Калевала (26) (Фински народен епос)

Двадесет и шеста руна

Ахти, върху своя остров,

сред полята кауковски,

нивата си разоравал,

хубаво я набраздявал.

Имал той ухо за двама,

с остър слух се отличавал.

 

Шум нахлул откъм селото,

Звън и тропот — от полята,

съскане — от бреговете,

смях и глъчка — от гората.

Парнала го остра болка,

мисъл блеснала в главата:

сватба вдигат в Сариола,

в Похьола ще има сватба!

 

Устните си свил от злоба,

веждите до края свъсил,

кипнала кръвта му люто,

люто погледът му светнал.

Хвърлил ралото в браздата,

през ораното преминал,

рипнал той на свойто конче,

бързо в своя дом пристигнал

при любимата си майка,

при добрата си старица.

 

Недовлязъл, проговорил,

още от вратата казал:

„Майчице, старице моя!

Слагай ми каквото имаш,

дай ми нещичко да хапна,

дай ми нещичко да пийна!

Приготви ми топла баня,

хубаво да се изкъпя,

тялото си да измия,

чистичък да се усетя!“

 

Майката на Леминкайнен

сложила каквото има,

гладният да си похапне,

жадният да си попийне,

че запарила и баня,

мръсният да се окъпе.

 

Щуравият Леминкайнен

хапнал там каквото има,

бързал в банята да влезе,

чистичък да се усети.

Мил се, трил се като чинка,

като пуяка се пъчил

с побелялата главица,

с аленото си вратленце.

 

Чистичък като излязъл,

наредил на свойта майка:

„Майчице, старице моя!

Извади ми бяла риза

от сандъците в килера,

изнеси ми и кафтана —

да изглеждам както трябва,

хубаво да съм облечен!“

 

Взела майката да пита,

почнала да поразпитва:

„Закъде си се забързал,

да не те е рис подгонил

или искаш лос да стигнеш,

катеричка — да си хванеш?“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Майчице, старице моя!

Нито ме е рис подгонил,

нито искам лос да стигна,

катеричка — да си хвана.

Искам в Похьола да ида,

искам сватбата да видя!

Извади ми бяла риза,

изнеси ми и кафтана —

да изглеждам както трябва,

хубаво да съм облечен!“

 

Майката не разрешила,

старата му забранила.

Двойна, възрастта шептяла,

тройна, мъдростта не дала

непоканен да отива

в Похьола на чужда сватба.

 

Спряла го добрата майка,

неуморната старица:

„Не отивай, мили сине,

не отивай, мили Кауко,

не отивай непоканен

в Похьола на чужда сватба!

Никой там не те е викал,

никой там не те очаква!“

 

Щуравият Леминкайнен

казал, своето да каже:

„Пъзльото покана чака,

юначагата — отива!

Ако няма кой да кани,

все ще има кой да срещне

първо острата му дума,

сетне острата му сабя!“

 

Майката не премълчала,

старата го задържала:

„Не отивай непоканен

в Похьола на чужда сватба!

Страшен път дотам ще биеш,

сто заплахи пътят крие,

трижди с гибел ще се срещнеш,

трижди смърт ще те догони.“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Старото смъртта си мисли,

гибелта си то предвижда!

Мъж е, който се не плаши,

млад е, който е безстрашен!

Я кажи сега да чуя,

разкажи, че да науча,

гибелта ми как я виждаш,

как смъртта ще ме заплашва!“

 

Майката на Леминкайнен

проговорила тогава:

„Истината ще ти кажа,

няма нищичко да скрия.

Виждам първата ти гибел,

пред очите си я виждам:

тя ще е на ден оттука,

няма дълго да пътуваш,

огнена река ще срещнеш,

напреки ще е на пътя,

огнен водопад — над нея,

долу — огнени потоци,

огнена скала — отсреща,

на скалата — огън-птица:

нощем зъбите си точи,

денем ноктите си остри

все за този, дето иде,

дето иска да премине.“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Тук женица би умряла,

мъжка погибел тук няма!

Зная аз какво да правя,

Зная как да се измъкна!

В кон елха ще омагьосам,

с друг ездач върху седлото,

той да скача вместо мене,

той да гони огън-птица.

В гъска аз ще се превърна,

да прелитна през потока,

ще прескоча остри нокти,

остри зъби ще избегна.

Я кажи сега да чуя

где е втората ми гибел!“

 

Казала добрата майка:

„Виждам втората ти гибел,

пред очите си я виждам:

близко тя ще е оттука,

два-три дни ще попътуваш,

пропаст огнена съзирам,

напреки ще е на пътя,

този ров ще е безкраен

и на изток, и на запад,

пълен с камъни горещи,

пълен с пънове пламтящи.

