Калевала (48) (Фински народен епос)

Четиридесет и осма руна

Доблестният Вайнемойнен,

старият певец вълшебен,

мислил, вече да измисли,

отговора да намери

как да върже ленен възел

в мрежа за голяма щука.

 

Най-накрая проговорил,

проговорил, че да каже:

„Първо ще се разорава,

сетне ще се лен посява,

най-накрая ще се връзва

ленен възел в едра мрежа,

че да хванем тази щука,

дето огъня нагълта!“

 

Имало земица малка

върху сечище горяло,

някъде покрай блатата,

между два големи пъна.

 

Корен трябвало да рият,

семката на лен да вадят,

дето червеите храни,

червеите на Туони.

 

Имало и малко пепел,

колкото за две-три шепи,

от горяла стара лодка,

от изтляла платноходка.

Семката от лен посели,

позатрупали я с пепел,

недалече от Алуе,

в глинестата лоша почва.

 

Ленът раснал, та пораснал,

хубаво се там изправил,

буйнал, без да го очакваш,

през едно чудесно лято.

Сят бил, казват, в нощ дълбока,

в нива под луна орана,

но бил хубаво почистен,

семката била желана,

нямало по нея плевел

дишането да обърка.

 

Взели го да го разнищят,

нищили го както трябва,

сетне го добре сушили,

че добре да поизсъхне.

 

Чак тогава влезнал вкъщи,

че добре да го развлачат,

паздерка да не остане

от влакното му чудесно.

 

Чесали го както трябва

с чесалата си различни,

докато усуче нишка

на голямото вретено,

дето се въртяло денем,

но и нощем — пак бръмчало.

 

Преждицата поизпрели,

нишчицата понавили,

дали ги на брат — за възел,

и на стар баща — за мрежа.

 

Връзвали добрите братя,

мрежата изплел бащата,

ленени били възлите,

ленена — и тя самата,

сплетена за нощ да кажем,

нощ, но не съвсем до края.

 

Мрежата била готова,

хубава, широка мрежа,

шест по сто големи стъпки,

или седем — с двата края,

Тапи сложили отгоре,

вързали отдолу — камък.

 

Емнало се всичко младо,

само старото гадало:

ще ли може с тази мрежа

нещо свястно да се хване?

 

Хвърлили добрата мрежа,

спуснали я сред водите,

нашироко да захваща,

издълбоко да обхваща.

Уловили малки рибки:

ей такиванки бибани

и ропеци по-големи,

само не и тази риба,

за която хвърлят мрежа.

 

Вайнемойнен проговорил:

„Баш ковачо Илмаринен!

Време е да тръгнем двама,

мрежата сами да хвърлим!“

 

Че и тръгнали те, двама,

хвърлили добрата мрежа

с край, да кажем, сред морето,

а пък с другия — на кея,

та вълните да прииждат,

с тях — и чаканата риба,

все към Вайнола чудесна,

все към славна Калевала.

 

Мрежата се разлюляла,

хванала каквото има:

рибки малки и големи,

и костури, и пъстърви,

че и сьомги, и калкани,

и по-ситнички бибани,

и ропеци по-големи,

белоперки, красноперки —

само не и тази риба,

за която хвърлят мрежа.

 

Доблестният Вайнемойнен

разширил добрата мрежа

два пъти по триста стъпки,

три пъти по двеста крачки

и отсам, а и оттатък.

Проговорил, че да каже:

„По-дълбоко ще нагазим,

по-широко ще обхванем

бреговете и водите!

Сетне — мрежата ще вадим!“

 

Газили те по-дълбоко,

да обхванат по-широко

бреговете и водите.

Сетне — мрежата да вадят.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Веламо, добра стопанке

на водите, на вълните!

Гръд тръстикова ти вдигаш,

блузка от камъш развяваш,

с морска пяна се покриваш —

хайде, сваляй тези дрехи,

шити от вода и вятър,

от небесни, морски щерки,

че да сложиш нови дрехи,

тънки ленени одежди,

шити-везани с лъчи от

слънчеви и лунни щерки.

 

Ахто, Боже на водите,

син Владико на морята!

Намери си едра пръчка,

копие със седем края,

че морето да прегазиш,

дъното му да кръстосаш,

до тръстиките да стигнеш,

рибните стада да гониш

все към хвърлената мрежа,

все към вързания възел!

Подгони ги от подмоли

и от вирове дълбоки,

и от заливи широки,

и от глъбини бездънни,

дето слънце не огрява,

че и пясък се не рони!“

 

Вдигнало се от водите

морското юначе славно,

седнало върху вълната.

Проговорило, да каже:

„Аз съм Гончо, гоня риба,

нужно ли ви е гончарче?“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Трябва ни добро гончарче,

рибата добре да гони!“

 

Морското юначе славно

бор отсякло от гората,

че да си направи пръчка.

Взело борчето в ръката,

седнало върху скалата,

питало, че да попита:

„Яко ли да ги подгоня,

или — колкото е нужно;“

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Карай — колкото е нужно,

и така добре ще гониш!“

 

Морското юначе славно

риби почнало да гони

тъкмо — колкото е нужно:

рибните стада вървели

все към хвърлената мрежа,

все към вързания възел.

 

Седнал зад весла ковачът,

доблестният Вайнемойнен

почнал мрежата да вдига,

хванатото — да изважда.

