Калевала (1) (Фински народен епос)

Първа руна

Жива жажда ме поведе,

мирна мисъл ме доведе,

с песни да ви погостувам,

с руни да ви поговоря,

с приказни легенди стари

миналото да разкажа.

Непреглътнала словата,

реч напира към устата,

зъб прескача, виком вика

дума, спряла на езика.

 

Приседни до мене, друже,

братко от игрите славни!

Тази песен е за двама,

двама нека я запеем,

след като от две посоки

две пътеки ни събраха!

Срещаме се толкоз рядко,

чудо е, ако се видим

сред полетата си пусти,

в краищата си мъгливи.

 

Дай ръце, че да ги стиснем,

пръсти в пръстите да вкопчим,

с песен да ги разлюлеем,

песните си да изпеем;

да ги чуе, който чува

от по-възрастните хора,

да послуша, който слуша

от подрасналото племе,

тези думи лековити,

тези чудни песни, скрити

в пояса на Вайнемойнен,

в огъня на Илмаринен,

в сабята на Каукомели,

че в лъка на Йокахайнен,

в пуста Похьола студена,

в Калевала сиромашка.

 

Тези песни пя баща ми,

седнал да наточи брадва.

Тези песни пя и мама,

с хурка седнала, с вретено.

Малък бях тогава, лазех

върху колена и лакти,

в чуждите нозе се спъвах,

още с мляко по устата,

но научих и за Сампо,

и за вещицата Лухи.

Сампо остаря от думи,

Лухи в огъня угасна,

Випунен потъна в песни,

в драки падна Леминкайнен.

 

Идвам с кошница от руни,

нося чудотворни песни.

Думите по път събирах,

в храсталака ги намирах,

от калуната ги ронех,

късах ги от ниски клони,

от върхари ги отчупвах,

от ливади ги отскубвах,

от копито ги спасявах,

докато пасях стадата,

докато в поляни тичах,

докато на хълм почивах

с пощръклялата Сивушка,

с кротката, добра Чернушка.

Студ ми песента подсказа,

дъжд докрай ми я разказа.

Пяха ми я ветровете,

шепнеха ми я вълните.

Птица с песен ме догони,

пяха есенните клони.

 

Думите събрал, усукал,

тънка нишка аз изпредох,

че навих кълбо от песни

и го хвърлих на шейната.

Върнах се с кълбото вкъщи,

с него стигнах до хамбара,

в медна ракличка го скътах,

скрих го под капак бакърен.

Дълго мръзна песента ми,

дълго тя седя на тъмно.

От студа да я спася ли,

да я взема ли от мрака,

ракличката да внеса ли,

да повдигна ли капака?

Тук, на дългата трапеза

под високите тавани,

да покажа ли какво е

свидното богатство мое?

Хванал нишката за края,

да търкулна ли кълбото?

 

Пял, отново ще запея,

чудна ще е песента ми,

ръжен хляб ако нарежат,

биричка ако наточат!

Хлебец ако не нарежат,

бира ако не наточат,

и на сухо ще попея,

ще се утоля с водица,

живи да сме само, здрави,

с хубаво да се запомним,

с песен тази нощ да мине,

утрото да дойде с песен.

* * *

Чутото веднъж, повтарям,

а видяното — разказвам:

вечерта сама се спуска,

утрото само възхожда,

сам дошъл и Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен,

от утробата небесна,

Илматарова утроба.

 

Илматар, небесна щерка,

мила майка на водите,

цяла вечност недостъпна,

недокосната живяла

в двора на небето пусто,

сред небесните поляни.

 

Там живяла, там скучала,

втръснало й най-накрая

сам-сама да обитава,

сам-сама да пребивава

в двора на небето пусто,

сред небесните поляни.

 

Слезнала веднъж надолу,

спуснала се до вълните,

седнала на воден хребет

върху морските поляни.

Но от изток духнал вятър,

страшна буря се извила,

забушувало морето,

кипнало докрай, до бяло.

 

Че се спуснал злият вятър,

грабнал с две ръце момата,

през вълните я понесъл,

през кипящите талази,

обладана я отминал,

оплодена я оставил.

 

Трудната утроба дълго,

тежко носила плода си,

отшумели седем века,

девет за човек живота,

но отрокът нямал жажда

свят да види, да се ражда.

 

Тъжната небесна щерка,

мила майка на водите,

вече в чудо се видяла,

плувала на изток, запад,

газила на юг и север,

цяла в болките пламтяла,

но отрокът нямал жажда

свят да види, да се ражда.

 

И застенала горката,

с плач изплакала словата:

„Скитам, сякаш съм сираче,

лутам се под небесата!

Кой ме караше да слизам,

да се спускам до вълните,

вятърът да се нахвърля,

с две ръце да ме отнася

през водите разлюлени,

през кипящите талази!

 

Можех да си бъда горе

дъщеря на висините,

вместо да се мъча долу

като майка на водите.

Тука студ ще се студува,

тука болка ще бушува,

тука, както да полегнеш,

само на вълна ще легнеш.

