Калевала (22) (Фински народен епос)

Двадесет и втора руна

Свършила добрата сватба,

щедрата докрай гощавка

в похьолската шумна къща,

в сариолските дворове.

Тъщата тогава рекла,

казала на Илмаринен:

„Ти какво се маеш, зетко,

и какво седиш, юначе,

стара майка ли да радваш,

да развличаш стар бащица,

или в гостната да светиш,

гостите да украсяваш?

 

Не седиш да радваш майка,

да развличаш стар бащица,

нито — в гостната да светиш,

гостите да украсяваш,

а седиш за вярна дружка,

за момата хубавица,

нея отсега да радваш,

с нея да се утешаваш!

 

Младоженецо, мой братко,

дълго чакал, ще почакаш

млада булка да подготвим,

мила дружка да оправим:

сплели сме едната плитка,

другата сега ни чака.

 

Младоженецо, мой братко,

дълго чакал, ще почакаш

млада булка да подготвим,

мила дружка да оправим:

в първия ръкав тя влезе,

другият сега ни чака.

 

Младоженецо, мой братко,

дълго чакал, ще почакаш

млада булка да подготвим,

мила дружка да оправим:

в първата обувка влезе,

другата сега ни чака.

 

Младоженецо, мой братко,

дълго чакал, ще почакаш

млада булка да подготвим,

мила дружка да оправим:

ръкавица вече сложи,

другата сега ни чака.

 

Младоженецо, мой братко,

дълго чакал, ти дочака

млада булка да подготвим,

мила дружка да оправим.

 

Хайде, спазарена птицо,

че продадена невесто!

Свързваше те тука нещо,

то сега те и разделя!

Идва, който ще те вземе,

спрял е вече пред вратата,

конят му юздица хапе,

тръгвай, чака те шейната!

 

Жадна или гладна беше,

че ръката си подаде,

скъп подарък да приемеш,

сватбен пръстен да нанижеш!

Гледай си сега шейната,

бързай да се качиш в нея,

че да литнеш през селото,

да отминеш мило-драго!

 

Не помисли ли, когато

трябваше да се озърнеш,

отвисоко да погледнеш,

че да видиш по-далече:

няма ли да ти е мъчно,

дълго няма ли да страдаш,

бащин дом като оставяш,

с него — майчица любима,

роден край като забравяш,

с него — родната си стряха?

 

Лошо ли ти беше вкъщи —

при баща, а и при майка;

не расна ли като цвете,

като ягода в полето?

Хранеха те с мед и масло,

чакаха да се събудиш,

че да ти налеят мляко,

топла каша да ти сипят,

сиренце да ти нарежат

или тъничка сланинка.

 

Не видя какво е нужда,

не позна какво е мъка,

борчето бе твоя грижа,

бе елхичката — тревога,

бе върбичката — покруса,

бе брезичката — неволя,

а самата ти трептеше

като пъстра пеперуда,

като ягода блестеше

сред зелените поляни.

 

Къщата си ще напуснеш,

в чужда къща да отидеш;

родна майка ще оставиш,

с чужди хора ще живееш.

Няма да е както вкъщи,

всичко ще е вече друго:

друга свирка там ще свири,

друга порта там ще скърца,

други панти ще писукат,

друг петел ще кукурига.

 

Ти вратите им не знаеш,

нито дворните вратички,

както щерките ги знаят;

печката им не познаваш,

нито можеш да разпалиш

огън, както могат всички.

 

Не помисли ли, момиче?

Или мислеше, девойко,

че отиваш — нощ да мине,

а в зори — да се завърнеш?

Не отиваш, нощ да мине,

не отиваш, ден да дойде,

не отиваш за неделя,

нито пък за дълъг месец —

век отиваш да векуваш

без бащица и без майка.

Тесничък ще стане дворът,

нисичък ще стане прагът,

докато се върнеш вкъщи,

старите си да споходиш.“

* * *

Дъх загубилата булка

жадно въздуха поела,

пламнало от жал сърцето,

в миглите — сълза блестяла.

