Дийн Кунц
Мистър Убийство (9)

9.

В кабинета на Марти на пъстроцветната светлина от шарения абажур на настолната лампа, Пейджи стоеше до бюрото, загледана в малкия касетофон, и слушаше как съпругът й произнася напевно две тревожни думи, а гласът му бе ту меланхоличен шепот, ту тихо и яростно ръмжене.

Тя го слуша цели две минути, но най-накрая не издържа. Гласът му бе едновременно близък и чужд за нея, което бе далеч по-лошо, ако изобщо не го бе познала.

Пейджи изключи касетофона.

Осъзнавайки, че в дясната си ръка държи чаша червено вино, тя отпи една доста голяма глътка — беше добро калифорнийско каберне, което си струваше човек бавно да вкусва, обаче в момента Пейджи се интересуваше повече от неговия ефект, отколкото от вкуса му.

Застанал от другата страна на бюрото, Марти каза:

— Записани са поне още пет минути със същите думи — общо седем минути. Когато това се случи, преди да се бяхте върнали, аз направих известно изследване. — Марти посочи към едната стена, покрита с лавици, отрупана с книги, и добави: — В някои учебници по медицина.

Пейджи не желаеше да слуша какво има да й каже Марти. Възможността за сериозно заболяване й се струваше немислима. Ако нещо се случеше с Марти, светът щеше да е едно много по-тъмно и безинтересно място.

Тя не бе сигурна, че ще може да се справи с това да загуби съпруга си. Пейджи разбираше, че отношението й е особено. Та тя бе детски психолог, който в своята частна практика и в безплатните си консултации напътстваше децата как да преодоляват скръбта си и как да продължат да живеят след загубата на някое много близко същество!

Марти заобиколи бюрото и приближи към нея със своята вече празна чаша.

— Едно мозъчно затъмнение може да е симптоматично за няколко неща — каза той. — Например, ранна поява на болестта на алцхаймер. Струва ми се обаче, че трябва да изключим такава възможност. Ако на тридесет и три години съм развил болестта на алцхаймер, то сигурно за период от десет години аз ще съм единственият такъв случай.

Марти остави чашата си върху бюрото и отиде до прозореца, за да погледне навън в нощта през пролуките на плантаторските капаци на прозорците.

Изведнъж Пейджи трепна при мисълта, че в този миг той й се стори така безпомощен. Със своите сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет килограма, весел нрав и безгранична любов към живота, винаги преди Марти й бе изглеждал най-солидното и устойчиво същество в света, заедно с неговите океани и планини. Сега той й се виждаше крехък като стъкло.

Все още с гръб към нея и загледан в нощта навън, Марти каза:

— А може да е било и нещо като мини удар…

— Не!

— Макар че от справката, която направих, това трябва да е мозъчен тумор.

Пейджи вдигна чашата си. Беше празна. Не си спомняше кога е изпила виното. Ето че и тя имаше мозъчни затъмнения.

Постави чашата си върху бюрото, до омразния касетофон, сетне отиде до Марти и сложи ръка на рамото му.

Когато той се обърна тя леко и бързо го целуна, положи главата си върху гърдите му и го прегърна, а той я обгърна с ръце. От Марти бе научила, че прегръдката е също така важна за здравословния живот, както храната, водата и сънят.

По-рано, когато Пейджи го бе сварила методично да проверява ключалките на прозорците, тя бе настояла да чуе обяснението му само със смръщване на челото и една-единствена дума: „Е?“. Не желаеше Марти да крие от нея, но сега й се искаше да не бе чула обяснението му за неговия единствен лош момент в един иначе прекрасен ден.

Най-сетне тя вдигна очи към него, срещна погледа му, все още прегръщайки го, и каза:

— Може да няма нищо.

— Има нещо!

— Но аз имам предвид някакво телесно заболяване.

Марти се усмихна, замислен.

— Каква утеха е само, когато човек си има психолог вкъщи!

— Ами, може да е на психическа основа.

— Това, че може би съм луд, някак си изобщо не ми помага.

— Не луд, а просто в състояние на стрес.

