Калевала (20) (Фински народен епос)

Двадесета руна

Откъде ли да започна,

за какво ли да разкажа?

С думи трудно се описва,

с песни леко се възпява

похьолската чудна сватба,

сариолската гощавка.

 

Дълго време я гласили,

донагласяли, кроили

в похьолските видни къщи,

в сариолските дворове.

 

Трупали, каквото трябва,

а и нещичко отгоре:

сватбата да е честита,

дълга да е веселбата,

да се пие до насита,

гостите да са доволни.

* * *

Бик отгледали карелци,

угоили го в Суоми.

Нито бил, да кажеш, едър,

нито бил, да кажеш, дребен:

спрял вода да пие в Кеми,

в Хяме той въртял опашка,

бил с рога по сто аршина,

с морда — между сто и двеста.

Седмица, че да обходи

шията му невестулка;

ден и нощ, че рог да стигне

литнала от рог пчелица,

стига да е бързокрила

и да си върви по пътя.

Месец трябвало да скача

катеричка, ако иска

от опашката да стигне

по гърба му до главата.

 

Водили бика-бичище,

снажния телец суомски,

от карелските простори

към полята по на север.

Дърпали го сто мъжаги,

бутали го други двеста

все към похьолската сватба,

сариолската гощавка.

 

Крачил си бикът по пътя,

облак на гърба нарамил,

в залива като нагазил,

почнал да пасе тревата.

Търсили колач за него,

но месар не се намерил

между похьолските млади,

сариолските мъжаги,

че да сринат тази хала

за голямата гощавка.

 

Че пристигнал гост далечен,

Вироканас, мъж карелски,

както стигнал, проговорил:

„Чакай, бико начумерен!

Едър колец ще намеря

да те прасна по главата,

да ти натроша ребрата,

че да видим по-нататък

как с рогцата си ще плашиш,

мордата си как ще свеждаш

до тревите изтревили

в този залив сариолски!“

 

Тъй се втурнал Вироканас,

Палвойнен така пристъпил

бик за чудо да убие.

Но бикът глава обърнал,

стрелнал го с очите черни:

миг, и хайде да те няма,

Вироканас — в храсталака,

Палвойнен — във върбалака!

 

Търсили колач за бика,

но месар не се намерил

ни в Карелия красива,

ни в Суоми драгоценна,

ни в заглъхнала Русия,

че и в Швеция юначна.

От Лапландия безкрайна

до Норвегия чудесна,

та до тъмна Туонела,

та до Манала отвъдна,

търсили те, но — напразно:

нямало колач за бика.

 

Търсили колач за бика,

но месар не се намерил

на земята, на небето.

Той пристигнал от морето.

 

Мургав мъж оттам се вдигнал,

син на прилива прекрачил

сините простори морски,

ширините необятни.

 

Нито бил голям, да кажеш,

нито бил, да кажеш, малък:

можел да преспи под крина,

да застане и под сито.

 

Имал си ръка желязна,

имал си юмрук челичен,

шлем, изваден от скалата,

тежки, каменни ботуши.

Златно ножът му проблясвал

изпод ръкохватка златна.

 

Тъй се появил колачът,

тъй месарят се изправил,

че да тръшне бик карелски,

бик суомски на тревата.

 

Както гледал, тъй го тръшнал,

вдън сърцето го ударил:

клекнал бикът на колене,

че се проснал на земята.

 

Рязали, каквото може

от данак да се отреже:

сто чебра месо, да кажем,

наденици — сто аршина,

осем лодки — кървавица,

седем каци със сланина,

все за похьолската сватба,

сариолската гощавка.

* * *

Между похьолските къщи

имало една голяма:

девет стъпки, ако крачиш,

седем стъпки, ако мериш.

И петел да кукурига,

нямало да се разчуе,

че и куче да залае,

нямало да се усети.

 

Похьолската господарка

крачила из тази къща.

Тук поспряла да помисли,

там поспряла да попита:

„Пиво откъде да взема,

как да си приготвя бира

за трапезата сватбарска,

за гощавката голяма?

Пиво аз не съм варила,

че да зная как се прави.“

 

Мъж от зиданата печка,

грохнал старец, проговорил:

„Пивото е в ечемика,

че и хмел се там добавя,

иска то добра водица,

а и огън — по-разпален.“

 

Хмелът, син на веселбата,

син на Ремунен, в земята

рано бил посят, забравен;

но като змийче в браздата

той се пръкнал в Калевала,

край потоците на Осмо.

