Калевала (4) (Фински народен епос)

Четвърта руна

Неомъжената Айно,

малката сестра на Йоко,

клонки кършела в гората,

свивала метли за баня.

Първата била за татко,

втората била за мама,

сетне с брезовите клонки

свила и метла за брат си.

 

Тръгнала да си отива,

хванала една пътечка.

Но не щеш ли — Вайнемойнен,

спрял се той да я огледа

от главата до петите.

Вглеждайки се, проговорил:

„Не заради друг, момиче,

а заради мен, девойко,

носиш ти гердан от бисер,

позлатено малко кръстче,

везан за глава кокошник

и кордели сред косите!“

 

Но и тя не премълчала:

„Кой те мисли, кой те чака,

че за теб да нося кръстче

и кордели сред косите?

Нито хляба ти желая,

нито хубавите дрехи!

И с коричката съм сита,

и с басмичката — щастлива

в татковата мила къща,

с майчината си закрила!“

* * *

Тя герданчето свалила,

позлатеното си кръстче,

везания си кокошник,

свилените си кордели.

Хвърлила ги на земята,

на гората ги обрекла.

С плач си тръгнала за вкъщи,

с плач пристигнала на прага.

 

Под прозореца баща й

острил своята секира:

„Кой те, пиленце, разплака,

кой те, миличко, обиди?“

 

„Имам си защо да плача,

имам си защо да жаля!

Плакала ли съм за нищо,

че от нищо да заплача?

Кръстчето си аз изгубих,

пафтите, и тях ги няма —

позлатеното ми кръстче

и бакърените пафти.“

 

Край плета на двора брат й

за шейна стръка изсичал:

„Кой те, пиленце, разплака,

кой те, миличко, обиди?“

 

„Имам си защо да плача,

имам си защо да жаля!

Плакала ли съм за нищо,

че от нищо да заплача?

Пръстенчето си загубих,

и герданчето го няма —

позлатеният ми пръстен,

бисерното ми герданче.“

 

На миндерчето сестра й

везала за празник пояс.

„Кой те, пиленце, разплака,

кой те, миличко, обиди?“

 

„Имам си защо да плача,

имам си защо да жаля!

Плакала ли съм за нищо,

че от нищо да заплача?

Панделката си загубих

и кокошникът го няма —

панделката ми от свила,

везаният ми кокошник.“

 

До вратата на килера

мляко майка й цедила.

„Кой те, пиленце, разплака,

кой те, миличко, обиди?“

 

„Майко моя, мила мале,

дето ме роди, отгледа!

Имам си защо да плача,

имам си защо да жаля!

Плакала ли съм за нищо,

че от нищо да заплача?

Клони кършех аз в гората,

свивах ги в метли за баня.

Беше първата за татко,

втората за тебе, мамо,

сетне с брезовите клонки

свих метличка и за батко.

Тръгнах аз да си отивам,

хванах по една пътечка,

но ме срещна там Осмойнен,

Калевайнен ми го рече:

«Не заради друг, момиче,

а заради мен, девойко,

носиш ти гердан от бисер,

позлатено малко кръстче,

везан за глава кокошник

и кордели сред косите!»

 

И захвърлих аз гердана,

позлатеното си кръстче,

везания си кокошник,

свилените си кордели.

На земята ги захвърлих

на гората ги обрекох.

И така му отговорих:

«Кой те мисли, кой те чака,

че за теб да нося кръстче

и кордели сред косите?

Нито хляба ти желая,

нито хубавите дрехи!

И с коричката съм сита,

и с басмичката — щастлива

в татковата мила къща,

с майчината си закрила!»“

 

Майката тогава рекла,

казала ей тези думи:

„Няма за какво да плачеш,

нито за какво да жалиш!

Яж масло една година,

че да станеш по-красива,

свинско втората похапвай,

че да станеш по-висока;

третата — и мед, и мляко,

че да няма с тебе равна!

Има горе в планината

чудна къща, чудна ракла.

