Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
14.
Неделята е напрегнат ден за убиеца.
В Уичита малко преди изгрев-слънце той слиза от канзаското шосе и навлиза в нов жилищен квартал, който доста прилича на онзи в Топека. Тук сменя регистрационните номера на хондата с тези на един шевролет, като по този начин прави откраднатата кола трудно откриваема.
Малко след девет часа в неделя сутринта той пристига в Оклахома Сити, щат Оклахома, където спира, за да зареди с гориво.
Срещу бензиностанцията, от другата страна на шосето има голям супермаркет. В единия ъгъл на огромния, безлюден паркинг е поставен огромен сандък за събиране на доброволни пожертвования. Сандъкът е голям колкото градинска барака и никой не го пази. След като зарежда колата с гориво, убиецът оставя куфарите си, заедно с цялото им съдържание, в сандъка „Добра воля“. Задържа само дрехите, които носи в момента, и пистолета си.
През нощта, докато шареше по магистралата, той имаше възможност да обсъди своя особен начин на съществуване… а също да помисли и за това дали евентуално не носеше някъде в себе си малък предавател, който би помогнал на шефовете му да го открият. Навярно те са се досещали, че един ден той може да се разбунтува срещу тях.
Известно е, че един неголям предавател, който се зарежда от миниатюрна батерия, може да бъде скрит в съвсем малко пространство, каквото е например пространството между стените на куфар.
Когато завива на запад по междущатска магистрала №40, убиецът вижда как в небето пускат пипалата си катранено черни облаци. Четиридесет минути по-късно, когато идва дъждът, той е като разтопено сребро и в миг измива всички цветове от пейзажа, простиращ се от двете страни на пътя. Светът изведнъж е съставен от двадесет, четиридесет, сто нюанса на сивото и то без една светкавица дори, която би могла да освежи малко потискащото и мрачно еднообразие.
Едноцветният пейзаж не представлява никакъв интерес за него и затова без усилия той съсредоточава отново мислите си върху своите безлики преследвачи, които може вече да са по петите му. Налудничаво ли е да си мисли, че някъде в дрехите му има скрит предавател? Едва ли биха могли да го скрият в панталоните, ризата, пуловера, бельото или чорапите му, без да бъде открит поради собствената му тежест, или при най-обикновена проверка. Значи оставаха само обувките и коженото му яке.
Пистолетът бе вън от всяко подозрение — те не биха сложили в него нищо, което да попречи на нормалната му работа. Освен това той трябваше да се освободи от оръжието веднага след убийствата, за която цел то беше доставено.
На половината път между Оклахома Сити и Амарило, на изток от границата с Тексас, убиецът свива встрани от магистралата и паркира до една малка отбивка, където има десетина коли, два тира и две каравани. Всички са се прислонили тук, за да се скрият от бурята.
Наоколо има малка горичка от вечнозелени дървета, чиито клони са приведени до земята, наквасени от дъжда. Вместо зелени, те изглеждат сиво-черни, а шишарките им приличат на чудновати по форма тумори.
В една ниска и компактна сграда се помещават тоалетните. Под студените дъждовни струи убиецът се втурва към мъжката тоалетна.
Той застава до единия от трите писоара, заслушан в барабанния залп на дъждовните капки върху ламаринения покрив. Железобетонният под в тоалетната е мокър и мирише на вар. Точно тогава влиза мъж на шестдесетина години. От пръв поглед забелязва следното: гъста, бяла коса, дълбоко набраздено лице, месест нос, изпъстрен със спукани капиляри. Мъжът се изправя пред третия писоар.
— Ама че буря, а? — казва непознатият.
— Истинска смъртелница за плъхове — отвръща убиецът, спомняйки си, че точно това изречение е чул в някакъв филм.
— Дано скоро да престане.
Убиецът забелязва, че възрастният мъж е висок колкото него и има същата конструкция. Той закопчава панталона си и пита непознатия:
— Накъде си тръгнал?
— В момента пътуваме за Лас Вегас, но след това ще тръгнем в друга посока, после в друга… Аз и жената сме пенсионери и почти непрекъснато живеем в тая каравана. Винаги ни се е искало да видим как е в провинцията… Е, ето я сега пустата му провинция — виждаме я и още как! Нищо не може да се сравни с живота на път — всеки ден нови гледки, пълна свобода…
— Звучи чудесно.
Пред умивалника, докато си мие ръцете, убиецът се бави и се пита дали сега да не халоса стария дърдорко и да напъха трупа му в някоя от шахтите. Обаче на паркинга има много хора и някой може най-неочаквано да влезе.
Вдигайки ципа на панталоните си, непознатият казва:
— Единственият проблем е Френи — това е жената. Тя мрази, когато карам в дъжда. Значи, започне леко да пръска и тя — да спрем, та да спрем! Да изчакаме! Днес няма да можем да пътуваме много — въздъхна непознатият.
Убиецът изсушава ръцете си под горещата струя на вентилатора.
— Е, Вегас не е в пустинята — казва той.
— Така е. Дори самият Господ Бог да дойде в Деня на страшния съд, там пак ще има маси за блекджек[1].
