Калевала (29) (Фински народен епос)

Двадесет и девета руна

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

бързо си събрал торбата,

масло скътал сред нещата,

масло за една година,

а за втората — сланина.

Тръгнал, трябвало да бърза,

нямало какво да чака,

но преди да тръгне, казал:

„Заминавам, път ме чака,

три години ще се губя,

пет години ще ме няма.

Где-що имам, тук оставям:

тучни ниви — на червяци,

пасбища — на рогоносци,

а на гъските — ливади.

 

Сбогом, майко моя мила!

Похьолци като нахлуят,

северняци като дойдат

моята глава да вземат,

ти кажи, че съм заминал,

че отдавна съм отплавал,

жънал, колкото пожънал,

но оставил и за посев.“

 

Лодката си той избутал,

платноходката изтикал

по плъзгачите железни,

по бакърените шини.

Сетне закачил платната

на високата върлина,

настанил се на кърмата,

взел в ръцете си веслата,

ниско се над тях навеждал,

бързо се над тях изправял.

 

Но преди да тръгне, казал,

с тези думи проговорил:

„Духай, ветре, вей в платната,

понеси ме над водата

в чамовата стара лодка,

в боровата платноходка

към места неназовани,

хубави, а невидяни!“

 

Духнал вятърът в платната,

кипнала докрай водата

в сините простори морски,

в ширините необятни.

Месец — духал, сетне — втори,

че и трети месец — духал.

 

Хубавите островчанки

там седели, по скалата,

гледали в далечината,

взирали се в синината,

чакали — коя баща си,

а коя заминал братец,

но най чакали да зърнат

лодката на годеника.

 

Кауковата малка лодка,

чамовата платноходка,

отдалеч се появила

като облаче небесно.

 

Хубавите островчанки

питали се, да налучкат:

„Бяло облаче ли плава,

или бяла платноходка?

Ако беше наша лодка,

тукашна си платноходка,

бързо щеше да доплава,

своя пристан да намери,

вест да донесе далечна,

с новина да ни споходи:

как са там, по бреговете,

мир ли е, война ли водят?“

 

Бутал вятърът, добутал

лодката на Леминкайнен.

Той обаче я насочил

право към скалите стръмни,

право към брега опасен,

пълен с огнени талази.

 

Стигнал там и се провикнал

хубавиците да пита:

„Пристан има ли за мене,

заливче на този остров,

лодката си да изтегля,

че да е на сухо място?“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Пристан има и за тебе,

заливче на този остров,

лодката си да изтеглиш,

че да е на сухо място.

Пристаните тук са много,

много заливчета има,

стигат за стотина лодки,

за хиляда платноходки!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

лодка на брега изтеглил

и веднага проговорил:

„Покрив има ли за мене,

къщичка на този остров,

дето слабият да влезе,

малкият да се укрие

в шумотевици от битки,

в дрънкотевици от саби?“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Покрив има и за тебе,

къщичка на този остров,

дето слабият да влезе,

малкият да се укрие.

Покривите тук са много,

много къщички тук има,

стигат за стотина щика,

за хиляда воеводи!“

 

Щуравият Леминкайнен

продължавал да разпитва:

„Има ли гора за мене,

сечище на този остров,

някакво место брезово,

някакво место елхово,

че със сеч да си подготвя

хубава земя за посев?“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Няма тук гора за тебе,

сечище на този остров,

педя място тука няма,

няма ъгълче в гората,

че със сеч да си подготвиш

хубава земя за посев.

Всичко е разпределено,

с колчета е оградено,

има си закон за всичко,

а сечта е забранена.“

 

Щуравият Леминкайнен

продължавал да разпитва:

„Място има ли за мене,

има ли на този остров

шир, където да запея,

вис, където да изкажа

думите, събрани в гърло,

че да литнат през устата?“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Място има и за тебе,

има и на този остров

шир, където да запееш,

вис, където да изкажеш

думите, събрани в гърло,

че да литнат през устата.“

 

Щуравият Леминкайнен

почнал с песен чудотворна.