Там богатства са събрани,

но сандък седи в сандъка.

Ракла в ракла щом отвориш,

под капака ще намериш:

шест коланчета от злато,

седем чудни сини рокли.

Кутар ги скрои за мене,

Пайватар ми ги извеза.

 

Бях момиче аз тогава,

луда, млада като тебе,

тръгнах да бера малини,

сред гората се залутах.

Срещнах Пайватар и Кутар,

щерки слънчеви и лунни,

първата с лъчи предеше,

втората с лъчи тъчеше.

 

Приближих се аз, пристъпих,

права се пред тях изправих,

Знаех си какво да искам,

за какво да се помоля:

«Лунна дъще, дай жълтици,

дъще слънчева — парици,

аз съм сиромашко чедо,

недогледано сираче!»

 

Кутар ми жълтици даде,

а пък Пайватар — парици.

Тъй си позлатих косите,

тъй си доуших полите.

Гиздава се върнах вкъщи,

че да гледам дяволито.

Ден празнувах, сетне — втори,

а на третия накрая

хвърлих златния кокошник,

смъкнах сребърната рокля,

в планината ги отнесох,

скрих ги в къщата вълшебна,

вдън сандъка ги оставих,

а те чакат под капака.

 

Време и ти да тръгнеш,

раклата си да намериш,

че да си вплетеш кордели

и кокошник да наложиш,

бисерен гердан да вземеш,

да наденеш златно кръстче,

да си сложиш тънка рокля,

цялата в сребро обшита,

везан пояс да притегнеш

или пък коланче златно,

ярки чехли да нахлузиш

върху везани чорапки,

да наденеш златен пръстен,

от сребро кована гривна.

 

Облечи се, натъкми се,

гиздава ела си вкъщи,

старите си да зарадваш,

близките си да порадваш,

мила като полско цвете,

като горски плод налята

с хубост, дето няма равна,

своя хубост на земята!“

 

Казала добрата майка,

но не чула дъщерята.

Тя не искала да чуе,

нито искала да знае.

Пак изтичала навънка,

там да хълца, там да плаче,

през сълзи да проговаря

и в плача да се задъхва:

„Тъй доволните говорят,

веселите тъй дърдорят,

но щастливите — не знаят,

а блажените не мислят,

че са пяна от корито,

че с мехури си играят.

А нещастията, те са

черни патици в блатата,

сиви чайки по вълните:

крясъците им потъват

в сянката на снежна чука,

в тъмно геранило хладно.

 

Тежка мъка ме измъчи,

изтерза ме равна болка,

като жълт папур повехнах,

като троскот поменувам,

изгорях като тревите,

през копривите нагазих

с мисли — черни като сажди,

с чувства — тъмни като въглен.

 

Да не бях се тук родила,

щеше по-добре да бъде!

Кой ме караше да расна,

да порасна, че да видя

толкова тъга и мъка!

Шест дни ако бях живяла,

а на седмия — умряла,

нищо нямаше да искам,

щях да бъда благодарна

и на педя плат — за ризка,

и на лакът пръст — за гробче,

и на две сълзи от мама.

Батко нямаше да помни,

татко щеше да прежали.“

 

Ден тя плакала. И втори,

Майката дошла да пита:

„За какво тъгуваш, дъще,

кой те, миличко, обиди!“’

 

„Плача аз, горката, плача,

не пресъхнаха сълзите:

тежко ме обричаш, мамо,

леко ме продаваш, мила,

още малка, още слаба

за тояжка на певеца,

за бастунче на чудака,

за опора на старика!

По-добре да бе ме дала

на бездънните морета

за другарче на лакерди

и на сьомги — за сестрица!

Да избирах, бих избрала

къща с под от морски пясък,

с покрив от вълна висока,

вместо къщата на старец,

дето се от съчка спъва,

че и от цървул — събаря!“

* * *

Тя отишла в планината,

влезла в къщата вълшебна,

ракла в раклата открила,

че извадила от нея

шест коланчета от злато,

седем чудни сини рокли.