 

Уко, Боже мой всевишен,

Повелителю небесен!

Помогни ми, Теб се моля,

чуй ме, Боже, Тебе викам!

Избави дете от майка,

а и майка от детето!

Хайде, моля те, побързай,

болките са нетърпими!“

* * *

Минал миг, недоотминал,

долетяла чудна птица,

сред небето се явила

пъстропереста звънарка,

дето над води се вие

и гнезди между блатата.

 

И на изток, и на запад,

и на юг, а и на север

вглеждала се тази птица,

търсела къде да кацне,

някакво гнездо да свие,

че да си снесе яйцата.

 

Както птицата кръжала,

тъй си мислела гнездото:

„Ако над вълна го свия

или само върху вятър,

вятърът ще го събори,

ще го отнесе вълната.“

 

Чула, още недочула,

майчицата на водите

бързо вдигнала коляно,

та да може над вълните

птицата гнездо да свие

и да си снесе яйцата.

 

Пъстроперата звънарка

зърнала това коляно

вдигнато върху вълните,

гледала да го огледа,

взела го за бяла буца,

за тревица млада, руса.

 

Пак летяла, що летяла,

пак кръжила, що кръжила,

сетне и гнездо си свила,

че да си снесе яйцата:

шест яйца от чисто злато,

а пък седмото — желязно.

* * *

Сетне седнала да мъти,

мътила и ден, и втори,

бавен огън се разгарял

в огнезденото коляно,

вдигнато върху вълните.

 

Щерката на небесата,

майчицата на водите,

трети ден така стояла,

върху бавен огън тляла,

огън, който стапя жили.

 

Тя изпънала крака си,

пламналото му коляно:

разлюляло се гнездото,

изпопадали яйцата,

изпочупили се всички,

на парченца се разбили.

 

Но вода не ги покрила,

не потънали в морето.

Чудо става от прашинка,

двойно чудо от парченце:

появила се земята

от една черупка долна,

появило се небето

от една черупка горна,

слънцето, и то изгряло

от жълтъка на яйцето,

месецът, и той проблеснал

от белтъка на яйцето,

пъстрите петна в белтъка

станали звезди далечни,

с черните петна в белтъка

литнал облакът небесен.

* * *

Времето се извъртяло,

навъртели се години,

блеснали от младо слънце

и от млада месечина.

Щерката на небесата,

майчицата на водите,

още плувала в морето,

лутала се сред мъглите

към просторите по-светли,

озарени от небето.

 

Минала девета зима

и дошло десето лято.

Тя изправила главата,

вдигнала я над вълната,

почнала да сътворява,

облик на света да дава

в ширините необятни,

в пустите простори морски.

 

В стръмен бряг се извисило

с длан докоснатото място;

в рибна яма се вкопало

с крак отблъснатото място;

пропасти се издълбали

с гмуркането й дълбоко.

 

Изравнено дъно свети,

ребром дето е лежала;

ситни попчета се въдят,

права дето е стояла;

Заливче е закръглено,

седом дето е седяла.

 

Влизала и по-навътре,

спирала се сред морето

риф до рифа се разхвърли,

всякакви скали подводни,

дето кораби разбиват

и морячета — погубват.

* * *

Брегове се извисили,

острови се появили,

свод извили ветровете,

сушата се нахълмила,

място имала скалата,

дълга сянка — планината,

но не идвал Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен.

 

Стар вълшебник, Вайнемойнен,

чакал раждането свое

още тридесет години,

тридесет лета и зими

в пустите простори морски,

в ширините необятни.

 

Чудил се какво да прави,

как и сам да се избави

от несгодното си място,

от тъмницата си тясна,

дето слънце не просветва,

не проблясва месечина.

 

Думата си той издумал,

проговорил най-накрая:

„Избави ме, месечинко,

светло слънце, посочи ми

път към порта непозната,

към врата непроходима —

да излезна от черупка,

да избягам от тъмница!“

Пътникът си търси пътя,

а затворникът — простора,

дето ясен месец свети,

дето златно слънце грее,

дето звездната каруца

куп звезди ще разпилее.

 

Нито месецът се вслушал,

нито слънцето го чуло,

месецът да го избави,

слънцето да го посрещне.

Сам вратата си отворил,

с дясното кутре я блъснал,

сам си портата открехнал,

с лявото краче я ритнал,

праг с коляното прескочил,

стигнал с лактите до пруста.

 

Сред морето се намерил,

през вълните му заплувал,

мъж, отдаден на водите,

в страшни бури — юначага.

 

Плувал цели пет години,

пет ли, шест ли, кой ще каже

чак на седмата доплувал

до земя неназована,

до скали без храсталаци,

до полета без тревица.

 

Бряг с коляното прескочил

и на лакти се изправил,

станал — слънцето да види,

месецът да го огрее,

звездната кола небесна

с рой звезди да го обсипе.

 

Тъй проходил Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен,

Илматарското отроче

на небето и водите.