Клен израснал върху двора,

на поляната — дъбрава,

снажни дъбове разлистил,

едри жълъди натрупал,

дал гнездо на кукувичка,

а на жълъдчето — пръстен,

кукувичката запяла,

златна гръд се разлюляла,

трепнали сребристи звуци,

медни звуци откънтели

върху хълмчето мъгливо

сред полята заскрежени.

 

Пял, не спирал Леминкайнен

чудотворната си песен:

в бисер пясъка превръщал,

камъчетата — в смарагди,

пъпка дал на всяка вейка,

златно дънце — на цветчето.

 

Пял, не спирал Леминкайнен,

бликнал кладенец на двора,

вдигнал се под златен покрив,

с позлатен черпак накрая,

младите вода да пият,

бялото лице да мият.

 

Пуснал и поток в полята,

а в потока — гургулици,

златочели, среброглави,

с медни чехли, с медни ципи.

 

Гледали го удивени

девствените островчанки,

слушали го, възхитени

от чудесните му песни.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, проговорил:

„Чудни песни ще ви пея,

чародейно ще говоря,

стига да си имах покрив,

стига да си имах стряха.

Но и покрив да си нямам,

и без стряха да остана,

на гората ще попея,

на тревите ще разкажа!“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Покрив все ще се намери,

все ще се намери стряха —

да не ходиш по гората,

да не думаш на тревата.“

 

Щуравият Леминкайнен

влезнал в първата къщурка,

с песен халби той направил,

с песен халбите поставил,

с песен халбите напълнил

върху чамовата маса.

С песен къщата напълнил,

с песен подноси поднесъл,

с песен всекиму поставил

върху чамовата маса.

Имало масло за всички,

че и пържени пържоли,

сито да похапнат всички

и най-вече Каукомели.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

тук решил, че не приляга

да яде без златен прибор.

С песен прибор си направил,

златна вилица и ножче,

с нея боцкал, с него рязал

яденето си честито.

 

Тъй обходил Леминкайнен

всички домове до края,

и къшли, че и колиби,

островчанките да радва.

Там, където врат подавал,

получавал по целувка.

Там, където пръст подавал,

хващали го за ръката.

 

Скитал той по цели нощи,

светли тъмнини кръстосвал.

Нямало селце такова,

че да няма десет къщи.

Къща нямало такава,

че да няма десет щерки.

Щерка нямало такава

между милите на мама,

че ей тъй — да си отиде,

в мир човека да остави.

 

Обладал той сто девици,

няколко по сто — вдовици.

Две от сто, три от хиляда

не останали накрая —

толкова моми зарадвал,

толкова жени възрадвал.

Щуравият Леминкайнен

тихо, кротко си живеел

цели три лета големи,

цели три големи зими

с тези млади хубавици,

с тези хубави вдовици.

Но останала накрая

старичка и грозна бабка

в най-забутаната къща,

в най-отхвърленото село.

 

Тъкмо бил се позамислил,

че е време да си тръгва,

ето, бабката пристига,

отдалече проговаря:

„Хубаво момче си, Кауко,

но ако си ме забравил,

лодката ти ще начупя,

платноходката — съсипя.“

 

Рано трябвало да стане,

дваж по-рано от петлите,

че да може да зарадва

и последната девица.

 

И решил веднъж да стане

дваж по-рано от петлите,

че да иде да зарадва

и последната девица.

 

Както рекъл, тъй и станал

дваж по-рано от петлите

и набързо пътя хванал

през махлите, през къшлите,

че да може да зарадва

и последната девица.

 

Както крачил през селата,

през махлите, през къшлите

към забутаната къща,

към отхвърленото село,

върху всякоя пътечка

все по три змии лежали,

върху всякоя ограда

все по три мъже стояли,

всеки сабята си точил,

всеки брадвата си острил,

всеки бил готов веднага

да убие Леминкайнен.

 

Щуравият Леминкайнен

с тези думи проговорил:

„Моят слънчев ден изгрява,

светло слънце засиява

над главата ми нещастна,

над нещастната ми участ.

Лемпо, той ли ще ме скрие

под кошулята си тънка,

под кабаницата черна,

под износената капа,

сто мъже като ме гонят,

хиляди като ме мразят.“

 

Девите си той оставил,

бабките си позабравил,

тръгнал лодката да търси,

чамовата платноходка,

но намерил дим и пепел

върху всичко изгоряло.