Преоблякла се богато,

най-красивото си взела,

златни сложила висулки,

че и сребърен кокошник,

сини панделки си вплела

и карминени кордели.

 

Тръгнала натам, където

гледала, така вървяла,

през гори и през поляни,

през блата и през дъбрави.

Както стъпвала, запяла,

кротка песен прозвучала:

„Мъка стегна ми сърцето,

болка стегна ми главата.

Нека мъката ме мъчи,

нека болката ме стяга;

колкото са по-големи,

с толкова ще ми олекне,

щом реша да се избавя,

щом реша да се погубя!

 

Виждам аз, дошло е време

с този свят да се сбогувам.

Манала ме вече чака,

вика ме отвъд Туони.

Даром майка ми ме даде,

татко леко ме прежали,

кака сигурно ще плаче,

батко малко ще тъгува,

ако ме вълна затрие,

ако ме море погълне,

ако тъна да потъна

между плаващите рибки.“

 

Ден угаснал, друг припламнал,

а на третия, накрая,

стигнала тя до морето,

до тръстиките крайбрежни:

хладен, здрачът я догонил,

спуснала се нощ дълбока.

 

Пак заплакала, горката,

цяла нощ така стояла

на една скала крайбрежна

край посърналия залив.

Тъй дочакала да съмне,

на разсъмване видяла

три момичета в морето,

хем се къпят, хем се смеят —

тръгнала като четвърта

нашата нещастна Айно.

 

Роклята си тя свалила,

фуста хвърлила на борче,

черни чехлички на камък,

чифт чорапки върху пясък,

бисерно герданче в бурен,

в тръни — пръстенче от злато.

 

Сред морето — риф далечен,

сипкава скала от слънце:

плувала, че да я стигне,

Айно, нашето момиче.

 

Плувала да я догони,

на коляно да отдъхне

върху блесналия камък

на скалата сред вълните.

Но нестигналите — чезнат,

както чезнат и скалите.

Тъй потънала и Айно —

непрокопсалата щерка.

 

Пиленцето се стопило,

миличкото — отлетяло,

но преди да ни напусне,

думите си изшептяло:

„Цялото море нагазих,

плувах, колкото доплувах,

но накрая — дъх загубих,

като птица се погубих.

Нека милият ми татко,

щом се храни от морето,

тук за риба да не идва,

тук таляни да не слага!

 

Цялото море нагазих,

плувах, колкото доплувах,

но накрая — дъх загубих,

като птица се погубих.

Нека милата ми майка,

щом си готви, щом си шета,

тук с ведрата да не идва,

тук вода да не налива!

 

Цялото море нагазих,

плувах, колкото доплувах,

но накрая — дъх загубих,

като птица се погубих.

Нека милият ми батко,

щом конете си обича,

тук с конете да не идва,

тук жребците да не води!

 

Цялото море нагазих,

плувах, колкото доплувах,

но накрая — дъх загубих,

като птица се погубих.

Нека милата сестрица,

щом обича да се гизди,

тук да не потапя шепи,

тук очи да не умива!

Колкото се капки пръснат,

от кръвта ми са изтекли,

риби колкото изпляскат,

от плътта ми са порасли;

съчки колкото изскърцат,

кости са от моя скелет;

колкото трева поникне,

кичур е от моите плитки.“

 

Тъй се птицата погуби,

с тези думи тя погина…

 

Кой, след всичко, би отишъл,

кой с такава вест би влязъл

в двора на това момиче,

в неговата родна къща?

 

Кой ли? Само Баба Меца!

Тя, стръвницата, ще иде!

Но стръвницата се бави:

чакали я дойни крави.

 

Кой, след всичко, би отишъл,

кой с такава вест би влязъл

в двора на това момиче,

в неговата родна къща?

 

Кой ли? Само Кумчо Вълчо!

Той, жестокият, ще иде!

Но жестокият се бави:

чакали го жадни гъски.

