Калевала (38) (Фински народен епос)

Тридесет и осма руна

Че захвърлил Илмаринен,

майсторът ковач оставил

златната си хубавица,

сребърната годеница.

Сложил сбруята на коня,

взел юздицата в ръката,

той се качил на шейната,

литнал, отлетял нататък.

 

Нещо искал да загърби,

друго — искал да отмине,

в пуста Похьола да стигне

втори път да се сватосва.

 

Ден препускал Илмаринен,

сетне — втори, че и трети,

а на третия, накрая,

стигнал в Похьола мъглива.

 

Похьолската господарка

тъкмо си била на двора.

Почнала да го разпитва,

искала да понаучи

как живее дъщеря й,

щерката й как се чувства

до съпруг и до свекърва

и разбират ли се вкъщи.

 

А ковачът Илмаринен

тъжно понавел главата,

сетне шапката отметнал

и започнал да разказва:

„Хич не питай, тъще моя,

хич не питай, не разпитвай

как живее дъщеря ти,

хубаво ли преживява!

Взе си я смъртта отдавна,

страшна гибел я отнесе.

Ягодката се отрони,

с пясък я покри земята,

шумата я допокрива,

допокрива я тревата.

Идвам тук сега да взема

втората ти дъщеричка.

Тъща за да ми останеш,

дай ми, бабо, дъщеря си,

нека се и тя намери

в къщичката на сестра си!“

 

Лухи, похьолската тъща,

проговорила тогава:

„Лошо сторих, зло направих,

как можах да дам на тебе

по-голямата си щерка,

хубавото си момиче,

даром да си иде младо,

да погине — здраво, право,

вълчи зъб да го догони,

меча лапа да го стигне.

 

Тръгвай, няма да получиш

никога от мен невеста:

стари сажди да отмива,

стара пепел да изхвърля!

Никой да не го поиска

миличкото ми детенце,

пак на теб не бих го дала!

Ще го дам — на водопада:

риба да яде в Туони,

сватбата да е у Мана!“

 

Илмаринен, баш ковачът,

трепнал и глава изправил,

устната си той прехапал,

но перчема — пооправил.

Към вратата той закрачил,

прага й висок прескочил,

влезнал в стаята и казал:

„Хайде, тръгвай с мен, девойко,

в къщичката на сестра ти,

дето рано си отиде,

питка ти ще ми замесваш,

пиво ти ще ми наточваш!“

 

Някакво момче от пода

проговорило тогава:

„Махай се оттук, мръснико,

затвори отвън вратата!

Къщата ни ти съсипа,

ти прогони радостта ни

още като влезе тука,

прага ни като прескочи.

 

Сестро миличка, любима!

Този хич не го поглеждай,

колкото и да се пъчи,

едричък и червендалест!

С вълчи зъб е той в устата,

лиси нокът крие в шепа,

тежка като меча лапа.

Ножът му кръвчица пие,

първо се в гърба забива,

сетне — гърлото прерязва.“

 

Казала сестрата малка,

казала на Илмаринен:

„Няма никога да тръгна

с теб, негоднико последен!

Щом погуби ти жена си,

моята добра сестрица,

мен ли няма да погубиш,

ако тръгна с теб, мръснико!

Млада съм и заслужавам

по-добра съдба в живота,

мъж, от тебе по-височък,

хубава шейна навънка,

светло жилище просторно,

не подслон, а топла къща!

Сажди няма аз да мия,

пепел няма да изхвърлям!“

 

Илмаринен се разсърдил,

разгневил се баш ковачът,

ядно устната прехапал,

но перчема — пооправил.

Хванал малката с ръката,

с лапите си я награбил,

с нея минал като вятър

през вратите и през двора,

че я хвърлил на шейната,

сложил я върху козяка,

сам се качил и потеглил,

отпътувал, поприхванал

с лявата ръка юздата,

с дясната ръка — гърдата.

 

Разреваното момиче

хлъцнало, че да му каже:

„Клонче търсих, кал нагазих,

коренчета ще събирам:

патенцето ще потъне,

пиленцето ще загази!

 

Чуй, ковачо Илмаринен!

Ако не свалиш ръката,

ще ти натроша шейната,

на трески ще я направя,

на коляно ще я счупя

като съчка за огнище.“

 

Баш ковачът Илмаринен

отговорил с тези думи:

„Чак сега разбрах защо сме

обковавали шейните:

плашим се да не попаднат

върху твоето коляно.“

 

Разреваното момиче

звъннало с висулки медни,

скършило чудесни пръсти,

стиснало прекрасни длани,

хлъцнало, че да му каже:

„Слушай, ако ме не пуснеш,

пъргаво ще се изплъзна

като шарена пъстърва.“

 

Баш ковачът Илмаринен

отговорил с тези думи:

„Няма да ми се изплъзнеш,

като щука ще те стигна.“

 

Разреваното момиче

звъннало с висулки медни,

скършило чудесни пръсти,

стиснало прекрасни длани,

хлъцнало, че да му каже:

„Слушай, ако ме не пуснеш,

пъргаво ще се изплъзна

като гущерче зелено.“

 

Баш ковачът Илмаринен

отговорил с тези думи:

„Няма да ми се изплъзнеш,

като видра ще те стигна.“

 

Разреваното момиче

звъннало с висулки медни,

скършило чудесни пръсти,

стиснало прекрасни длани,

хлъцнало, че да му каже:

„Слушай, ако ме не пуснеш,

пъргаво ще се изплъзна

като майска чучулига.“

 

Баш ковачът Илмаринен

отговорил с тези думи:

„Няма да ми се изплъзнеш,

като ястреб ще те стигна.“

Карал, още малко карал,

нещичко от пътя минал.