 

Предусетил гибелта си,

предположил участта си,

хванал се за нова лодка,

почнал нова платноходка.

 

Но една греда не виждал,

не намерил и дъсчица,

само някакво парченце,

само някаква тресчица,

счупено на пет вретено,

счупена на шест цевица.

 

С тях издигнал, с тях направил

чудна лодка-платноходка.

С вещина си я издигнал

и с умение направил.

С удар — лява половина,

с удар — дясна половина,

а след третия му удар

лодката била готова.

 

Че я спуснал до водите,

че я пуснал по вълните

и устата си отворил,

с тези думи проговорил:

„Бял мехур върху водата,

плавай, лодке, над вълната!

Орльо, три пера ще искам,

три орлови, две — от врана,

лодката ми да окрилят,

от беда да ме предпазят!“

 

Както седнал зад веслата,

както седнал на кърмата,

тъй си понавел главата

изпод щръкналата шапка,

нямало как да остане,

трябвало да се прощава

с хубавите островчанки,

с ненаситните девици.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, проговорил:

„Трябва вече да си тръгвам,

време е да си отивам,

път ме чака, път ще бия,

сбогом трябва да си кажем.

Знам, че ако си замина,

знам, че ако отпътувам,

песни няма да се пеят,

няма танц да се танцува

в тези схлупени коптори,

в тези скапани дворища.“

 

Хубавите островчанки

отговорили веднага:

„Я кажи защо си тръгваш

и кому ще ни оставиш,

нито малко, че да мислиш,

нито кротки, че да кажеш!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Нито малко, че да мисля,

нито кротки, че да кажа,

но стотина ще намеря,

с хиляди ще се оправя.

Трябва вече да си тръгвам,

време е да си отивам,

мисля вече все за вкъщи,

все за родната земица,

все за нейните малинки,

все за нейните къпинки,

за кокиченцата нейни,

разцъфтели върху двора.“

 

Щуравият Леминкайнен

пак се втурнал към морето.

Вятърът го тласкал, блъскал,

влачила го и водата

в сините простори морски,

в ширините необятни.

Там стояли на скалата

хубавите островчанки,

нещо малко наранени,

нещо малко натъжени.

 

Колкото и наранени,

толкова и натъжени,

те не вярвали в платната,

нито в котвата желязна,

а в човека зад платната

и зад котвата желязна.

 

Тъжно гледал Леминкайнен,

нещо се и той разплакал,

не за острова в морето,

не за хълмите мъгливи,

не за белите горици,

не за тучните ливади,

а за тези хубавици,

кацнали върху скалата.

 

Щуравият Леминкайнен

плавал през водите сини.

Плавал ден, а сетне — втори,

а на третия, накрая,

появил се силен вятър,

втурнал се от бреговете.

Вятърът дошъл от запад,

бурята дошла от изток,

лодката се олюляла,

платноходката — разбила.

 

Щуравият Леминкайнен,

както го вълната взела,

с двете си ръце заплувал,

задържал се над водата.

Плувал денем, плувал нощем,

дълго трябвало да плува,

облаче додето зърне,

малко облаче от запад,

и додето се превърне

облачето в бряг очакван.

 

Стигнал до една къщурка,

там жена самуни пекла,

а за щерките — колачи:

„Мила, хубава стопанке!

Ако знаеш как съм жаден,

ако знаеш как съм гладен,

би изтичала в килера,

би отворила мазето,

чашата ми би наляла,

би препълнила паница,

би поставила и нещо

на тиган да се изпича,

че да пийне мъж изплувал,

да похапне след морето.

 

Плувах денем, плувах нощем,

дълго трябваше да плувам,

ветровете да ме носят,

а вълните да ме тласкат.“

 

Милата добра стопанка

влязла в своето килерче,

поотрязала от масло,

цепнала и от сланинка,

нещо сложила в тигана,

гладничкия да нахрани,

пиво с халбата поднесла,

жадничкия да засити.

Сетне му и лодка дала,

чисто нова платноходка,

в своя край да се завърне,

че да го посрещнат вкъщи.

 

Щуравият Леминкайнен

в своя край като се върнал,

всичко си било на място:

залив, пристан и пътечка,

ниви, пасбища, ливади.

