Калевала (45) (Фински народен епос)

Четиридесет и пета руна

Похьолската господарка

чула и така узнала,

че се Вайнола замогва,

че добрува Калевала

от останките на Сампо,

шарената воденица.

 

Спукала се тя от завист,

мислила, че да измисли

зло какво ли да им стори,

мор какъв ли да им прати —

толкова да не замогват,

толкова да не добруват!

 

Че помолила и Уко,

гръмовержеца небесен:

„Мили Уко, мили Боже!

Бий народа калевалски

с дъжд железен, с град челичен,

с острички стрели ковани!

Болест им прати, зараза,

мор, че всички да погинат:

в дворовете си — мъжете,

в стаичките си — жените!“

Сляпа щерка на Туони,

чумаво дете на Мана —

Ловиатар, зла старица,

неомъжена мръсница,

тя разнасяла зарази,

мор и болести различни.

Черно й било лицето,

сбръчкано било челото.

 

Злобната туонска щерка,

сляпото дете на Мана,

на пътека си постлало,

на студа отвън лежало,

с гръб към ветровете остри,

с гръд към снежните вихрушки,

с крак сред струпаните преспи,

с ледна плоча за възглаве.

 

Вдигнала се страшна буря,

втурнала се тя от изток,

злото вън забременяло,

слепичкото плод наляло

на постланата пътечка

между струпаните преспи.

 

Дъртата мома жестока

носила плода неясен

трети месец в студовете.

Носила го и четвърти,

пети, шести, седми, осми

и девети, чак до края,

че навлязла и в десети —

точно както се полага.

 

На деветия, накрая,

на десетия, в средата,

болките се появили,

без да са се подредили,

че да се роди детето,

глас да вдигне, свят да види.

 

Мястото си тя сменила,

легнала на друго място,

че да си роди детето,

придошло от ветровете.

Легнала между скалите,

между чуките мъгливи,

но не идвало хлапето

глас да вдигне, свят да види.

 

Мястото си тя сменила,

легнала на друго място,

че да си роди детето,

придошло от ветровете.

Легнала между водите,

между буйните потоци,

но не идвало хлапето

глас да вдигне, свят да види.

 

Мястото си тя сменила,

легнала на друго място,

че да си роди детето,

придошло от ветровете.

Легнала край водопада,

край припламналите пръски,

но не идвало хлапето,

глас да вдигне, свят да види.

 

Злата почнала да плаче,

разревала се зловещо:

где да иде, кво да прави,

на кого да се помоли,

че да се роди детето,

глас да вдигне, свят да види.

 

Бог, добрият — от небето,

отвисоко се обадил:

„Има къща край морето,

стаичка триъгловата,

в пуста Похьола мъглива,

в мрачна Сариола хладна.

Само там ще се избавиш

от ужасната си болка!

Там отдавна те очакват

и децата ти — желаят!“

 

Дяволската злобна щерка,

пъклената дъщеричка,

влязла в похьолските двери,

в стаичката сариолска,

от плода да се избави,

от ужасната си болка.

 

Похьолската господарка,

Лухи, бабката беззъба,

в банята си я въвела,

в сауната си на двора,

без домашните да видят,

без околните да чуят.

 

Банята преди да стопли,

сауната — да разпари,

с пиво смазала вратата,

с пяна — пантите ръждиви,

да не скърцат, като влиза,

като влиза и излиза.

 

Смазала ги, че да каже,

своето си да изкаже:

„Бременна госпожо моя,

хубавице натежала,

между бодрите бабета

ти си, дето иде с първа!

И морето — до коляно,

и вълничките — до пояс

газила си ти, пияна

от объркани напитки!

В тях сега топи устата,

с тях сега мажи краката,

те сега ще ти помагат

от плода да се избавиш,

болките ще притъпяват,

мъките ще намаляват!

 

Работа ако не свършат,

Уко да ти е на помощ!

Мили Уко, мили Боже,

тук ела, че да помагаш,

болките да притъпяваш,

мъките да намаляваш

в тази баня нажежена,

в тази сауна сгъстена!

Хващай сабичката златна

в хубавата си десница,

сривай всякакви прегради

край проблесналия изход,

счупвай всякакви ключалки,

всякакви окови смъквай,

нека волните излезнат

от заключения замък!“

 

Дяволската злобна щерка,

пъклената дъщеричка

там изпразнила утроба,

там децата си родила —

не за везани чаршафи,

не за чистичко възглаве.

 

Девет сина тя родила

в тази лятна нощ недълга,

в тази чужда топла баня,

чужда сауна гореща.

 

Раждала — да си отдъхне,

от беди да се избави.

Имена поред раздала,

бързичко ги назовала

според туй какво да правят,

че да носят зло на всички:

първия — от мушкам — Мушльо,

втория — от чупя — Чупльо,

третия — от цепя — Цепльо,

а четвъртия — Безочко,

петия — по дух — Бездушко,

шестия — по слух — Безушко,

седмия — по поглед — Слепчо,

осмия — по разум — Глупчо.

 

Можел тъй — от чума — Чумчо

или пък — от язва — Язвьо

най-последният да бъде,

но — от завист — станал Завльо

да завлича бреговете,

да вгорчава плодовете.