— Пожелавам ти да съсипеш банката — казва убиецът и излиза навън, а по-възрастният мъж застава пред умивалника.
Когато отново влиза в хондата, целият е мокър и трепери. Запалва двигателя и пуска радиатора, но не включва на скорост.
Три каравани са паркирани на свободните места покрай тротоара.
Минута по-късно съпругът на Френи излиза от мъжката тоалетна. През дъждовните струи, шибащи предното стъкло, убиецът вижда как възрастният мъж с бялата коса изтичва към голям, сребристо сив джип, в който след миг влиза през вратата откъм шофьорското място. Върху вратата е изрисувано сърце, а в сърцето се мъдрят две имена, изписани с ръкописни букви: Джек и Френи.
Днес късметът изневерява на Джек-пенсионера, отправил се към Лас Вегас. Джипът е на около десет метра от хондата и близостта улеснява убиеца да направи онова, което е необходимо.
Небето сякаш изсипва цял океан върху земята. Поради безветрието водната маса се стоварва безпрепятствено на отвесни струи, които непрекъснато разбиват повърхността на огледалните локви върху черната настилка и под формата на сякаш безкрайни, пенливи ручеи се стичат в уличните шахти.
На отбивката пристигат коли и камиони, отклонили се от магистралата, спират за малко, тръгват си, а на тяхно място идват нови превозни средства, които паркират между хондата и джипа.
Убиецът е търпелив. Търпението е част от обучението му.
Двигателят на караваната буботи. От двойната тръба на ауспуха бухват бели облачета изгорели газове, подобни на захарен памук. Зад пердетата на малките прозорци грее топла, кехлибарена светлина.
Убиецът усеща в сърцето си завист заради този уютен дом на колела. Изглежда му по-уютен от онзи, който той се надява някога да има. Завижда им и за дългия брачен живот. Какво ли би било да си има жена? Как ли би се чувствал като обичан съпруг?
Минават цели четиридесет минути, ала дъждът не намалява. Десетина коли обаче напускат паркинга. Единственият автомобил, спрял откъм шофьорската страна на джипа, е хондата.
Убиецът взима пистолета, слиза от колата и бързо приближава към къщичката на колела, като държи под око прозорчетата — да не би Френи или Джек да дръпнат пердетата и да погледнат навън в най-неподходящия момент.
Той поглежда към тоалетните — никой не се вижда.
Отлично!
Сграбчва студената, хромирана дръжка на вратата. Отключена е. Изкачва стълбите, вмъква се вътре и поглежда към шофьорската седалка.
Кухнята е непосредствено зад отвореното купе. Малката ниша служи за трапезария, а по-нататък е всекидневната. Джек и Френи са в малката трапезария. Хранят се. Жената е с гръб към убиеца.
Джек го вижда пръв и се надига, като едновременно се измъква от малката ниша. Френи се обръща и поглежда през рамо, повече любопитна, отколкото разтревожена. Първите два изстрела улучват Джек в гърдите и гърлото. Той се свлича върху масата. Цялата оплискана в кръв, Френи отваря уста да изписка, но третият изстрел драстично обезобразява черепа й.
Заглушителят е върху дулото, но вече не действа. Заглушителните му елементи са вече изхабени. Звукът от трите изстрела е съвсем малко по-тих от този при обикновена стрелба.
Убиецът затваря след себе си вратата откъм страната на шофьора. Поглежда през прозореца към тротоара, към бруления от дъжда паркинг, към тоалетните. Няма никой.
Прехвърля се над лоста за смяна на скоростите и сяда на седалката до шофьорското място. После надниква през предното стъкло, за да огледа паркинга и от другата страна. Там има само четири превозни средства: най-близкото до джипа е един огромен тир. Шофьорът му сигурно е в тоалетната, защото в кабината няма никой.
Едва ли някой е чул изстрелите. Шумът от поройния дъжд е идеално прикритие.
Убиецът завърта седалката си, става и тръгва обратно през малкия дом на колела. Спира до мъртвата двойка, докосва гърба на Джек… после лявата ръка на Френи, отпусната безжизнено върху масата в локва от кръв, до чинията с обяда й.
— Сбогом — прошепва убиецът.
Иска му се да има малко повече време, за да може да се наслади и да изживее този специален миг с тях.
Но след като е стигнал до тук, той вече гори от трескаво напрежение да смени час по-скоро дрехите си с тези на мъжа на Френи и отново да тръгне на път. Вече е напълно убеден, че в гумените подметки на спортните му обувки е скрит предавател и че сигналите му дори в този момент насочват по следите му опасни хора.
Банята е зад всекидневната, а до банята има голям шкаф, натъпкан с дрехите на Френи. По-нататък е спалнята където има по-малък шкаф с дрехите на Джек. За не повече от три минути убиецът смъква всичко от себе си и остава гол. После облича ново бельо, бели, къси чорапи, дънки, риза на червени и кафяви карета, чифт износени маратонки и кафяво кожено яке на мястото на предишното, което е черно. В крачолите дънките му стават обаче в талията са с три-четири сантиметра по-широки. Убиецът ги пристяга с колан. Маратонките му са малко свободни, но стават за носене. Ризата и якето са му точно по мярка.
