Калевала (44) (Фински народен епос)

Четиридесет и четвърта руна

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Време е сега за празник,

време е сега за песен!

Време е да помечтаем

за един живот по-хубав!

Но къде си, моя гусло,

кантеле от кост на щука?

Рибите край теб играят,

морските води те влачат,

Ахто да се възхищава,

Веламо да се развлича!

Никой няма да те върне,

пак в ръцете ми да звъннеш!

 

Чуй, ковачо Илмаринен!

Вчера за едно те молих,

а сега — съвсем за друго:

изкови ми дълга грапа,

направи я от желязо,

нареди зъбци по-чести,

нищичко да не изпускат,

дръжката да е голяма,

издълбоко да загребва

пясъци и камънаци,

брегове и морско дъно:

гуслата си там ще търся,

там — сред вирове, подмоли,

дето рибите се въдят.“

 

Баш ковачът Илмаринен,

пръв сред първите ковачи,

изковал чудесна грапа,

цялата била желязна,

имала зъбци по-чести,

нищичко да не изпускат.

 

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал с дългата си грапа,

слезнал долу, върху кея,

пътят му до кея минал

край пързалките железни,

дето лодките се спускат.

Чакали го там две лодки,

платноходки две стоели

на пързалките железни,

дето лодките се спускат.

Новичка била едната,

другата била по-стара.

 

Доблестният Вайнемойнен

спрял пред новичката лодка:

„Можеш ли да слезеш, лодке,

сам-самичка до водата,

без ръка да ти подавам,

без да те докосна с пръстче?“

 

Лодката веднага слязла

сам-самичка до водата.

Доблестният Вайнемойнен

седнал в лодката, заплавал,

тръгнал вирове да рови,

морско дъно да пресява.

С водни цветове извличал

и какви ли не боклуци

като скашкана тръстика,

като гнили водорасли,

като скапани дъсчици,

като мазни камънаци.

Гуслата си не намерил,

не извадил от водите

своята последна радост,

сетната добра утеха.

 

Доблестният Вайнемойнен

тръгнал вече да се връща,

наклонил главата тъжна

с паднала над вежди шапка.

Проговорил, че да каже:

„Няма вече да ме радва

весел звук от щуча гусла,

кантеле от кост на щука!“

 

Като минал през гората,

че да се завърне вкъщи,

чул една бреза да плаче,

тихичко да се оплаква.

Приближил се той до нея,

да не е сама в тъгата.

 

Че попитал той брезата:

„Ти защо, брезичке, плачеш,

кой те, миличко, обиди,

кой те, нежничко, засегна?

С клони да не сте се сбили,

някой да не те удари?“

 

А брезичката му рекла,

изговорила му всичко:

„Всичките за мен говорят,

между себе си го шушнат,

че съм аз дърво засмяно,

бяло, чисто и щастливо!

А пък аз съм тъй нещастна,

толкова съм огорчена,

че едва ли има друга,

дето да е като мене.

 

Нямам сили да живея,

гина сред сиромашия,

тук, накрай света, останах,

нямам никаква опора

на това прогнило място,

скапано сред лесовете.

 

По-щастливите очакват,

имат някаква надежда,

ако нямат, чакат лято,

чакат топлина и свежест.

Аз не знам какво да чакам,

лятото, и то ме брули,

идва само да ме кърши,

до земята да ме свежда.

 

Ориста ми е такава,

всеки си е със съдбата:

пролет дойде ли, момчета

остри ножчета изваждат

бялата кора да режат,

сладкия ми сок да пият.

А пастирите на лято

цялата кора събличат

ножница да си направят,

кошничка за боровинки.

 

Че прииждат и девойки,

а и младички невести

клончетата ми да кършат,

брезови метли да свиват,

в баните да се потупват,

в сауните си горещи.

 

Ориста ми е такава,

всеки си е със съдбата:

брадвичка е ориста ми,

а съдбата ми — секира.

Лятос не веднъж, не дважди,

трижди идваха дървари

брадвите си да наострят,

да наточат зли секири

за главата ми зелена

и за бялото ми тяло.

 

Туй е — лятната ми радост,

слънчевата ми утеха.

Сетне — идва нова зима:

дълга, хладна и жестока.

 

Скръб се е вгнездила в мене,

скършена съм от тъгата,

бяла съм от този ужас,

наклоних съвсем главата,

спомените ме убиват,

идват, за да ме отчаят.

 

Хладен вятър ме обвява,

ледена снага — прегръща,

роклята зелена свлича

и полата ми сребриста.

Голичка стоя пред него,

като клонче, като вейка,

че да зъзна, да треперя,

нищичко да не намеря

голичкото да покрия,

босичкото да постопля.“

 

Вайнемойнен отговорил:

„Не плачи, брезичке мила,

не тъжи, зелено клонче,

хубаво коланче бяло!