Паднали са там стотици,

хиляди са изпомрели,

кой — с изваден меч в ръката,

кой — с препънат кон в краката.“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Тук женица би умряла,

мъжка погибел тук няма!

Зная аз какво да правя,

зная как да се измъкна!

Мъж от сняг ще си направя,

ще го заледя до края,

него в пламъка ще пратя,

той да ходи по жарава,

той да влиза в жежка баня;

с брезова метла в ръката.

А пък аз — ще се измъкна,

пътя аз ще си намеря

тъй, че косъм да не падне

от коса и от брадичка.

Я кажи сега да чуя

где е третата ми гибел!“

 

Казала добрата майка:

„Виждам третата ти гибел,

пред очите си я виждам:

по-далеч ще е оттука,

пет-шест дена ще пътуваш,

вълк и мечка се разхождат

там, пред похьолската порта,

там, в мъглата непрогледна,

в теснотията последна,

дето е накрай земята.

Паднали са там стотици,

хиляди са изпомрели,

няма как да те отмине,

вълчи зъб и меча лапа.“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Тук овчицата се губи,

яре някакво, да кажем,

тук женица би умряла,

мъжка погибел тук няма!

Саблен пояс аз си имам,

както имам мъжка хватка,

че вълкът да ме не хапе,

да не ме прихваща мечка,

да не ме приспи Унтамо,

да не тъна в Унтамола!

 

Зная аз какво да правя,

имам как да се измъкна:

За вълка юздичка имам,

а за мечката — верига!

Ще ги надробя на бучки,

ще ги насека на съчки,

през трупа им ще прегазя,

но ще стигна дето трябва!“

 

Казала добрата майка:

„Патилата тук не свършват,

свършва само туй, което

в тези пътища остава!

Страшното ще е тепърва:

трижди смърт и триж по-страшна

тъкмо в Похьола те чака,

в къщата, която търсиш!

Тя докрай е оградена

със стобори от желязо,

с тежки плетове челични,

вдигнати до небесата,

че да падат от небето

като копия железни,

намотали гмеж от змии,

Змийска челяд навъртели,

всичко със змии споили,

всичко със змии преплели:

прът, с опашки от змийчета,

кол, с езици от змеици,

змийски зид, забит в земята,

змийски плет — до небесата.

 

Виждам как пълзят змиите,

как главата си повдигат,

как езиците си стрелкат,

как опашките си вият.

Но змеицата най-страшна

върху прага е навита,

плъзнала е по гредата,

край огнището е свита.

Чувам, съска й гласчето,

виждам, готви се змийчето

ядно зъбче да забие

в тебе, синко мой нещастен.“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Тук женица би умряла,

мъжка погибел тук няма!

Просто — огън ще разпаля,

хубава главня ще взема,

Змийска напаст ще разгоня,

змийска челяд ще пропъдя.

Разоравал змийска нива,

змийски камънак обръщал,

ровил съм се в гущерняци,

хващал съм змийче с ръката,

с двата пръста съм го носил,

че да го размажа с камък,

тъй — едно, че до хиляда!

Змийска кръв по мен полепна,

змийски яд у мен остана,

значи — няма да пропадна,

няма да се дам за нищо,

нито съм за змийска хапка,

нито съм за змийско ложе!

До змиярник ако стигна,

като нищо бих прескочил

прът, с опашки от змийчета,

кол, с езици от змеици,

змийски зид, забит в земята,

змийски плет — до небесата,

че да влезна в тази къща!“

 

Казала добрата майка:

„О, нещастно мое чедо!

Не отивай непоканен

в Похьола на чужда сватба,

в Сариола — на гощавка!

Виждам там комити страшни,

щедро яли, щедро пили,

че се взели, че се сбили!

Всеки ще те омагьоса

с крайчето на свойта сабя:

там са падали убити

и по-силни, и по-храбри!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Та нали съм вече бивал

в похьолската стара къща!

Знам ги всичките лапландци,

знам ги всичките турянци!

Ако те са чародеи,

аз съм дважди чародеец:

ще ги надробя на бучки,

ще ги насека на съчки,

дрипа няма да остане

от чудесните им ризи!“

 

Казала добрата майка:

„О, нещастно мое чедо!

Все за миналото мислиш,

все из отнапред се хвалиш!

Вярно е, че там си бивал,

в похьолската стара къща,

но вълна те бе приспала,

водорасло — позавило.