 

Кой, след всичко, би отишъл,

в двора на това момиче,

кой с такава вест би влязъл

в неговата родна къща?

 

Кой ли? Само Кума Лиса!

Тя, хитрушата, ще иде!

Но хитрушата се бави:

чакали я гладни квачки.

 

Кой, след всичко, би отишъл,

кой с такава вест би влязъл

в двора на това момиче,

в неговата родна къща?

 

Кой ли? Само Зайо Байо!

Той, горкият, ще отиде!

И отишъл той, горкият,

вест да носи, да разкаже.

 

Запрепускал Зайо Байо,

дългоухият забързал,

кривокракият се стрелнал,

с бърна сцепена се втурнал

в двора на това момиче,

в неговата родна къща.

 

Влезнал в сауната димна,

спрял сред банята гореща,

къпали се там девойки

и невести там се мили:

„Здрасти, Зайо, влез котлето,

гозба хубава да станеш

и стопанин да вечеря,

и стопанка да закуси,

и дечица да обядват,

че да хапнат и снахите.“

 

Зайо Байо отговорил,

синеокият продумал:

„Лемпо, той е за котлето,

той да се пече на огън!

С вест дойдох и вест ви нося

тичах аз, за да ви кажа:

хубавица се погуби

с бисерен гердан на шия,

с пафти сребърни на кръста

и с висулки на ушите.

Взеха, скриха я вълните,

вдън морето тя потъна

За другарче на лакерди

и на сьомги за сестрица.“

 

Чула майката, разбрала,

безутешно заридала,

проговорила накрая

с тази болка, с тези думи:

„Чуйте ме, жени родили,

чуйте ме, нещастни майки,

щерките си пощадете,

докато са живи-здрави,

зорлем хубостта не идва,

зорлем радостта не става,

щерката си аз насилих,

милото дете — погубих!“

 

Дълго плакала, горката,

майчини сълзи проляла,

бликали те от очите,

по лицето й потекли.

 

Дълго плакала, горката,

майчини сълзи проляла,

бликали те от лицето,

по гърдите й потекли.

 

Дълго плакала, горката,

майчини сълзи проляла,

бликали те от гърдите,

по полата й потекли.

 

Дълго плакала, горката,

майчини сълзи проляла,

бликали те от полата,

по чорапа й потекли.

 

Дълго плакала, горката,

майчини сълзи проляла,

бликали те от чорапа,

по цървула й потекли.

 

Дълго плакала, горката,

майчини сълзи проляла,

бликали те от цървула,

по петите й потекли,

черната земя ги пила,

сетне в извор ги избила.

 

Бликнали три силни струи,

стрелнали се три потока,

сетне три реки разнесли

този плач под небесата,

плач, родилката почернил

и родил нещастна майка.

 

Три реки, а от реките

спуснали се водопади,

вдигнала се между пръски

по една скала сребриста,

пръст отрупала скалите,

хълмчета се закръглили

и на всяко малко хълмче

по една бреза израсла.

Три брези, а сред клонака —

три сребристи кукувици.

 

Куком кукали и трите

Първата — все тъй: „Обичай!“

Втората — все тъй: „Сгоди се!“

Третата — все тъй: „Добрувай!“

 

Позовалата „Обичай!“

кукала до три недели

над забравено момиче

в дъното на морски залив.

 

Позовалата „Сгоди се!“

кукала до шест недели

над ергенина повехнал,

над самотната му къща.

 

Позовалата „Добрувай!“

кукала и още кука

над нещастните ни майки,

над добрите ни старици.

 

Чула тази кукувица

майката, преди да каже:

„Тъжни майки, забравете

кукналата кукувица!

Тя сърцето ми почерни

и живота ми съсипа!

 

Нейни са сълзите мои,

дето ме горят, изгарят,

дето като грах покапват,

дето като боб се ронят,

че да ме снижат на педя

и на две — да ме досвалят.

Треска ме тресе, когато

кукувицата закука.“