявол.

 

Кантеле се появило,

гусла от глава на щука,

с ключове от щучи зъби

и със струните на Хийси.

 

Че се сбрали стари-млади,

невенчани и венчани,

юноши, почти младежи,

пиленца, почти девойки,

и старици, и девици,

и какви ли не женици,

чудно кантеле да видят,

щуча гусла да послушат.

 

Доблестният Вайнемойнен

дал на всеки да опита,

старо-младо да посвири,

всеки да се полюбува,

чудно кантеле да види,

щуча гусла да послуша.

 

Свирило там старо-младо,

невенчано и венчано,

изпочупили си пръсти,

изпокършили си палци,

но не прозвучала песен,

не вървяла веселбата.

 

Леминкайнен проговорил:

„Хей, момчета, не ви бива!

Грош не струвате, девойки!

Толкова ли сте бездарни!

Нито дума, че да чуя,

нито звук, че да отекне.

Я ми дайте да опитам

като как ще се получи

с кантеле на коленете,

с гусличка за десет пръста!“

 

Дали му да поопита

като как ще се получи

с кантеле на коленете,

с гусличка за десет пръста.

Звъннал лекичко с кутрето,

с палеца по-силно звъннал,

но не прозвучала песен,

не вървяла веселбата.

 

Вайнемойнен проговорил:

„Старо-младо поопита,

невенчано и венчано,

всеки сложи пръст на струна,

но не се получи песен,

не потръгна веселбата.

Може в Похьола да има

кой на кантеле да свири,

струните да разиграе.

Гуслата си там ще пратя.“

 

В Похьола изпратил лодка

с кантеле, че да опитат

струните да разиграят.

Свирило там старо-младо,

невенчано и венчано,

всеки струните опитал,

че и старата стопанка,

похьолската господарка

леко звъннала с кутрето,

че и с палеца след него.

 

Всеки звъннал, всеки дръпнал,

Похьола се извървяла,

но не прозвучала песен,

не вървяла веселбата.

Разпокъсали се струни,

ключове се похабили,

но без дума, че да чуеш,

и без звук, че да отекне.

 

Някакъв слепец, полегнал

в ъгъла, до топла печка,

ту се будел, ту подремвал,

ту подремвал, ту се будел,

но накрая се разсърдил,

станал, че да се развика:

„Няма ли да спрете вече

с този шум и с тази глъчка!

И ушите ми пробихте,

и главата ми разбихте,

нито мога да почина,

нито мога да отдъхна!

 

Тази финска щуча гусла

радост никому не носи:

нито — сладко да подремнеш,

нито — сън да досънуваш!

Захвърлете я в морето

между рибите да плува

или пък си я върнете

на създателя й — нека

той да си я разиграва

с две ръце и с десет пръста!“

 

Проговорила тогава

щучата чудесна гусла:

„Рано е да си отивам,

между рибите да плувам,

по-добре ме занесете

на добрия ми създател!“

 

Взели я, че я отнесли,

сложили я тихо, кротко

на създателя в ръцете,

ниско, върху коленете.