Яхнал беше водопада,

а потокът те завлече

в Манала вода да газиш,

в Туонела да се давиш.

Щеше там да си останеш,

да не беше — твойта майка.

 

Чуй сега какво ти казвам!

В Похьола, ако я стигнеш,

на баира там ще видиш

зла гора от остри колци.

Върху всеки — по главица,

а един — останал празен,

твоята глава да вземе,

тъкмо нея да набучат.“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Измишльотините стряскат,

плашат само будалите

с разни битки кръвожадни,

с разни схватки безпощадни!

Смелият не се страхува,

няма кой да го изплаши:

хайде, давай бойна риза,

давай бойните доспехи,

бащината сабя искам,

искам татковото ножче.

Стига са били на тъмно,

стига са били на хладно,

време е да си ги взема,

тъкмо с тях да се препаша!“

 

Сложил бойната си риза,

стегнал бойните доспехи,

взел и бащината сабя,

татковото остро ножче,

той от тъмното излезнал

и през хладното се втурнал,

сабичката си препасал,

ножчето на място турнал,

като хубава издънка,

бащичко по продължение.

„Кой от Похьола ще дойде,

кой ще рипне в Сариола,

сабя с моята да мери,

ножчето ми — да намери?“

 

Лък свалил той от стената,

откачил го от пирона

и отново се провикнал,

сякаш другите не чуват:

„Мъж от днес ще е за мене,

за човек сега ще смятам

всеки, който те огъне,

със стрела на тетивата

срещу Похьола мъглива,

срещу Сариола хладна!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

вече в бойната си риза,

вече в бойните доспехи

на слугата си поръчал,

казал му какво да прави:

„Хайде, бързо, щом ти плащам,

щом заплата получаваш:

оседлай доброто конче,

дай му нужните такъми,

че при Хийси заминавам,

с Лемпо ще се поразправям!“

 

Чул поръката, слугата

към конюшнята затичал,

оседлал с такъми бойни

огненото младо конче.

Дал юздицата, доложил:

„Нареденото — изпълних,

конят е готов за всичко,

нареден е, натъкмен е!“

* * *

Вече трябвало да тръгва,

да отива Леминкайнен,

но кракът не го послушал,

дърпал се назад кракът му,

докато го понасилил,

че да тръгне най-накрая.

 

Изпровождайки сина си,

старата, добрата майка

казала каквото трябва

пред семейното огнище:

„Сине мой, едничко чедо,

ти си моята тояжка!

Тръгвай, след като си тръгнал,

в Похьола на чужда сватба,

но ако те там почерпят,

чашката си не допивай,

половината от нея

на по-лошия отливай:

червеи пълзят по нея,

бият се змии усойни!“

 

Изпровождайки сина си,

старата, добрата майка

казала каквото трябва,

казала го вън, на прага:

„Тръгвай, след като си тръгнал

в Похьола на чужда сватба,

но ако те там поканят,

цяло столче не заемай,

приседни на стол открая.

Следващата половинка

на по-лошия оставяй:

нека седне той на нея,

негова да е бедата,

него гибелта да стигне,

че да можеш да преминеш,

през смъртта си да прекрачиш!“

 

Както скочил Леминкайнен,

тъй потеглила шейната,

кончето с камшик ударил,

с бисерен камшик в ръката.

Литнало доброто конче,

полетяло през полята.

 

Карал, колко, час да кажем,

час бил минал и отминал,

като зърнал черно ято,

кацнало върху земята.

Птиците се разлетели

под копитата на коня.

 

Паднали пера на пътя,

няколко перца крилати.

Понавел се Леминкайнен,

взел, че в джоба си ги скътал.

Може ли човек да знае

где какво сред път го чака:

всичко може да послужи,

всичко може да потрябва.

 

Карал, колко, още малко,

педичка от пътя минал:

цвили кончето, та цвили,

стреснало се то, горкото.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

от шейната се надигнал,

понавел се, че да види

старата каквото казва

и каквото му предсказва:

огнена река протича,

напреки стои на пътя,

огнен водопад — над нея,

долу — огнени потоци,

огнена скала — отсреща,

на скалата — огън-птица:

огън гърлото й бълва,

дави се от този огън,

огнени пера развява,

с клюна си изсича огън.

 

Птицата видяла Кауко,

казала на Леминкайнен:

„Закъде си тръгнал, Кауко,

где отиваш, Леминкайнен?“

 

Щуравият Леминкайнен,

Каукомели отговорил:

„Тръгнах в Похьола на сватба,

в Сариола — на трапеза.

