Калевала (27) (Фински народен епос)

Двадесет и седма руна

Съпроводих моя Кауко,

моя Ахти, островчанин,

все покрай уста свирепи,

все покрай жестоки зъби,

чак до Похьола мъглива,

чак до Сариола хладна.

Време е сега да кажа,

бързо трябва да разкажа

как пристъпи Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

в похьолската стара къща,

в жилището сариолско

като гост на чужда сватба,

непоканен на трапеза.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

леко ритнал с крак вратата,

спрял на стаята в средата,

подът се извил под него,

поизскърцали дъските.

 

Щуравият Леминкайнен

както влезнал, тъй и рекъл:

„Ето ме и мен, наздраве,

тук съм, нека Бог ви пази!

Где е щедрият стопанин,

где е щедрата стопанка,

зоб на кончето да сложат,

а на мене — пълна чаша!“

 

Похьолският стар стопанин

бил на масата, начело.

Тъкмо той му отговорил

с бавно слово, с тежки думи:

„Зоб у нас ще се намери

и за твоя кон на двора,

както и за тебе — чаша,

де да бе отвън почукал,

де да бе поспрял на прага,

там, открая на гредата,

дето парата излиза

с пушеците през вратата!“

 

Щуравият Леминкайнен

косъм от брада отскубнал,

че и края му захапал.

Помълчал, а сетне казал:

„Лемпо нека ви гостува,

че отвънка да почука

и да се поспре на прага,

докато потъне в сажди!

Миличкият мой бащица

никога не е отвън почуквал,

че и да поспре на прага,

докато потъне в сажди.

Сядал е на видно място,

сядал е пред пълна чаша,

кончето — пред пълна ясла,

сабята — върху стената,

ръкавиците е свалял,

хвърлял ги е през ръката.

Мен защо да ме не срещат,

както срещаха баща ми?“

 

Крачка той направил, втора,

видно място да достигне

върху чамовата пейка,

върху пейката начело.

Седнал, скръцнала дъската,

пейката се поизвила.

 

Седнал, казал Леминкайнен:

„Виждам, че не ви се нравя,

щом не ми поднасят чаша,

щом не ми наливат пиво!“

 

Илпотар му обяснила,

казала му, че да знае:

„Лудо-младо, Леминкайнен,

де да беше гост в дома ни!

Тука си, глави да искаш,

моята глава да вземеш!

Пивото у нас не втаса,

още си е в ечемика,

не замесихме тестото,

не изпекохме месото.

Да се бе отбил по-рано,

щом за късен гост не ставаш.“

 

Щуравият Леминкайнен

устната си поизхапал,

косъм от брада заръфал.

Помълчал, а сетне казал:

„Значи всичко сте изяли,

всичко е докрай изпито,

бъчвичката е изтекла,

халбичките са прибрани,

нито — чаша да намериш,

нито — нещо да налееш!

 

Чуй ме, похьолска стопанке,

господарке едрозъба!

Гаден празник си стъкмила,

кучи пир си сътворила!

Месила си сладки питки,

кипвала си сладко пиво,

канила си в шест посоки,

в девет сбутани пътеки,

викала си глухо, нямо,

куцо, сляпо си събрала,

и слугата на слугата,

и жената на жената,

всеки, който се натика —

само мене не повика!

 

Искаше да ме оставиш

с пивото, от мен сварено,

с туй, което съм забъркал,

с надробеното от мене,

на черпак да си го меря,

капчици да преброявам,

сам-самичък да го пия,

както съм го сътворявал.

 

Няма да съм Леминкайнен,

гост навсякъде обичан,

ако ми не сложат чаша,

ако нещо не налеят,

ако нещо не запържат,

ако нещо не подгреят,

че след път да си похапна

и след студ да си попийна.“

 

Илпотар, стопанка вкъщи,

поразтворила устата:

„Где си, мъничка слугиньо,

слушай, щом съм те наела!

Виж там нещо да подгрееш,

бързай чаша да налееш!“

 

Припнало това момиче

съдовете да измие,

че лъжица да изтрие,

тенджерата и черпака,

сложила да сготви нещо

и от кокал, и от кости,

и от стърганата ряпа,

и от хлебната коричка.

Капки сбирала от чашки,

че догоре да налее

чашката на Леминкайнен,

да си пийне както може.