Кончето му изпръхтяло,

клепоухото — замряло.

 

А момичето видяло

някаква следа в снежеца

и си казало веднага:

„Бягало е тука нещо.“

Илмаринен й отвърнал:

„Минало е тука зайче.“

 

Рекло бедното момиче,

казало, да се оплаче,

хлъцнало, да се изкаже:

„Боже мой, какво ме чака!

Де да можех да избягам,

де да можех да се скрия

като зайчето в гората,

да потъна в храсталака,

вместо да ме носи в пътя

дебелашката шейничка!

Зайчето е по-красиво,

по-отбран му е кожухът.“

 

Баш ковачът Илмаринен

устната си пак захапал,

кончето си пак подгонил.

Карал, още малко карал,

кончето му изпръхтяло,

клепоухото — замряло.

 

А момичето видяло

някаква следа в снежеца

и си казало веднага:

„Бягало е тука нещо.“

Илмаринен й отвърнал:

„Минала е тук лисичка.“

 

Рекло бедното момиче,

казало, да се оплаче,

хлъцнало, да се изкаже:

„Боже мой, какво ме чака!

Де да можех да избягам,

де да можех да се скрия

при лисичката в гората,

да потъна в храсталака,

вместо да ме носи в пътя

дебелашката шейничка!

Лисата е по-красива,

по-отбран й е кожухът.“

 

Баш ковачът Илмаринен

устната си пак захапал,

кончето си пак подгонил.

Карал, още малко карал,

кончето му изпръхтяло,

клепоухото — замряло.

А момичето видяло

някаква следа в снежеца

и си казало веднага:

„Бягало е тука нещо.“

Илмаринен й отвърнал:

„Минало е тук вълченце.“

 

Рекло бедното момиче,

казало, да се оплаче,

хлъцнало, да се изкаже:

„Боже мой, какво ме чака!

Де да можех да избягам,

де да можех да се скрия

при вълченцето в гората,

да потъна в храсталака,

вместо да ме носи в пътя

дебелашката шейничка!

По-красиво е вълчето,

по-отбран му е кожухът!“

 

Баш ковачът Илмаринен

устната си пак захапал,

кончето си пак подгонил,

спрял в селце да пренощуват.

 

Твърде уморен от пътя,

в сън потънал баш ковачът.

С друг момичето се смяло

над заспалия си спътник.

 

Баш ковачът Илмаринен

сутринта, когато станал,

устната си пак захапал,

но перчема — пооправил.

 

Проговорил Илмаринен,

казал своето ковачът:

„С думи ли да те съсипя,

или с песен — омагьосам?

Звяр в гора ли да натиря,

хищник в блато ли да пусна?

 

Ако те в гора натиря,

зверовете ще изплашиш!

Ако те сред блато пусна,

рибичките ще прогониш!

Само с нож ще ти помогна

мястото си да намериш!“

 

Ножът чул какво се казва,

чул какво замислят с него

и тогава проговорил:

„Аз не съм роден, създаден,

слабичките да погубвам,

тъжничките — да догонвам!“

 

Илмаринен почнал с думи,

с песни почнал да проклина,

чудотворен бил гневът му;

в чайка малката превърнал:

по скалите да подскача,

на скалите да говори,

вятърът да я прегръща,

да кръжи над пустотата.

* * *

Тръгнал, седнал на шейната,

литнал, отлетял нататък:

нещо искал да загърби,

друго искал да отмине,

че да се завърне вкъщи,

в бащините си простори.

 

Доблестният Вайнемойнен

върху пътя го посрещнал,

отдалече проговорил:

„Илмаринен, драги братко!

Нещо тъжен ми се виждаш,

шапката си понахлупил,

Похьола ли те засегна,

Похьола ли те обиди?“

 

Баш ковачът отговорил:

„Там ли? Гледат си живота!

Сампо мели там за всички,

шарената воденица

сутрин мели за прехрана,

денем мели за пазара,

нощем мели, че да има!

Честно трябва да ти кажа,

време е да го повторя:

хубавичко си живеят

тези, дето имат Сампо!

Там ораното се сее,

а посятото — събира

като хубаво богатство.“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Илмаринен, драги братко!

А къде ти е жената,

на кого си я харизал,

сам ли, братко, се завръщаш,

празничка ти е шейната?“

 

Баш ковачът Илмаринен

отговорил, че да каже:

„Нека скита като чайка

недостойната съпруга,

по скалите да подскача,

на скалите да говори,

вятърът да я прегръща,

да кръжи над пустотата!“