Проговорила тогава:

Мислех аз, каквото мислех,

знаех си, каквото знаех,

докато стоях и чаках:

имаш ли цена, момиче,

нещо струваш ли, девойко,

сред нивята на баща си,

в майчината топла къща!

Нещо може и да струваш,

но цена ще придобиеш,

ако си с краче на прага,

а пък с другото — в шейната!

С мъж до тебе ще пораснеш

колкото с едно ушенце!

 

На това се и надявах,

докато си бях момиче:

по-доброто лято чаках,

чаках по-доброто време.

И надеждата се сбъдна,

път пред мене се отвори,

вече съм с краче на прага,

с другото краче — в шейната.

Но сега недоумявам,

себе си недоразбирам:

мъчно ми е да замина,

тъжно ми е да оставя

бащината си къщурка,

дето минаха години,

двора, дето съм играла,

расла, сетне и порасла.

С болката си ще замина,

с мъката си ще изчезна,

ще потъна в жълта есен,

в тънка пролет заледена,

като стъпка в сняг поръсил,

като бяла стъпка в преспа.

 

Нямат другите сватбари,

нямат другите невести,

нямат си такива грижи,

нямат си такива болки,

от които аз се мъча,

заради които страдам!

Камък ми лежи в сърцето,

почерняло като въглен.

Другите са пълни с радост,

весели са и щастливи

като пролетния изгрев,

като пролетното слънце!

 

Само аз, горката, страдам,

само аз съм потъмняла

като бряг под черен облак,

като угар в нощ безкрайна,

като сянка в късна есен,

като лес в дълбока зима.

Но сравнява ли се мъка

с пъстра есен, с бяла зима?

* * *

Работливата старица,

приютена в тази къща,

казала, и тя да каже:

„Е, видя ли, хубавице,

помниш ли какво ти казвах,

колко пъти ти повтарях

на ергени да не вярваш!

Зяпай си ги там в устата,

но в очите им не вярвай

и не вярвай на словата!

Сладко могат да ги нижат,

нежно могат да поглеждат,

но в устата им е Хийси,

на езика им е Лемпо!

 

А пък аз какво ти казвах,

сестрино момиче мило:

ще прихождат годежари,

сватове и младоженци,

ти ги срещай и посрещай,

но преди да ги изпратиш,

гледай всичко да им кажеш,

че добре да си го знаят.

«Аз, кажи, не ще пристана,

нито искам да ме вземат

за снахица на свекърва,

за робиня в чужда къща!

 

Нито съм мома за продан,

нито пък съм престояла,

че да бързам да робувам,

да се хващам да слугувам!

Думичка ако ми кажат,

с десет думи ще отвърна!

Косъмче ако ми дръпнат,

кичур мога да отскубна!

Плитката ако ми хванат,

с двете чужди ще остана!»

 

Казвах аз, но кой да чуе,

кой поука да си вземе!

Винаги ще се опари,

който огъня докосва!

Зад лисичите пътеки

мечи лапи вече чакат:

ще потегли с теб шейната,

ще те отнесе далеко

за снахица на свекърва,

за робиня в чужда къща.

 

Сякаш от беда, от майка

и от старата си къща

тръгваш нещо да научиш,

нещо ново да узнаеш:

нагласени са такъми,

подредени са юздици,

не за другиго, момиче,

заради самата тебе!

Всичко скоро ще научиш,

всичко скоро ще узнаеш:

свекърът е с кост в устата,

с камък — твоята свекърва,

с хладен глас е всеки девер,

с горда шия — всяка зълва.

 

Слушай ме сега, момиче,

чуй сега какво ще кажа:

вкъщи беше ти — цветченце,

в бащиния двор бе — радост,

слънчице — зова те майка,

татко — светла месечинка,

братът — езерен отблясък,

синя кърпичка — сестрата.

 

В чужда къща ще отидеш,

чужда майка ще завариш,

няма своята да виждаш,

а нали е чужда майка —

нежничко не ще заръча,

лесничко не ще поръча.