С чашка стигнала до госта:

„Пий сега, че да те видя

можеш ли да я изпиеш,

мъж ли си между мъжете!“

 

Щуравият Леминкайнен

жадно в чашката погледнал:

червеи по нея лазят

и змийчета се извиват,

червейчетата — отвътре,

а змийчетата — отвънка.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, проговорил:

„Хайде, червей — в Туонела,

в Манала — змийче, отивай!

Хайде, бягай да те няма,

скрий се, че да те не видя!“

 

Сетне пак уста отворил:

„Чашко моя безпощадна!

Някой трябва да те пие,

цялата да те изпие!

Чистичкото ще погълна,

мръсничкото — ще отхвърля

само с пръста си безимен,

а до него — и с кутрето!“

 

Ахти хич не се замислил,

не започнал да се мае:

бръкнал в джобчето до дъно,

кукичка оттам извадил,

в чашата си той я спуснал,

а когато я извадил:

червеите — наловени,

змийчетата — навървени.

Жабички до сто извадил,

червейчета — до хиляда,

на земята ги изхвърлил,

върху пода ги натрупал,

сетне ножа си извадил

изпод кожено калъфче,

червейчетата накълцал,

а змийчетата — нарязал,

че да седне да допие

чашата си както трябва.

 

Както седнал, проговорил:

„Трън в очите съм, изглежда,

щом не се изправя никой

чашата ми да допълни,

щом нещедра е ръката,

непочистена — софрата,

овнешкото — недовряло,

телешкото — недоклано,

щом прасе лежи на двора,

вместо да лежи пред мене!“

 

Похьолският стар стопанин

почнал вече да разпитва:

„Я кажи какво те води,

неповикан, непоканен!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Каненият гост е харен,

непоканеният — дважди!

Похьоланецо, послушай,

чуй сега какво ще кажа!

Но — налей ми за парите,

ще ти заплатя за всичко!“

* * *

Похьолският стар стопанин

вече люто се разсърдил,

озлобил се, разлютил се,

в локва пода омагьосал

под крака на Леминкайнен.

И му казал, че да чуе:

„Пий си, колкото си искаш,

локвата си е пред тебе!“

 

Но не стреснал Леминкайнен!

Каукомели му отвърнал:

„Нито съм теле у баба,

нито пък съм вол у дядо,

че от локвите да пия,

да ме водят за връвчица!“

 

И магия сам направил,

заклинание изрекъл,

с чуждото да се пребори.

Казал — и дошло теленце.

То рогцата си навело

локвичката да излочи.

 

Похьоланецът зашепнал,

казал — и дошло вълченце,

да се хвърли на теленце,

дето локвичката лочи.

 

Щуравият Леминкайнен

казал — и дошла заица

под зъбите на вълчето,

скокнало върху теленце.

 

Похьоланецът зашепнал,

казал — и дошло мъниче,

че да лае по заица

под зъбите на вълчето.

Щуравият Леминкайнен

казал — катеричка вече

дращи с ноктите мъниче,

дето лае по заица.

 

Похьоланецът зашепнал,

казал — златна бялка вече

катеричката захапва,

дето нокти впи в мъниче.

 

Щуравият Леминкайнен

казал — и дошло лисиче

да се хвърли върху бялка,

дето катеричка хапе.

 

Похьоланецът зашепнал,

казал — и дошло петленце

под зъбите на лисиче,

дето златна бялка хапе.

 

Щуравият Леминкайнен

казал — и дошло соколче

да се хвърли на петленце

под зъбите на лисиче.

 

Похьоланецът замлъкнал,

сетне пак уста отворил:

„Лоша ще е веселбата,

ако още позамръкнем!

Край и лошото си има,

както има и доброто!

Хайде, дяволска издънко,

от трапезата се махай,

тръгвай си оттук, мръснико,

от дома ми се измитай!“

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът, отговорил:

„Никой няма да отмине,

и последният негодник,

мястото ако му вземеш,

ако грубо го подритнеш!“

 

Похьолският стар стопанин

грабнал сабя от стената,

сабя огнена размятал,

гневните си думи казал:

„Ставай, Ахти, ставай, Кауко

хайде, ставай, хубостнико,

сабите си да премерим,

ножовете си да видим,

кой по-бързо ще отскочи,

кой по-леко ще намери!“

* * *

Леминкайнен отговорил:

„Щърбава е мойта сабя,

изхабена от главици,

нащърбена от костици!