Я се отмести оттука,

че да мога да премина,

път стори на Леминкайнен,

на забързания Кауко,

че промушнал се, да стигне,

щом се е веднъж упътил!“

 

Но орелът отговорил,

рекла огнената птица:

„Път ще дам на Леминкайнен,

на забързания пътник,

през горещото си гърло,

през разпалената глътка!

С клюн ще му отворя пътя,

с гърлото си ще го срещна,

че на сватбата да иде,

на голямата гощавка!“

 

Ахти хич не се замислил,

не започнал да се мае:

първо в джобчето си бръкнал,

че от дъното извадил

черните пера от пътя,

свити като цвете в китка,

на дланта си ги разпръснал,

разпилял ги между пръсти:

цяло ято от глухари,

дивички петли в гората,

от дланта му полетяло,

между пръсти отлетяло

да засити пламък-гърло,

да засити пламък-глътка.

Тъй щуракът Леминкайнен

първата си смърт загърбил.

 

Конче той с камшик ударил,

с бисерен камшик в ръката,

литнало доброто конче,

полетяло през полята.

 

Карал, колко, ден ли, два ли,

минал нещичко от пътя,

цвили кончето, та цвили,

стреснало се то, горкото.

 

От шейната се надигнал,

понавел се, че да види

старата каквото казва

и каквото му предсказва:

пропаст огнена се свлича,

напреки му е на пътя,

ширнала се е безкрайно

и на изток, и на запад,

пълна с камъни горещи,

пълна с пънове пламтящи.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, се помолил:

„Чуй ме, Уко, чуй ме, Боже,

Повелителю небесен!

Облак доведи от изток,

втори доведи от запад,

трети доведи от север,

доведи от юг четвърти!

Облак с облаците сблъскай,

че да падне сняг обилен,

до гърди да ме затрупа,

сабята ми да потъне,

камъните — да угаснат,

пъновете — да изстинат!“

 

Уко, Богът в небесата,

Повелителят небесен,

облаче довел от изток,

облаче довел от запад,

облаче довел от север,

облаче от юг примъкнал,

облак с облаците сблъскал,

че да падне сняг обилен,

Леминкайнен да затъне,

сабята му да потъне,

камъните да угаснат,

пъновете да изстинат.

Езеро се появило,

разлюлели се вълнички.

 

Щуравият Леминкайнен

в лед водата омагьосал,

леден мост така направил,

че да свърже бреговете.

И по този мост преминал,

втората си смърт загърбил.

 

Конче той с камшик ударил,

с бисерен камшик в ръката,

литнало доброто конче,

полетяло през полята.

 

Карал, колко, пет ли, шест ли

дни, обречени на пътя;

цвили кончето, та цвили,

стреснало се то, горкото.

 

Щуравият Леминкайнен

се надигнал, че да види:

и вълче лежи на пътя,

и стръвница — в теснината,

там, пред похьолската порта,

пред вратата сариолска.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

първо в джобчето си бръкнал,

че от дъното извадил

овчето влакно от пътя,

свито като цвете в китка,

на дланта си го разпръснал,

разпилял го между пръсти:

цяло стадо от овчици,

дива орда от овени

от дланта му полетяла,

между пръсти отлетяла

вълче гърло да засити,

меча лапа да я стигне.

Тъй щуракът Леминкайнен

третата си смърт загърбил.

 

Минал, колкото отминал,

похьолския двор достигнал

със стобори от желязо,

с тежки плетове челични,

вдигнати до небесата,

че да падат от небето

като копия железни,

намотали гмеж от змии,

всичко със змии споили,

всичко със змии преплели,

прът, с опашки от змийчета,

кол, с езици от змеици,

змийски зид, забит в земята,

змийски плет — до небесата.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, се замислил:

„Всичко си е, както майка,

както старата твърдеше:

виждам как пълзят змиите,

как главите си повдигат,

как езиците си стрелкат,

как опашките си вият.

Птица трябва да си тука,

че да можеш да преминеш.“

 

Но намерил Леминкайнен

път, по който да премине:

тръгнал с бащината сабя,

с татковия нож в ръцете.

През змиярника преминал,

като нищо той прескочил

прът, с опашки от змийчета,

кол, с езици от змеици,

змийски зид, забит в земята,

змийски плет — до небесата,

че неканен да пристъпи

в Похьола на чужда сватба.

 

Страшната змия се вила,

че застанала на прага,

тъкмо там се донавила,

че да стигне до тавана,

и с око за сто очици,

и с език за сто езици,

всичките като решето,

всичките като иглица,

а под тях и змийско зъбче,

дето хубаво захапва.