Убиецът отнася спортните си обувки в кухнята. За да разбере дали подозрението му е основателно, той взима голям, назъбен кухненски нож от чекмеджето на масата и отрязва няколко тънки пласта гума от тока на подметката, докато накрая открива малка кухина, натъпкана плътно с електроника — миниатюрен предавател е свързан с цяла поредица от часовникови батерии, които сякаш са разположени из целия ток и навярно из цялата подметка.
Значи подозрението му все пак не е налудничаво.
Онези идват.
Захвърляйки обувките сред боклука от гумени изрезки върху кухненския плот, той трескаво опипва тялото на Джек за портфейла му. Изважда парите от него — шестдесет и два долара. Пребърква и портмонето на Френи, което намира в спалнята — четиридесет и девет долара.
Когато излиза от караваната, небето навън е сиво-черно покривало, огънало се почти до земята, натежало от мега-волтови светкавици и гръмотевици. Хиляди тонове дъждовна вода се изсипват от небесата.
Тънките пипала на мъглата се вият между боровете и сякаш посягат към него, докато той шляпа през локвите към хондата.
Качил се отново на междущатската магистрала, профучавайки през вечния мрак на бурята, той включва радиатора и го усилва до максималната му степен. Скоро убиецът прекосява междущатската граница и навлиза в Тексас, където равнината става невъзможно равна. Отървал се и от последните жалки останки от предишния си живот, той се чувства освободен. Мокър до кости от дъжда, убиецът се тресе неудържимо, но той трепери и от радостно предчувствие и възбуда.
Съдбата му е там някъде, на запад.
Той обелва пластмасовата опаковка от един „Спим Джим“ и започва да яде, докато кара. Някакъв съвсем тънък привкус, долавящ се едва-едва сред обичайната миризма на консервираното месо, му напомня за металическия мирис на кръвта в къщата в Канзас Сити, където е оставил безименната, мъртва съпружеска двойка в тяхното голямо легло с балдахин от 18-ти век.
Убиецът пришпорва хондата толкова бързо, колкото е възможно, по мократа и хлъзгава магистрала, готов да убие всяко ченге, което се осмели да го спре. Като стига в Амарило, щат Тексас вечерта в неделя, той разбира, че резервоарът на хондата е почти празен. Спира на една отбивка за тирове само, за да зареди, да отиде до тоалетната и да купи още храна.
След Амарило хондата се устремява като ракета на запад в нощта, отминава Уилдорадо и приближава към границата с Ню Мексико. Внезапно той осъзнава, че в момента преминава през „лошите земи“ в сърцето на Стария Запад, където са снимани толкова много прекрасни филми: Джон Уейн и Монтгомъри Клифт в „Червена река“; Уолтър Брентън, използващ на воля сцени от други филми. „Рио Брава“! И Шейн е сниман в Тексас… май точно така беше… Джек Пелънс издухва Елиша Кук-младша, десетилетия преди Дороти да яхне торнадото и да отлети за Оз. „Дилижансът“, „Бандитът“, „Мъжество“, „Дестри идва отново“, „Непростимо“, „Човекът с големите планове“, „Жълто небе“ — толкова много прекрасни филми! Не всички са снимани в Тексас, но поне пресъздават неговата атмосфера с Джон Уейн, Грегъри Пек, Джими Стюърт и Клинт Истууд! Легенди и митически местности, които сега се превръщат в действителност, и го очакват там някъде, отвъд магистралата, забулени от дъжда, мъглата и мрака. Убиецът почти вярва, че историите на тези филми се разиграват сега в пограничните градове, през които минава. И той сякаш е Буч Касиди или пък Сънданс Кид[2] или някой друг бандит от предишните векове — убиец, обаче не лош човек, а просто неразбран от обществото, принуден да убива, заради онова, което са му сторили хората. По петите му са преследвачите…
Спомени от филми, гледани на големия и малкия екран, които всъщност съставляват по-голямата част от спомените му изобщо, нахлуват в тревожното му съзнание, успокояват го и за известно време той така е погълнат от фантазиите си, че почти не обръща внимание на шофирането. Постепенно обаче се връща на земята и забелязва, че е намалил скоростта на шестдесет и пет километра в час. Камиони и коли с рев минават покрай него, вятърът от тяхното профучаване блъска хондата, запраща кални пръски върху предното стъкло, а червените им стопове бързо се изгубват напред, в мрака на нощта.
Убеждавайки сам себе си, че неговата съдба ще е също толкова велика, колкото тази на Джон Уейн в неговите филми, убиецът отново дава газ.
Празни и полупразни опаковки от храна — смачкани, мазни и пълни с трохи, са натрупани върху седалката до него. Изведнъж те се изсипват на пода и запълват мястото за краката чак до арматурното табло.
От купчината отпадъци той измъква една неразтворена кутия с понички. За да ги промие, убиецът си отваря една кутия възтопло пепси.
На запад… Все на запад.
Там го чака неговата самоличност и той ще бъде някой.