Но — да бъде както искаш,

щом в това е веселбата,

нека мерим, да премерим,

че да видим по-добрата!

Моят стар баща е знаел

с кой да мери тази сабя,

време е сега да видим

как ще я върти синчето!“

 

Сабята си той извадил,

огнената своя сабя,

изпод ножница от кожа,

вързана с копринен възел.

Срещнали се двете саби,

сабя сабя да премери,

похьолската остра сабя

с мъничко била по-длъжка,

с колкото кутре, да кажем,

с колкото по-едър нокът.

 

Казал щуравият Ахти,

хубавият Каукомели:

„Твойта е май по-длъжка,

първи трябва да удариш!“

 

Похьоланецът започнал,

удрял, сабята размахвал,

уж главица да улучи,

а дробил какво се случи:

ту гредата на тавана,

ту дъската върху пода,

поломила се гредата,

натрошила се дъската.

 

Казал щуравият Ахти,

хубавият Каукомели:

„Що е сторила гредата,

що е правила дъската,

че така да я наказваш,

тъй жестоко да я биеш?

 

Похьоланецо, я слушай,

стар стопанино, послушай!

Тясно е за боя тука,

а и гостите се пречкат,

къщата ще се почупи,

подът й ще се продъни:

по-добре ще е на двора,

на открито да се бием,

там носа си да натрием!

Там кръвта е по-красива,

върху сняг се тя пролива,

леко виждаш всяка капка!“

 

Двамата навън излезли,

кожа кравешка постлали,

опнали я на земята,

срещнали се върху нея.

 

Казал щуравият Ахти:

„Похьоланецо, послушай!

По е дълга твойта сабя,

по е остра, по е страшна,

виж добре да я размахваш,

докато не се сбогува

с твоите рамене главата!

Хайде, пръв е твоят удар!“

 

Похьоланецът замахнал,

удара си той повторил,

сетне трети път ударил:

не попаднал, не улучил,

драскотина не оставил

върху тялото на Ахти.

 

Казал щуравият Ахти,

хубавецът Каукомели:

„Ред ми е и аз да пробвам,

сабичката да опитам!“

 

Похьоланецът обаче

вече нищичко не чувал,

махал вляво, махал вдясно,

нийде нищо не намирал.

 

Че проблеснала онази

нащърбена в битки сабя

в дясната ръка на Ахти,

на щурака Леминкайнен,

за да се допре до бяла,

къса шия похьоланска.

 

Казал щуравият Ахти:

„Чуй ме, дърти похьоланец!

Бледичко ти е вратлето,

като слънце през мъглата!“

 

Понавел се севернякът,

похьоланецът погледнал

с крайчец на око да види

като как му е вратлето.

Туй и чакал Леминкайнен,

с дясната ръка замахнал,

тежко сабята стоварил,

дето трябва, там посякъл.

 

Още с първия си удар

снел главата от плещите,

черепа от раменете,

както ряпата се реже,

както се класът посича,

а и рибята главица.

Тупнала в снега главата,

паднал черепът на двора,

като глух петел от клона,

зле настигнат от стрелата.

 

На баира там стояла

зла гора от остри колци,

върху всеки — по главица,

а един останал празен.

Щуравият Леминкайнен

там главицата отнесъл,

от земята я повдигнал,

върху кола я набучил.

 

Щуравият Леминкайнен,

хубавецът Каукомели,

сетне в къщата се върнал

и каквото трябва казал:

„Дай вода, женице гневна,

дай вода да се измия

от кръвта на тази мърша,

от кръвчицата му бледна!“

 

Севернячката в гнева си

Леминкайнена проклела,

пръкнало се цяло войнство

от осаблени войници,

пръкнало се на стотици,

в хиляди се подредило,

че да смаже Леминкайнен,

щурава глава да вземе.

 

Леминкайнен се стъписал,

нямало какво да прави,

почнал да се стяга в пътя,

че да тръгва, да замине,

най-накрая да остави,

най-накрая да загърби

похьолската чужда сватба,

сариолската гощавка.