Там издънката извила

лозово стъбло зелено,

че да плъпне по дървета,

по върхари да се вие.

 

Колкото до ечемика,

сят от старец, той поникнал,

вдигнал се, че да налее

едри класове високи

край потоците на Осмо,

в нивите на Калевала.

 

Времето нали минава,

хмелът зашептял в гората,

ечемикът — сред полята,

а сред ручея — водата:

„Време е да се намерим,

да се срещнем, да се слеем,

щом е тежко сам да бъдеш,

с други трябва да пребъдеш.“

 

Осмотар кваса квасила,

Капо пивото варила:

стрила клас от ечемика,

шест зърна от него взела,

седем стръкчета от хмела

с осем канчета водица;

смесеното закипяло,

върху огъня завряло.

Кипналото притаила,

недокипналото скрила

в хладна пещера дълбока

на брега върху скалите,

в буре брезово да зрее,

в бъчва кленова да втасва.

 

Пивото било сварено,

но мълчало, не кипяло.

Гледала го тя с тревога,

мислела какво да прави:

„Нужно му е още нещо,

но не знам какво му трябва,

че да кипне, проговори,

пяната си да разлее.“

 

Калевата красна щерка

имала чудесни пръсти,

имала крачета бързи,

имала обувки леки,

с тях пристъпвала по пода,

с тях се втурвала да сложи

туй, което не достига

на тигана и в котлето,

борина така видяла,

че я вдигнала от пода.

 

Гледала, да я огледа:

„Борината всичко може,

ако я дадеш на Капо,

ако Капо я поеме

с малките си златни пръсти,

с пъргавите си ръчички!“

 

Борината оцеляла,

стигнала така до Капо.

С малките си златни пръсти

Капо плеснала с ръцете,

тупнала се по бедрата:

катеричка се явила.

 

На невинното отроче

казала добрата майка:

„Слушай, катеричке златна,

весело цветче на клона.

Хайде, миличка, да идеш

там, където те изпращам:

в твойта Метсола любима,

в твойта Тапиола родна!

Намери елха по-млада,

в клоните си — по-широка,

че орел да те не види

и сокол да те не сграбчи!

Донеси елхово семе,

бъбречета от шишарки,

пивко пиво да подквася,

буйна бира да налея!“

 

Чула, още недочула,

катеричката развяла

пухкавата си опашка:

втурнала се през тревите,

люшнала се през листата,

дол отбила, скат надвила

все към Метсола любима,

все към Тапиола родна.

 

Три ели върхари вели,

четири елхи стоели.

Катеричката избрала

ниската елха широка,

че орел да я не види

и сокол да я не сграбчи.

 

Семенца елхови сбрала,

бъбречета от шишарки,

катеричката ги скрила

и под нокти, и под лапки,

че да ги даде в ръцете,

в неуморните, на Капо.

 

В буре хвърлила ги Капо,

в бъчва — Осмотар, но ето

пивото не ще да кипне,

пяната си да разлее.

 

Осмотар кваса квасила,

Капо пивото варила,

мислела какво да прави:

„Нужно му е още нещо,

но не знам какво е нужно,

че да кипне тази пяна!“

 

Калевата красна щерка

имала чудесни пръсти,

имала крачета бързи,

имала обувки леки,

с тях пристъпвала по пода,

с тях се втурвала да сложи

туй, което не достига

на тигана, на котлето.

Някаква треска видяла,

че я вдигнала от пода.

 

Гледала, да я огледа:

„Всичко от треската става,

ако я дадеш на Капо,

ако Капо я поеме

с малките си златни пръсти,

с пъргавите си ръчички!“

 

Тъй треската оцеляла,

стигнала така до Капо.

С малките си златни пръсти

Капо плеснала с ръцете,

тупнала се по бедрата:

златна златка се явила.

 

На невинното отроче

казала добрата майка:

„Слушай, златке моя златна,

чуй ме, бялке моя свидна!

Хайде, миличко, да идеш

там, където те изпращам:

в тъмните бърлоги горски,

в мрачните скалисти дупки,

дето още пребивава

злобната голяма мечка!

Донеси ми меча пяна,

шепа мечи квас ми трябва

пивко пиво да подквася,

буйна бира да наточа!“

 

Чула, още недочула,

златна, златката отишла,

втурнала се през тревите,

люшнала се през листата,

пътя си посъкратила

с плаването през реката,

все към тъмните бърлоги,

мрачните скалисти дупки,

дето още пребивава

злобната голяма мечка

в пещерите от желязо,

скрити в планина желязна.