 

Осмелил се Леминкайнен

по пътеката да мине,

дето мигат сто очици,

дето съскат сто езици.

 

Осмелил се да говори,

че да каже на змията:

„Ти ли, червей на Туони,

ти ли, лазещо у Мана,

ти ли тук ще ми се пречкаш,

ти ли, Лемпова издънка,

дето се в хралупа крие,

корените да подяжда!

Кой те пуска сред тревата,

кой те хвърли в коренака,

да пълзиш, да изпълзяваш

и главица да изправяш?

Кой изедник ти поръча

шийката си да източваш,

с острите очи да гледаш,

змийско зъбче да показваш?

Майка ли, или бащица,

братец ли, или сестрица,

кой те напои с отрова,

кой те прати с тази злоба?

 

Я сведи сега главица,

скрий си острото езиче,

слез, където ти е клупа,

стой до своята опашка!

Знаеш ли що път съм минал,

че да стигна чак дотука?

Ти ли тук ще ми се пречкаш,

хайде, махай се от пътя!

Намери си ниски храсти,

мъх ще има и за тебе!

Махай се, копринен кичур,

пухченце от трепетлика,

по тревите се въргаляй,

гледай отдалеч на всичко,

щом си имаш чим за стряха,

черна бучица за къща!

Но глава недей повдига,

Уко сам ще те накаже,

ще удари с дъжд железен,

с град челичен ще те смаже!“

 

Щуравият Леминкайнен

всичко казал, но змията

не поискала да чуе,

не навеждала главата,

продължавала да съска,

ядно зъбче да показва.

 

Леминкайнен си припомнил

думи, слушани отдавна,

думи на добрата майка,

на чудесната старица.

С тези думи проговорил

щуравият Леминкайнен:

„Щом от дума не разбираш,

щом не искаш да се вслушаш,

злобата ще те разнищи,

яростта ще те разкъса!

И на две ще се превиеш,

и на три ще се навиеш,

ако мъничко разровя

змийското ти родословие.

Знам те откъде се пръкна,

кой си, що си, червей мръсен:

Сюетар ти беше майка,

татко — злият морски дявол.

Сюетар те бе изплюла,

гадна плюнко, над водите,

ветровете те люляха,

мръсна лиго, над вълните,

люшкаха те шест години,

цели седем те държаха

в сините простори морски,

в ширините необятни,

да се влачиш и развлачваш

под мъгливото си слънце,

докато на бряг излезеш

с бяла пяна от вълните.

 

Три орисници тогава,

трите феи на Твореца,

случило се там да минат,

край това нечисто място.

Искали да те отминат:

«Нещо става ли от плюнка,

ако й даде Творецът

да задиша, да прогледа?»

 

Чул Творецът тези думи

и веднага отговорил:

«Злото само зло ще ражда,

подлото ще сее подлост,

ако му дадеш да живне,

да задиша, да прогледа!»

 

Чул и Хийси тези думи

с пъкленото си ушенце

и веднага се захванал

работата си да свърши:

дъх на плюнката той вдъхнал,

влял й своята отрова.

Тъй си се явила, змийо,

тъй си, гадост, пропълзяла!

Откъде си взе душица?

Дяволчето ти я даде!

Откъде си взе езиче?

От змийчето го получи!

Откъде си взе акъла?

От течащата водица!

Откъде си взе адета?

От пенливата вълница!

Откъде си взе главица?

От шушулката на боба!

 

Откъде си взе очички?

От лена, посят от Лемпо!

Откъде си взе ушички?

От брезичките на Лемпо!

Откъде си взе устенца?

Сюетарска катарама!

Откъде си взе езиче?

Кейтолайненско маждраче!

Откъде си взе зъбчето?

От трънака на Туони!

Откъде си взе небцето?

От невестите на Калма!

 

Откъде си взе снагата?

От гъдулката на Хийси!

Откъде си взе куйрука?

От корделата на Мана!

Гърлото ти откъде е?

От самата смърт е взето!

 

Ето ти рода, издънко,

родословието мръсно!

 

Махай се от пътя, червей,

черна кал от Туонела,

не пълзи с цвета на мравка,

не пъстрей като дъгата!

Хайде, махай се от пътя,

че да мога да премина,

неповикан да отида,

непоканен да прекрача

в Похьола на чужда сватба,

в Сариола — на гощавка!“

 

Червеят навел главата,

ниско легнала змията,

свила дългото езиче,

скрила ядното си зъбче,

пуснала да иде Ахти,

щуравия Леминкайнен,

в Похьола на чужда сватба,

в Сариола — на гощавка.