Никаква ще си за свекър,

мръсна дрипа за свекърва,

пън за девера навъсен,

а за зълвата — мръсница.

 

Можеш нещичко да бъдеш,

повечко да те признаят,

ако се с мъглите будиш,

с пушеците извисяваш,

плаха като лист обрулен,

пъргава като искричка.

 

Де да бе мъгла — да плъпнеш,

дим небесен, че да литнеш,

лист на клона, че да трепнеш,

в огъня — искра игрива!

 

Хубава сестричке моя,

знаеш ли какво направи:

замени добър бащица

за далечен злобен свекър,

замени чудесна майка

за далечна зла свекърва,

замени чудесни братя

за зли девери далечни,

замени сестри чудесни

за далечни злобни зълви,

замени постеля топла

за огнище с черни сажди,

замени вода налята

за разкаляна пътека,

замени море крайбрежно

за крайбрежия от тиня,

замени гори зелени

за отчаяна пустиня,

боровинковото хълмче

замени за камънаци.

Или смяташе, момиче,

пиле мое доверчиво,

че от тази нощ нататък

труд и грижа ще забравиш,

сладко ще си отпочиваш,

кротко ще се наслаждаваш!

 

Не отиваш да почиваш,

кротко да се наслаждаваш,

труд и грижа те очакват

тъкмо отсега — нататък:

низ от болки ще нанизваш,

наниз от голяма мъка.

 

Незавързала забрадка,

знаеш ли какво е грижа?

Непристегнала шамия,

знаеш ли какво е мъка?

Кърпата върху главата

главоболия превързва,

болката покрива ленът,

скръб е с него забрадена!

 

Вкъщи беше ти късметът!

В бащиния дом момата

е почти като царица,

всичко й е подредено,

всичко и е наредено.

А какво е в чужда къща?

Сякаш си до руска печка,

само стражата ти липсва!

 

Поработиш ли, невесто,

бодне ли те нещо в плешка,

стегне ли те нещо в кръста,

пот облее ли челото —

пращат те да си починеш,

хвърлят те в огнище друго,

в пламък повече разпален,

в пъкъл повече разжежен.

 

А за там е вече нужен:

ум на пъргава пъстърва,

слово на зъбата щука,

поглед на костур подгонен

и коремче на сардела,

с пипе колкото у гъска.

 

Няма, моме, да узнаеш,

няма никой да ти каже,

нито старата ти майка,

нито деветте сестрички,

откъде се взе гризачът,

лакомият ненаситник,

дето и месата ръфа,

а и костите разчупва,

че и плитките разплита

да се веят през летата.

 

Заплачи, момиче младо,

има за какво да плачеш!

Потопи в сълза юмруче,

разтвори горчива шепа,

нека паднат върху двора,

вкъщи нека се пролеят,

от тавана да прокапят,

подовете да облеят

твоите сълзи момински!

Тук плачи, че пак ще плачеш,

върнеш ли се, ще намериш

в бащината стара къща

старец, в банята изкъпан,

тих, без брезова метличка!

 

Заплачи, момиче младо,

има за какво да плачеш!

Тук плачи, че пак ще плачеш,

върнеш ли се, ще намериш

в майчината стара къща

грохналата си старица!

В плевнята, върху земята,

тиха, със сено в ръката.

 

Заплачи, момиче младо,

има за какво да плачеш!

Тук плачи, че пак ще плачеш,

върнеш ли се, ще намериш

в старата си родна къща

вест за брат, зарит в земята!

Паднал в уличката близка,

лазил да долази в двора.

Заплачи, момиче младо,

има за какво да плачеш!

Тук плачи, че пак ще плачеш,

върнеш ли се, ще намериш

в родната си стара къща

свидните сестри — на пътя!

Вън изхвърлени, проклети

и с дечица по ръцете.“

* * *

Дъх загубилата булка

жадно въздуха поела,

пламнало от жал сърцето,

заревала, заридала.