 

Пяна зла от мечи бърни,

квас от люто мечо гърло

златката загребала с длани,

бялката донесла с лапки,

че да го даде в ръцете,

в неуморните, на Капо.

 

В буре хвърлила го Капо,

в бъчва — Осмотар, но ето:

пивото не ще да кипне,

пяната си да разлее.

 

Осмотар кваса квасила,

Капо пивото варила,

мислела какво да прави:

„Нужно му е още нещо,

но не знам какво му трябва,

че да кипне тази пяна!“

 

Калевата красна щерка

имала чудесни пръсти,

имала крачета бързи,

имала обувки леки,

с тях пристъпвала по пода,

с тях се втурвала да сложи

туй, което не достига

на тигана, на котлето.

Сламка някаква видяла,

 

че я вдигнала от пода.

Гледала, да я огледа:

„Сламката, и тя е ценна,

ако я дадеш на Капо,

Капо ако я поеме

с малките си златни пръсти,

с пъргавите си ръчички!“

 

Сламчицата оцеляла,

стигнала така до Капо

с малките си златни пръсти

Капо плеснала с ръцете,

тупнала се по бедрата:

появила се пчелата.

 

На невинното отроче

казала добрата майка:

„Чуй, пчелице моя златна,

хубавице сред цветята!

Хайде, миличко, да идеш

там, където те изпращам!

Остров има сред морето,

сред потоците — полянка,

там момиче е заспало

с поразпуснато коланче,

в медните треви почива,

медни сънища сънува.

Мед ми събери с хоботче,

мед ми донеси с крилцата,

събери го от цветята,

от златистото им дънце,

пивко пиво да подквася,

буйна бира да наточа!“

 

Чула, още недочула,

бързо литнала пчелата:

полетяла над тревите,

прелетяла над гората,

стрелнала се над морето,

че над второ, че над трето,

кацнала на синкав остров,

на поляна сред потоци.

Спяло там едно момиче

с поразпуснато коланче,

в медните треви лежало,

медни сънища видяло,

в русите треви до кръста,

сребърни треви — до пояс.

 

Мед събрала от цветята,

от златистото им дънце,

литнала назад пчелата,

върнала се с мед налята,

че да го даде в ръцете,

в неуморните, на Капо.

 

В буре хвърлила го Капо,

в бъчва — Осмотар, и ето:

кипнала напитка пивка,

вдигнала се буйна пяна,

рипнала, че да изскочи

от брезовата съдина,

да изхвръкне от капака,

обръчите да разкъса,

да се свлича по земята,

да се валя върху пода.

 

Минало известно време,

точно колкото е нужно,

в куп нахлули куп герои:

Леминкайнен вдигнал чаша.

Пийнал Ахти, пийнал Кауко,

Каукомели се натряскал

с кипналата в Осмо бира,

с калевалската напитка.

 

Осмотар кваса квасила,

Капо пивото варила,

та след всичко да издума:

„Ах, тежко на мен, горката,

че подквасих тази пяна,

дето обръчи разкъса,

да се свлича по земята,

да се валя върху пода!“

 

Дроздът от дърво високо,

червенушката запяла:

„Бива си я тази бира,

тя си е напитка чудна,

в буре ако се налее,

в зимник ако се затвори,

в бъчвички от дъб, по-яки,

с обръчи от мед, по-здрави.

 

Тъй от кипналата пяна

пивото се появило,

за да се прочуе Осмо

и прослави Калевала

с тази хубава напитка,

вечно сладка за мъжете,

поносима за жените,

по трапезите да влива

дважди смелост у смелчака,

дважди глупост у глупака.

 

Чула как се прави бира,

похьолската господарка

в бъчвички вода наляла,

в буренца — до половина,

сипнала от ечемика,

хмел добавила към него.

Дълго пивото варила,

бъркала го с дълга бърка,

в буре от бреза да живне,

в бъчва кленова да кипне.

 

Дълго камъни пламтели,

кипнали води кипели,

сечени гори горели,

кладенците изтънели,

изворите оредели,

лесовете онемели,

пивото реки изпило,

бирата гори изяла —

все за похьолската сватба,

сариолската гощавка.

 

Там, где камъни пламтели,

кипнали води кипели,

дим високо се издигал,

тънко се източвал пушек,

извисил се, накълбил се,

в тъмен облак напластил се,

цяла Похьола обгърнал,

до Карелия долазил.

 

Всички гледали небето,

взирали се в него смутно:

Откъде е този пушек,

този черен дим политнал:

слабичък, че да е боен,

силничък, че да е мирен?“

 

Старата на Леминкайнен

подранила на герана,

докато вода наляла,

тя и пушека видяла,

който идел, та прииждал.