Хълмчето било на място,

че и малката горичка,

борчетата си стояли

същите, но по-височки,

Леминкайнен не намерил

само родната си къща.

Покривът бил в камънака,

в бурените бил мутвакът,

а огнището — в тревата.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, проговорил:

„В камънака се катерих,

в бурените се укривах,

по тревата се въргалях,

по пътечката — заминах.

Но къде е мойта къща,

где е бащината стряха?

Огън всичко е погълнал,

всичко е покрито с пепел!“

Че заплакал Леминкайнен,

бисерни сълзи заронил.

Не за къщата си плакал,

не за навеса на двора,

а за младата невеста,

дето тук не поошета.

 

Прелетял сокол отгоре,

сивкав керкенез се спуснал,

Леминкайнен го попитал:

„Знаеш ли, чудесна птицо,

ще ли можеш да ми кажеш,

где е майка ми, горката,

дето ме роди, отгледа,

дето ме човек направи?“

 

Сивият сокол не знаел

нищичко, че да разкаже,

Знаел само за смъртта й,

за кончината й страшна

от върха на остра сабя,

от главата на маждрака.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубостникът, проговорил:

„Майчице, рождена моя,

дето ме роди, отгледа!

Ти ли, майчице, почина,

ти ли, миличка, отмина,

ти ли стана пръст в земята,

боров корен до скалата,

боровинков храст на хълма,

трепетлика до реката?

 

Бях нещастен, отмъщавах,

мрачно, злобно се сражавах,

сабята си аз извадих

силите си да премеря

в пуста Похьола мъглива,

в тъмна Сариола хладна,

срещу волята на мама,

срещу волята на всички!“

 

Тук се взирал, там поглеждал,

някаква следа намерил,

някаква трева разтрита,

вейка някаква превита.

Хванал вярната посока,

тръгнал пътя да намери.

Пътят водел към гората,

влизал в гъстата дъбрава.

 

Минал, колкото изминал,

минал, колкото е нужно,

В гъстата гора висока,

в лудогорието тъмно.

Там намерил нисък покрив,

някаква къщурка, скрита

между две скали високи,

между три високи бора.

А в къщурката намерил

тъкмо родната си майка.

 

Щуравият Леминкайнен

целият потънал в радост,

че устата си отворил

и ей тези думи казал:

„Майчице, рождена моя,

дето ме роди, отгледа!

Жива ли си, мила мамо,

тук ли си, върху земята?

Казаха ми, че те няма,

че си паднала убита

от върха на остра сабя,

от главата на маждрака.

Бузите си аз намокрих,

двете си очи изплаках.“

 

Казала добрата майка:

„Жива съм, не съм умряла,

само трябваше да бягам,

скришно място да намеря,

вдън гора да се укрия,

че гората да ме пази.

Похьола на бой се вдигна,

вдигна се на страшна битка,

всички бяха срещу тебе,

миличко синче на мама,

къщата ни изгориха,

в двора всичко разрушиха.“

 

Щуравият Леминкайнен

както чул, така и казал:

„Майчице, рождена моя!

Грижа за това си нямай.

Нова къща ще издигна,

нов мутвак ще ти направя,

сетне Похьола ще смажа,

Лемпови войски — съсипя!“

 

Казала добрата майка,

майката на Леминкайнен:

„Дълго се забави, синко,

дълго, миличък, остана

върху острова далечен,

при далечните му хора,

по вратите да почукваш,

чужда милост да очакваш!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Хубавичко там прекарах,

услади ми се животът.

Храстите са там червени,

а поляните — сребристи,

синьо свети там гората,

златно трепкат дървесата,

мед по хълмите се стича,

гъши са яйца скалите,

медовина са елхите,

в борчетата — мляко капе,

масло капе от елите,

бира капе от брезите.

 

Дните там течаха леко,

че да поживей човека.

Лошото дойде накрая,

малко ми вгорчи живота,

че разказаха момите

и разказаха жените,

мързеливите момици

и дебелите женици,

че не съм ги бил зачитал

и не съм ги бил почитал.

А пък аз от тях отбягвах,

мъчих се да ги отмина

като гладен вълк — козичка,

като жаден ястреб — птичка.“