 

Потопила в плач юмруче,

спуснала горчиви длани,

капнали сълзи на двора,

в бащиния дом потекли.

Проговорила отново,

както през сълзи говорят:

„Милички сестрички мои,

дружки, весели в живота!

Бяхме заедно в игрите,

чуйте ме какво ще кажа!

Не усещам от какво е,

но ме всичко натъжава,

нещо ме лови за гърло,

друго — мислите вгорчава,

страшно нещо е тъгата,

жал ми е за мен самата!

 

В друго вярвах, друго исках,

друго чаках от живота!

Исках да съм като птица,

да се вдигна над полята,

да съм млада като пролет,

да съм щедра като лято!

 

Исках да съм като птица,

да се вдигна над полята,

а сега се виждам — гъска,

кацнала върху блатата,

зъзнеща от студ, в забрава,

в лед останала да плава.

 

Мамо, тате, близки хора

откъм мама, откъм тате,

накъде сте ме повели,

на кого ще ме дадете

сълзите си да проливам,

болките си да посрещам,

грижите си да натрупвам,

мъките си да събирам!

 

Майчице рождена моя,

дето ме роди, изведе,

дето ме в снага износи,

дето ме на гръд отгледа,

де да беше път повила,

камък — къпала в корито,

че повита и измита,

за какво си ме люляла,

ако е било — за болка,

ако е било — за мъка?

 

Някой може да помисли,

може някой да попита:

откъде, момиче младо,

късаш черните си мисли!

Я поне си замълчете,

нищичко не говорете:

грижите у мен са много,

както камъните в сипей,

както черна пръст по корен

след пороя на реката,

нито кон ще ги поеме,

нито пък зад кон — шейната,

без да се откъсне впрягът,

плазът без да се разскърца!

Но това са мои грижи,

мои радости печални!“

* * *

Някакво момче от пода

вдигнало се и запяло:

„И защо, девойко, плачеш,

и защо се натъжаваш?

Дай тъгата си на коня,

грижите си — на жребеца,

има той глава голяма,

че да понесе теглото.

Силният в главата трябва

повече тегло да носи,

повече да си напряга

шията, а и краката.

 

А на теб защо ти трябва

да въздишаш, да се мъчиш?

Няма в блато да те хвърлят,

да те спуснат по реката!

От една богата нива

в по-богата ще отидеш.

Тук ще пиеш пиво с чашка,

там пък — с халба ще го пиеш!

 

Погледни сега надясно,

че да видиш кой те чака:

младоженец, мъж прекрасен,

твоя чест и твоя стража.

Хубав мъж и кон чудесен,

гиздави докрай такъми:

пеят весели лещарки,

звънкат бронзови звънчета,

че и дроздове подгласят,

яребици зазвучават.

Осем златни кукувички

ще закукат от юздата,

девет пъстроцветни птички,

те ще поведат шейната.

 

Я не си прави кахъри,

майчино момиче мило:

може ли по-зле да бъде?

По-добре — това остава!

Взела този мъж, селяка,

при добър сеяч отиваш.

Гмуркай се, устата рибке,

че да срещнеш въдичаря!

Тичай в ловната пътека,

че да стигнеш до ловеца!

 

Сред мъжете мъж е твоят,

сред юнаците юнак е,

щръкнала му е стрелата,

не стои в колчан, да чака,

псето му навънка лае,

вкъщи не седи да дреме.

 

Три пъти през тази пролет

крачеше той със зората,

все към огъня в мутвака,

към разпалените съчки.

Три пъти през тази пролет

димналото го доведе,

лютото го реса-среса,

пламналото го опърли.

 

Иначе си има всичко:

нямат чет и брой стадата,

от година на година

стават повече в шумака,

повече върху бърдата,

повече на водопоя.

Тежко виме те люлеят,

рогове високи реят.

И имотът му е щедър

на ливади и на ниви,

на люцерни край горите,

на овеси край скалите,

край потока — ечемици,

покрай разлива — пшеници.

Щедра шир, не гола трънка,

та петачето да звънка!“