 

Вайнемойнен проговорил:

„Много се е наловило

с тази мрежа разширена,

с тази удължена мрежа!“

 

Мрежата докрай извлекли,

хванатото да изсипят

в лодката на Вайнемойнен.

Там била онази щука,

огън глътналата риба,

за която хвърлят мрежа.

* * *

Доблестният Вайнемойнен

приближил към бреговете,

родния си кей да стигне,

заливчето си чудесно.

Рибите като свалили,

купчината костелива,

взели и онази щука,

за която хвърлят мрежа.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да пита:

„Рибата си как да взема,

огнената моя риба,

с ръкавица ли желязна,

с каменна ли ръкавица?“

 

Син на слънцето бил близко

и така му отговорил:

„Аз да съм, с ръка бих грабнал

огнената моя щука,

с другата ръка — и ножа

от добрия ми родител.“

 

Нож се спуснал от небето,

остър нож със златен чирен,

сребърен по острието,

паднал, взело го момчето.

 

Слънчевият син юначен

нож над щуката изправил

и набързо я изкормил,

преобърнал й стомаха.

Но у щучето коремче

цяла сьомгичка намерил,

а от сьомгата накрая

и пъстървичка извадил.

 

Резнал пъстрата пъстърва,

синичък мехур намерил

в мъничкото й коремче,

иззад третата подгъвка.

 

Резнал синьото мехурче,

взето в малкото коремче,

иззад третата подгъвка.

Там — червен мехур намерил,

а от него пък — изсипал

тъкмо алената искра,

слезнала от висината,

от въздушното пространство,

осем небеса посякла,

че да стигне — до девето.

 

Вайнемойнен се замислил

пламъчето как да стигне

до домашните огнища,

дето са изпепелени.

А пък слънчевото чедо

огънчето изтървало,

цяла Вайнола да пламне

и ковача да обгърне,

да го парне по страните,

дланите му да обжари.

* * *

Огънят като побегнал,

цяло Алуе разпалил,

храстите се разгорели,

пушек вдигнала тревата,

борчетата запламтели,

запламтяла и гората.

Вдигнал се, вървял пожарът,

чак до Похьола достигнал,

в пламъци потънал Саво

и Карелия — пламтяла.

 

Доблестният Вайнемойнен

станал, тръгнал след пожара,

минал през гори горели,

по треви изпепелени.

Огънчето той намерил

спряло в корени по-стари,

в поразровена коруба,

в поотъпкана бърлога.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Искро, пламъче на Бога,

блеснала творба сияйна!

Дълбината те попива,

ширината те разлива!

Най-добре е да се върнеш

по къщя и по огнища,

на искрата си да легнеш,

пламъчето да устискаш,

с паздерки да го разнасят

и с подпалки насмолени,

нежно нощем да те пазят

в кахлените топли печки.“

 

Взел той огнената искра,

че я сложил върху прахан,

че на дъбова коричка,

че и в мъничко котленце.

 

Взел я, вкъщи я занесъл,

по огнища я разпръснал

над помръкналия остров,

хладничкия полуостров,

светлото навред да светне,

топлото навред да стопли!

* * *

Баш ковачът Илмаринен

бягал, стигнал до морето,

спрял се там върху скалите,

потопил ръце в морето.

Но ръцете му пламтели,

в пламъците — обгорели.

 

Искал — пламъка да смъкне,

силата му — да разслаби.

Казал, своето да каже,

мислите си да изкаже:

„Огньо, Бог те е създавал,

от небето ти прииждаш!

Но защо така припламваш,

че страните да разпалваш

и ръцете да обгаряш,

силните ръце човешки?

 

Мога ли да те потуля,

мога ли да те разнищя,

мога ли да те извадя

изпод болката гореща,

че горял, да не изгарям,

мъчил се, да се не мъча?

 

Я ела, дете на Туря,

хубава лапландке млада,

дето си в слана обута,

в скреж облечена до края,

дето водиш снеговете

и повличаш ледовете!

Преспи хубави натрупай,

лед наслагай по местата,

дето огънят е шарил,

дето пламъкът е жарил!

 

Работа ако не свършиш,

похьолския син ще викам!

Нека младият лапландец,

едричкият пиментолец,

борът, дето с крачки крачи

наедрялото юначе

сътвори каквото трябва

с ледените ръкавици,

с пояса от бели преспи

и студените ръчички!

 

Лед от Похьола да вземе,

сняг — от севера, където

ледовете са обилни,

снеговете — дълговечни,

дето въздухът трепери,

а водата се споява.

Снежни зайци там подскачат,

бели мечки в сняг се влачат

върху хребети сребристи,

върху ледовете чисти.

Ледни лебеди се къпят,

ледни гъски ледно плуват,

лед в потоците се лее,

лед се движи, лед живее.

 

Лед да качи на шейната,

да го донесе дотука,

от върха да го отчупи,

на самия връх — открая!

Че да охлади с леда си,

че да замрази в снега си

огнената моя болка,

болка, бликнала от пламък!

 

Ако и това е малко —

мили Уко, мили Боже,

дето облаците водиш —

с черно стадо — воевода,

с бяло — тих пастир небесен, —

облак доведи от изток,

облак доведи от запад,

нека облаци се сблъскат!

Нека да белей сланата,

нека скрежът се размазва,

смазката си да получа,

дето може да лекува!“

 

Баш ковачът Илмаринен

болката си превъзмогнал,

потушил онази мъка,

дето е докрай от пламък.

Тъй — от рани се избавил

и се на нозе изправил.