Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
9.
Запътвайки се на север през Оуенс Вели, оградена на изток от планините Инки и на запад от устремилата се в небето Сиера Невада, Марти осъзна, че безжичният му телефон не може да работи по предназначението си поради това, че драстичната и бърза промяна на терена влияеше на разпространението на микровълните. А в случаите, когато все пак успяваше да се свърже с къщата на родителите си в Мамът, телефонът им звънеше ли звънеше, но никой не отговаряше.
След шестнадесет позвънявания Марти натисна копчето „край“ за прекъсване на обаждането и каза:
— Още не са се прибрали.
Баща му беше на шестдесет и шест, а майка му на шестдесет и пет години. И двамата бяха работили като учители, пенсионирайки се миналата година. Според съвременните норми те бяха все още млади, здрави и енергични и влюбени в живота. Нямаше нищо чудно в това, че непрекъснато ходеха някъде, вместо по цял ден да прекарват затворени вкъщи, седнали в креслата и забили погледи в телевизионния екран, увлечени от поредната игра или евтин сериал.
— Колко време ще останем при баба и дядо? — обади се Шарлът от задната седалка. — Ще има ли достатъчно време, за да може баба да ме научи да свиря на китара, както тя умее? Вече съм доста добра на пианото, но мисля, че и китарата ще ми се хареса. Ако ще ставам известна музикантка, каквато навярно ще ми е интересно да бъда… не искам да стеснявам кръга на възможностите си… то тогава ще е много по-лесно да взимам навсякъде музиката със себе си. Все пак, човек не може да понесе пианото си на гръб!
— Няма да оставаме при баба и дядо — каза Марти. — Всъщност изобщо няма да спираме там.
Шарлът и Емили изпъшкаха, разочаровани.
— Може би ще можем да ги посетим по-късно… след няколко дни — обади се Пейджи. — Ще видим. Сега обаче отиваме в бунгалото.
— Така ли?! — възкликна Емили.
— Еха! — извика Шарлът.
Марти чу как и двете му дъщери бурно изръкопляскаха.
Бунгалото бе собственост на майка му и баща му, още от времето, когато той бе съвсем малък. Беше сгушено на няколко километра от града между самите езера[1], недалече от още по-малкото селище Лейк Мери. Мястото бе прекрасно и баща му бе поработил там доста през всичките тези години. Бунгалото бе заобиколено от тридесет метрови борове. За момичетата, отгледани в дебрите на градската джунгла, то беше толкова специално, колкото би била и една омагьосана къщурка в някоя приказка.
Марти се нуждаеше от няколко дни, за да поразмисли, преди да реши какво трябва да предприемат. Искаше му се да се спре подробно върху новините и да види как ще се развие историята за него. По начина, по който масмедиите я поднасяха на публиката, той можеше да определи, ако не самоличността, то поне мощта на своите истински врагове, които не се изчерпваха със зловещия и умопомрачен двойник, нахлул така внезапно в дома им.
Не можеха да отседнат в дома на родителите му, защото беше прекалено достъпен за репортерите — историята сигурно щеше да продължи да се раздува. Беше достъпен и за неизвестните конспиратори, които стояха зад двойника и които се бяха погрижили едно дребно съобщение да бъде раздуто до размерите на новина от национален мащаб. Средствата за масова информация го бяха представили като някакъв психически нестабилен маниак.
Освен това Марти не желаеше да излага на опасност родителите си, отсядайки в дома им. Напротив, щом успееше да се свърже с тях, той смяташе да им каже да си стегнат багажа, да се качат в караваната и да се махнат от Мамът Лейкс за няколко седмици, месец, а може би и повече. Докато пътуваха и променяха непрекъснато местоположението си всеки две нощи, никой не би се опитал да ги използва, за да се добере до него и семейството му.
Откакто Другият се бе опитал да влезе във връзка с него в банката в Мишън Виехо, Марти не бе усещал други въздействия върху себе си. Надяваше се, че с бързото си придвижване на север те бяха успели да избягат. Дори ясновидството или телепатията… или както там се казваше тази проклетия… си имаше своите граници. В противен случай те не само се бяха изправили лице в лице с някаква фантастична психическа енергия, а направо се бяха сблъскали с магия. Благодарение на досегашния си опит Марти би могъл да повярва в някаква по-особена психическа способност, но той просто не вярваше в магии. След като бяха успели да се отдалечат от Другия на стотици километри, те по всяка вероятност бяха извън обсега на неговото непрестанно търсещо шесто чувство. Планините, които от време на време пречеха на работата на телефона с магнитно клетъчно устройство, представляваха може би допълнителна преграда за телепатичното чувство на Другия.
Навярно щеше да е по-безопасно да стоят надалече от Мамът Лейкс и да се скрият в някой град, където Марти нямаше близки и роднини. Все пак решиха да отидат в бунгалото, защото дори тези, които възнамеряваха да обсадят къщата на родителите му, предвиждайки, че той би потърсил убежище там, нямаше да знаят за бунгалото в планината. А и едва ли имаше начин съвсем случайно да научат за него. Освен това двама от съучениците му в гимназията бяха заместник-шерифи в Мамът Каунти вече десет години. Бунгалото беше разположено близо до града, в който Марти бе отрасъл и където все още добре го познаваха. Като техен земляк и човек, който като младеж не бе създавал никакви проблеми, Марти знаеше, че ще го приемат сериозно и ще му обърнат специално внимание, за да го защитят от Другия, ако той все пак се опиташе отново да установи контакт с него. А в някой непознат град на Марти щяха да погледнат като на чужд и то с много повече подозрение от онова, което детектив Сайръс Лоубок бе показал. Близо до Мамът Лейкс, ако се случеше най-лошото, той нямаше да се чувства отчужден и изолиран, както би се чувствал буквално във всеки друг град.
— Навярно времето ще се влоши — каза Пейджи.
На изток небето беше синьо в по-голямата си част, ала огромни купести облаци се устремяваха на запад през върховете и проходите на Сиера Невада.
— По-добре да спрем на някоя бензиностанция в Бишъп — рече Марти — и да разберем от пътната полиция там дали ще са ни нужни вериги, за да се изкачим нагоре в планината.
Един обилен снеговалеж би бил навярно добре дошъл, защото щеше допълнително да изолира бунгалото и да ги направи по-трудно достъпни за всеки враг, който ги преследваше. Но единственото чувство, което завладя Марти от приближаващата буря, беше безпокойство. Ако не им провървеше, можеше да дойде момент, в който да се наложи много бързо да напуснат Мамът Лейкс. Пътища, затрупани със сняг, навян от виелицата, щяха да бъдат причина за забавянето им, а това можеше да им струва животът.
Шарлът и Емили пожелаха да играят на „Виж кой е маймуната сега“ — игра на думи, която Марти бе измисли преди години, за да ги забавлява по време на дълги пътувания с кола. Откакто тръгнаха от Мишън Виехо, бяха играли вече два пъти. Пейджи не пожела да участва като каза, че й е нужно да се съсредоточи върху шофирането, а Марти се оказваше маймуната много по-често от друг път, защото бе неспокоен и разсеян.
Високите върхове на Сиера изчезнаха в мъглата. Облаците непрестанно тъмнееха, сякаш огънят на някакво скрито слънце гаснеше, оставяйки в небесното огнище само черни въглени.