Уилям Шекспир
Хенри VIII ^[0] (2)

Пролог

Тоз път не съм дошъл да будя смях.

Истории такива, че от тях

побиват тръпки, подлости, измени,

печални и величествени сцени

представяме ви днеска. Всички тез,

които със сърдечен интерес

следят скръбта на сцената, две сълзи

ще пуснат, знам. И правилно дошъл си

ти, който искаш да намериш тук

историята без измислен звук.

И тези, за които е търпима

една пиеса, стига тя да има

две сцени със достатъчен разкош

(ако не вдигат врява), своя грош

не ще са хвърлили съвсем на вятър

във касата на нашия театър.

Но нека сме наясно отсега,

че който зарад мръсната шега

дошъл е тук или за да изпита

вълнение от звън на щит о щита,

или да види оня наш познат,

звънтящ и накачулен, и гащат,

той, вярвайте, се е излъгал много,

защото смесим ли туй наше строго

повествование със боеве

или смешници, ще изпаднем в две

големи грешки: първо, ще изложим

високия си вкус и, второ, можем

да се окажем действащи против

законите на разказа правдив,

което непременно ще подращи

вкуса на нашите прав(д)остоящи^[1].

Затуй, понеже вий сте всепризнат

елит на публиката в този град,

сериозни във играта ни се взрете

и виждайте в кралиците, кралете,

участващи във този разказ наш,

не скромен театрален персонаж,

а властелини мощни и честити

във кръг от потни, блъскащи се свити,

и вижте как след туй в единствен миг

на нищо става блясъкът велик;

и ако някой весела забава

намери в туй, за него аз тогава

ще заявя, че ако питат мен,

той плакал е на своя сватбен ден!