Всичко е пред тебе още,

ще проплачеш и от радост,

сладко, весело ще звъннеш

от любов и от наслада!“

 

Доблестният Вайнемойнен

гусла от бреза направил.

Дълъг летен ден работил

все над кантеле брезово.

От дървото съкрушено,

смазано и натъжено,

здрава гусла той издялал,

звънко кантеле получил

за последната си радост

и за сетната утеха.

 

Доблестният Вайнемойнен

проговорил, че да каже:

„Гуслата ми е готова,

кантеле с душа брезова!

Ключове къде да търся,

че и струни — да завържа?“

 

Дъб пораснал върху двора,

над пътечката се вдигнал,

гладки клонове разпуснал,

с жълъди се поотрупал.

Всеки жълъд имал шапка,

а на нея — кукувичка.

 

Пяла всяка кукувичка

медно, сребърно и златно.

Медно клюнче мед разляло,

клюнче сребърно — среброто,

а пък златното — златото,

Вайнемойнен взел каквото

за гъдулката е нужно,

и за ключ, че и за струна.

 

Вайнемойнен проговорил,

проговорил, че да каже:

„Ключове добри поставих

на брезовата си гусла,

но не ми достигат струни,

пет, че кантеле да стане.

Струните къде да търся,

откъде да ги намеря?“

 

Тръгнал струните да търси,

през ливадите преминал,

там видял едно момиче,

легнало върху тревата.

Не било това момиче

нито весело, ни — тъжно,

тананикало си нещо,

с песен времето да мине,

топла вечер да настъпи,

милият да я споходи.

 

Приближил се Вайнемойнен,

бос пристъпил, без цървули,

без подлога на нозете.

Спрял, отблизко проговорил,

косъмче от нея искал,

проговорил, че да каже:

„Дай, момиче, от косата

косъмче да си откъсна,

струничка да си направя,

че да ти посвиря с гусла!“

 

И момичето му дало

косъмче да си откъсне,

струничка да си направи,

че да й посвири с гусла.

Сетне втори косъм дало,

пет додето се събрали.

 

Гуслата била готова,

с нея Вайнемойнен седнал

върху първото стъпало

към високата си къща.

 

Взел той радостта последна,

а и сетната утеха,

взел я с чуден гриф нагоре,

с кръгло тяло върху скута,

струничките да опита,

думата си да намести.

 

Струните като пропели,

като станали съзвучни,

гуслата поел в ръцете,

сложил я на коленете,

десет пръсти в нея вкопчил,

десет нокти поизвити,

струните да разиграе

с двете си ръце чудесни.

 

Чак тогава Вайнемойнен

почнал сладката си песен,

водена от леки пръсти

и от палеца изправен:

трепнало зелено клонче,

звъннала брезичка бяла,

пяло златно кукувиче,

русичка коса трептяла.

 

Песента се извисила,

свирила дълбока гусла:

люшнали се планините,

с грохот падали скалите,

рифовете с тъмно ехо

връщали назад вълните,

мятали ръце елите,

скачала с възторг скалата.

 

Калевалките красиви

с гръб загърбили дома си,

спуснали се като ручей,

стигнали като порои,

радост бляскала в очите,

гордост трепкала в душите,

че звънти, каквото мислят,

че отеква, да е чуто.

 

Там стояли и мъжете,

снели шапки от главите.

Там стояли и жените,

поопрели с длан лицата.

Хубавиците стояли

с хубави сълзи в очите.

И момчетата стояли,

седнали върху тревите.

 

Казвали един през други,

думали една през друга:

„Песен, чудна като тази,

никога не се е ляла!

Думи, чудни като тези,

никога не са се пели!“

 

Пет села се там събрали,

шест землища проехтели.

Всички искали да видят,

всички искали да чуят

как брезова гусла свири,

как на кантеле се пее.

 

Зверовете от горите,

свили в лапичките нокти,

идвали, че да послушат

никога нечути звуци.

Птиците от небесата,

свили в гушките си човки,

идвали, че да послушат

никога нечути песни.

Рибичките от водата

пляскали по бреговете.

Червеите от земята

наизлезли да послушат

новата брезова гусла,

песента на Вайнемойнен.

 

Доблестният Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен,

дълго пял и дълго свирил.

Пял, когато свечерило,

пял, когато побрашнило,

хапнал, колкото да хапне,

пийнал, колкото да пийне,

дреха не свалил, не мигнал.

 

Пял у себе си, в дома си,

в боровата къща своя,

че отеквали тавани,

скърцали дъски на пода,

звънкали врати, прозорци,

трепкали стени високи,

грънци скачали, полици,

че и кахлената печка.

Свършил, тръгнал Вайнемойнен

мъничко да се разтъпче.

Път му сторили елите,

борове се поклонили.

Изпопадали шишарки,

боровинки и малинки.

 

Тъй го срещнали полята,

тъй го срещнала гората,

свеждали се, че да мине,

да почине, да отдъхне.

Вглеждали се цветовете,

бързали да се разтворят.