Казала, че да се чуе:

„Трябва да е дим от битка,

пламък от вражда разпален!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

чул, загледал се в небето,

поразмислил, че да каже:

„Трябва ясно да се види,

точно трябва да се знае

откъде е този пушек,

как е стигнал до небето.

Може да е дим от битка,

пламък от вражда разпален.“

 

Приближил се, че да види,

нещичко да разузнае:

не било то дим от битка,

пламък от вражда разпален,

а било от пиво пушек,

огън от кипяща бира,

все за похьолската сватба,

сариолската гощавка.

 

Гледал Ахти да разгледа,

първо замижал с окото,

сетне с другото замигал,

шия опнал, че да викне

зад вълните на прибоя

и да каже, както казал:

„Тъщо, сръчна и чевръста,

мила похьолска стопанке,

гледай пивото да кипне,

биричката да узрее

и за гости, и за Ахти,

и за сватбата голяма,

че да можем да се вземем

с чудната ти дъщеричка!“

 

Пивото било готово,

кипнала напитка мъжка,

розовичка я прибрали,

луда-млада я отнесли

в зимника да си почине,

да се укроти в мазето,

в дъбовата яка бъчва,

с меден пръстен обръчена.

 

Похьолската господарка

гозби почнала да готви.

Закипели сто котлета,

сто тигана зацвърчали,

че замесила погачи,

вити пити завъртяла,

гладният да се нахрани,

жадният да се насити,

там, на похьолската сватба,

сариолската гощавка.

* * *

Минало известно време,

време колкото е нужно,

бучнали погачи бели,

вити пити се извили,

в бъчва пивото кипяло,

в буре бирата шептяла:

„Де да бяха ме открили,

де да бяха ме изпили,

че добра да чуя дума

и с добро да се прославя!“

 

Но го нямало певеца,

с думите си да възпее,

с песните си да прослави

туй, което е за слава.

Сьомга някаква донесли,

щука някаква поднесли.

Да, но сьомгата не пее,

щуката не разговаря,

нищо, че си имат зъби,

нищо, че си имат устни.

 

Но го нямало певеца,

с думите си да възпее,

с песните си да прослави

туй, което е за слава.

Някакво момче довели,

някакъв хлапак да пее.

Да, но може ли момчето,

може ли хлапак да пее,

нищо, че си има зъби,

нищо, че си има устни.

 

Кипнала, та прекипяла

в бъчва скритата напитка,

викнала, че да се чуе

изпод обръчите здрави:

„Ако няма кой да пее,

с думите си да възпее,

с песните си да прослави

туй, което е за слава —

дъното си ще продъня,

обръчите — ще разкъсам!“

 

Похьолската господарка,

сариолската стопанка,

бързала да кани гости,

да разпраща вестоносци:

„Слушай, мъничка слугиньо,

вярна моя ратайкиньо!

Свикай хората на сватба,

доведи добри юнаци,

но и всякакви бедняци:

голо, босо и сакато,

куцо, гърбаво и сляпо!

Конче давай на слепците,

на сакатите — шейничка,

а на гърбавите — лодка!

 

Цяла Похьола извикай,

а и цяла Калевала,

че да дойде Вайнемойнен,

да попее, да разкаже!

Само Ахти не повиквай,

не поканвай Каукомели!“

 

Вярната добра слугиня

питала, че да узнае:

„А защо забравяш Ахти,

изоставяш Каукомели?“

 

Похьолската господарка

отговорила веднага:

„Ахти тук не ни е нужен,

ще поканиш Каукомели,

ще си пийне, ще заспори,

драка, бой ще предизвика,

злост у всички ще събуди,

всичко живо ще осмее,

сватбата ще злепостави,

сариолската гощавка.“

 

Вярната добра слугиня

питала, че да узнае:

„Как да разпозная Ахти,

кой е този Каукомели,

че дома му да отмина

без одумки, без покана?“

 

Похьолската господарка

отговорила веднага:

„Ще го разпознаеш леко,

сам-самичък той живее,

тъжен остров обитава

в залива, покрай вълните,

в залива, покрай морето,

под носа крайморски Кауко.“

 

Гости тръгнала да кани

надничарката слугиня.

Извървяла седем пътя,

осем сбутани пътеки,

всичко живо да покани,

голо-босо да повика,

куцо-сляпо да намери,

гърбавото да открие.

Само Ахти си останал

некалесан, без покана.