— А, да — стрес! Извинението на двайсети век, станало любимо на всички кръшкачи, водещи дела за това, че уж са нетрудоспособни и на всички политици, които се опитват да обяснят защо са били заварени пияни в някой мотел в присъствието на голи, непълнолетни момичета…

Тя го пусна и се обърна с гръб, ядосана. Беше сърдита, но не на Марти. Сърдеше се на бога или на съдбата, или на която там беше силата, размътила гладкото и спокойно течение на техния живот.

Тръгна към бюрото, за да вземе чашата си с вино, но после се сети, че вече го е изпила и отново се обърна към Марти.

— Добре… като изключим онзи момент с болестта на Шарлът, ти винаги си бил спокоен и щастлив като риба във вода. Но може да се тревожиш тайно! А и напоследък беше доста напрегнат.

— Така ли? — попита Марти и учудено повдигна вежди.

— Срокът за тази книга беше много малък… По-малък от друг път.

— Но аз имам още три месеца, а мисля, че ще ми е нужен само един.

— Всичките ти големи надежди в кариерата… издателят ти, агентът ти и всички други в този бизнес, които вече гледат на тебе по друг начин.

Копия от кориците на последните му два романа бяха поместени върху страниците на „Ню Йорк Таймс“ в списъка на бестселърите с мека подвързия. Всеки един от тях се задържа осем седмици. Още не бе имал щастието да включи в списъка свой роман с твърди корици, но този предстоящ успех изглеждаше неизбежен, предвид новата му книга, която щеше да бъде пусната през януари.

Внезапното покачване на продажбите беше вълнуващо, но и обезпокоително. Макар да желаеше широка публика, Марти беше твърдо решен да не прекроява маниера си на писане, за да се харесва на повече хора, но така да загуби онова особено качество, което правеше книгите му неповторими. Той осъзнаваше, че има опасност подсъзнателно да промени и нагоди работата си. Затова напоследък бе необикновено суров към себе си, въпреки че сам той си бе най-строгият критик и винаги преглеждаше и поправяше всяка страница по двадесет, дори тридесет пъти.

— Освен това и ангажиментът ти към списание „Пийпъл“ — обади се отново Пейджи.

— Това не е никакъв стрес за мене. Всичко приключи.

Преди няколко седмици в къщата му бе дошъл един от дописниците на списание „Пийпъл“, а два дни след него дойде и един фотограф, който искаше да заснеме десет часов материал. Какъвто си беше, Марти веднага ги хареса, а и те го харесаха, въпреки че отначало той се противопостави на молбите на издателя си да се съгласи за интервюто и снимките.

Предвид приятелските си връзки с хората от „Пийпъл“, Марти нямаше причина да мисли, че статията ще е отрицателна, но дори благоприятните отзиви го караха да се чувства евтин и жалък. За него онова, което имаше значение, бяха, книгите, а не човекът, който ги е написал. Според собствените си думи той не желаеше да се превръща в „мъжката Мадона на криминалния роман, позиращ гол в някоя библиотека, захапал змия с цел да увеличи продажбите.“

— Не е приключило — възрази Пейджи. Броят със статията за Марти щеше да се появи по вестникарските щандове в понеделник. — Зная, че се боиш от това.

Той въздъхна и каза:

— Не искам да бъда…

— Мадона със змия в устата? Зная, мили. Просто искам да ти покажа, че си в състояние на стрес по повод списанието и то много повече, отколкото предполагаш.

— Такъв стрес, че съм изпаднал в безсъзнание за седем минути?!

— Ами да! Защо не? Обзалагам се, че лекарите ще ти кажат точно това.

Марти я изгледа скептично.

Пейджи отново се притисна към него.

— Напоследък всичко ни вървеше така добре. Дори прекалено добре. Човек има склонност да се поддава на суеверия в такива случаи. Но ние работихме упорито и сами сме спечелили всичко това. Нищо лошо няма да се случи! Чуваш ли?

— Чувам — отвърна той и я притисна още по-силно.

— Нищо лошо няма да се случи — повтори тя. — Нищо.