 

Похьолската господарка

копелетата повлякла,

че ги пратила веднага

пакостите си да сторят.

Девет пратила мръсника,

девет курвенски издънки

срещу Вайнола щастлива,

срещу Калевала бяла.

 

Мор сред Вайнола настъпил,

огън пламнал в Калевала,

развилнели се зарази,

тежки болести и болки.

Скапали се и полята,

мъх през праговете плъзнал.

* * *

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

за да си спаси главата,

за да си спаси душата,

срещу дявола се вдигнал,

срещу ада се изправил.

 

Банята нагрял набързо,

сауната си разпарил

само с чистички дръвчета,

само с чистичка водица.

И дръвцата си обвивал,

и водицата покривал,

скрил дълбоко под кожуха

и брезовата метличка.

 

Медна баня той направил,

медна паричка натрупал

върху камъните жежки

от разпаления огън.

Чак тогава проговорил,

своята молба отправил:

„Уко, тук ела да видиш

как се парата натрупва,

тук ела, че да помогнеш,

здраве да дариш и сили!

Мръсното да се отмива,

болестта — да си отива,

да излиза от телата

както пара от водата,

никого да не обгаря,

никого да не събаря!

 

Ето, лисвам аз водата

върху камъни горещи,

в мед насъщен я превръщам,

в сок от чудна медовина;

медното поточе блика,

както в ранните години,

между камъни от слънце,

с бели пръски озарени.

 

С мен — греха ми нека сдъвче

и заразата — с трупа ми,

който иска да ме дъвче,

който иска да ме стрие!

Който ме без грях подяжда,

нему — нека да се случи

туй, което обещава,

туй, с което ме заплашва!

 

Работа ако не свърша,

ако не намеря сили,

че да съм герой с героя,

своите си да избавя —

работа ще свърши Уко,

дето облаците води,

с черно стадо — воевода,

с бяло — тих пастир небесен

 

Мили Уко, мили Боже,

Победителю върховен!

Търся Те, да ми помогнеш,

Тебе търся, Тебе моля!

Отхвърли я тази напаст,

дето лази и по съчка,

изгори на своя огън

болки, болести, зарази!

 

Дай ми огнен меч в пожара,

сабя огнена в бедата,

злото трябва да се гони,

подлото — да се настига,

в огън трябва да изгарят

зли слова и зли зарази!

 

Болката — далеч да бяга,

злото — нека да се върне

в погребите от желязо,

в тъмните скали челични!

Нека камъкът да страда,

сипеят — да боледува,

камък няма да заплаче,

сипей няма да изохка,

колкото и да го мъчиш,

както и да го засягаш!

 

Сляпа щерко на Туони,

черничко дете на Мана!

Ти сама се поизмъчи,

ала не роди на камък

сред скали и водопади

пръкналите се зарази!

Там да беше ги родила,

че на камъни да станат,

да ги отнесе водата

към бездънните морета,

слънце да не ги огрява,

вятър да не ги развява!

 

Ако и това не свършиш,

нека феичката-болка,

нека феичката-рана

дойдат, че да ми помогнат,

да ме изцерят от болка,

да ме изцерят от рана!

Мили феички, елате,

болчицата да отмине,

раничката да зарасне,

хубаво да отпочина,

весело да се разсъмне,

всичко лошо да забравя!

 

Болките ми съберете

като дъжд в дъждовна каца,

надалеч ги отнесете,

както са така събрани,

в сипеите сред горите,

в пещерите сред скалите,

буен огън накладете,

болките ми преварете,

да се свият, да се сбият,

колкото с кутре да близнеш!

 

Там и камък намерете,

някаква скала голяма,

с огнен свредел издълбана,

пукната с длето горещо,

болката ми там налейте,

там заразата излейте,

че да се не връщат мъки,

да не се роят зарази

нито през нощта дълбока,

нито през деня просторен!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

болните места намазал

раните да излекува

и с вълшебната си смазка,

и с вълшебните си думи.

Девет смазки като сложил,

проговорил, че да каже:

„Мили Уко, мили Боже,

миличък Човек небесен!

Облак доведи от изток,

облак доведи от запад

и от двата други края!

Нека мед от тях да капне,

върху раните да падне,

хубаво да оздравеят!

 

Бог каквото не е сторил,

сам човек не ще довърши!

Осени ме, Божа помощ,

светла сила на Твореца,

дай очите да отворя,

дай главата да изправя,

дай устата да отворя,

дай да мога, дай да правя!

 

До каквото аз не стигам,

нека да достигне Господ!

Пръст където аз не слагам,

нека пръст да сложи Господ!

Моите ръце са слаби,

силна е ръката Божа!

 

Слез с добър глагол, Творецо,

слез със справедливи думи!

Изцери в нощта народа,

здраве през деня да има:

да не го боли главата,

да не го боли снагата,

да не го боли сърцето,

да не го боли душата!

Болка ли е — да изчезва,

болка ли е — да се маха,

болка да не съществува,

докато светът светува!“

 

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

болки всякакви прогонил,

болести, а и зарази.

Тъй от явна смърт извадил

и от гибелта откъснал

вайнолците угнетени,

хората на Калевала.