Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
11.
Убиецът спира на една бензиностанция, за да попита за пътя: запомнил е адреса от картичката. Младежът от бензиностанцията го упътва.
В два часа и десет минути той навлиза в квартала, където очевидно е отрасъл. Дворовете на къщите са големи с безброй голи и зъзнещи брези и щедро многообразие от вечно зелени дървета.
Къщата на майка му и баща му е в средната част на този квартал. Тя е скромна, двуетажна, бяла постройка, облицована отвън с дъски, с тъмно зелени капаци на прозорците. Стълбището пред входа е с много колони и тежки перила от бял камък, желязна решетка, боядисана в зелено и красиво оформен корниз покрай стрехите.
Домът му се струва топъл и уютен: като къща в някой стар филм. Джими Стюарт би могъл да живее тук. Веднага си личи, че в този дом живеят хора, които се обичат… почтени хора, които имат какво да споделят и да дадат.
Той не може да си спомни нищо за квартала, нито за къщата, в която явно е прекарал детството и юношеството си. Би могло да бъде и дом на съвсем непознати хора, които щеше да види днес за първи път.
Вбесен е от това, че до такава степен са промили мозъка му и че са го лишили дори от спомените му. Изгубените години го преследват. Пълната раздяла с тези, които обича, е така жестока и потресаваща, че той едва не се разплаква.
Успява обаче да потисне гнева и скръбта си. Не може да си позволи разчувстване, щом като се намира в такова рисковано положение.
Единственото нещо в квартала, което все пак разпознава, е един микробус, паркиран срещу къщата на неговите родители. Никога не е виждал точно този микробус, но познава такъв тип превозни средства. Гледката събужда безпокойство в него.
Това е микробус за отдих и почивка. Червен е като захаросана ябълка. Основата с колелата е удължена и затова вътре има повече място. Покривът е овален и изпъкнал. Върху големите калобрани с бронзова боя е изписано: ЕЛА С НАС! Задната броня е покрита почти изцяло със застъпващи се, кръгли, триъгълни и четириъгълни лепенки, разказващи за пътувания до националния парк Йоземайт, Йелоустоун, годишното родео в Калгари, Лас Вегас, Каменното езеро и някои други туристически забележителности. Декоративни, успоредни линии в зелено и черно минават по двете страни на микробуса, прекъснати само от страничните прозорци с огледални стъкла.
Фургонът е навярно точно такъв, какъвто изглежда, но убиецът веднага решава, че е наблюдаващ пост. Преди всичко микробусът е прекалено, натрапчиво ярък и ваканционен. Тъй като е обучаван от специалисти, убиецът е съвсем наясно с техниките на наблюдение. Знае, че понякога такива микробуси шумно афишират своята невинност. Те привличат хорското внимание върху себе си, защото съществува убеждение, че евентуалните обекти на наблюдение са сигурни в едно — превозното средство, от което биха ги следили, е съвсем дискретно и никога не би могло да е цирков фургон, например. После, микробусът има огледални стъкла, които позволяват на наблюдаващите да виждат навън, без да бъдат виждани. Това дава възможност на всеки тръгнал на почивка да се чувства уютно, но то всъщност си е и доста добро прикритие за цивилни оперативни работници.
Убиецът не намалява скоростта, когато наближава дома на родителите си, стремейки се да не показва никакъв интерес както към къщата, така и към яркочервения микробус. Почесвайки чело с дясната си ръка, той успява да скрие лицето си, когато минава покрай прозорците с огледални стъкла.
Обитаващите фургона, — ако действително има такива — са наети от същите онези хора, които го бяха манипулирали така безмилостно до онзи миг в Канзас Сити. Те са връзката с тайнствените шефове. Убиецът се интересува от тях също толкова, колкото и от установяване на контакт с майка си и баща си.
След две преки той завива зад един ъгъл надясно и се насочва към търговската зона, намираща се в центъра на града. Там малко преди това той е видял спортен магазин. След като няма огнестрелно оръжие, убиецът има нужда да си купи няколко по-прости. За пистолет със заглушител изобщо не може да става дума.
* * *
В два часа и двадесет минути телефонът в стаята на мотела иззвъня.
Ослет сложи слънчевите си очила, скочи от леглото и отиде до прага на всекидневната.
Спайсър вдигна слушалката, заслуша се миг-два и измърмори нещо подобно на „добре“. После затвори, обърна се към Ослет и каза:
— Джим и Алис Стилуотър тъкмо са се прибрали вкъщи след като са обядвали някъде навън.
— Да се надяваме, че сега Марти ще им се обади.
— Ще се обади — рече уверено Спайсър.
Откъсвайки най-сетне поглед от книгата си, Клокър каза:
— Като стана дума за обяд, ние май позакъсняхме.
— Хладилникът в кухненския бокс е зареден с най-различни деликатеси — рече Спайсър. — Студено пушено месо, картофена салата, макарони със зеленчуци, баница. Няма да умрем от глад.
— Аз не искам нищо — рече Ослет. Беше прекалено възбуден, за да яде.
* * *
Когато се връща в квартала, където живеят родителите му, вече са изминали тридесет минути и часовникът показва 2,45. Болезнено усеща как изтича всяка секунда. Фалшивият баща, Пейджи и децата могат да пристигнат всеки миг. Дори да са спирали още веднъж за тоалетна след Ред Маунтин и да не са се движили с такава голяма скорост, както когато ги преследваше, те все пак трябва да пристигнат буквално след петнадесет или двадесет минути.
Отчаяно и страстно той желае да види родителите си, преди натрапника-измамник да се е добрал до тях. Нужно е да ги предупреди за случилото се и да ги привлече на своя страна в борбата да си възвърне съпругата и дъщерите. Безпокои се, че претендентът пръв ще се добере до тях. Щом това създание може така успешно да заблуди Пейджи, Шарлът и Емили, навярно съществува опасност, макар и малка, да измами и мама и татко.
Той завива зад ъгъла, където е прекарал незапомненото си детство, но вече не е в тойотата, открадната в Лагуна Хилс призори. Сега вече кара микробус за разнасяне на цветя — една щастлива придобивка, която успя да осъществи насилствено след като излезе от магазина за спортни стоки.
Свърши доста работа само за половин час. Въпреки това времето наближава.
Макар че светлината на деня все повече помръква, убиецът кара със смъкнат сенник. Нахлупил е бейзболна шапка ниско над очите си и е сложил колежанско яке с хастар от каракул, някогашна собственост на младежа, работещ като доставчик на цветя за „Мъчисънс Флауърс“. Скрит зад сенника и под козирката на бейзболната шапка, той ще бъде незабележим за всеки, който в този момент го наблюдава.
Спира до тротоара и паркира фургона си точно зад ваканционния микробус, където според него се намира наблюдателният екип. Измъква се иззад волана, излиза и бързо приближава задната врата на собственото си превозно средство като не оставя никакво време на ония, за да могат да го забележат.
Задната врата е единична. Пантите имат нужда от смазване — чува се скърцане.
Мъртвият разносвач на цветя лежи по гръб на пода на фургона. Ръцете му са скръстени на гърдите. Заобиколен е от цветя — прилича вече на балсамиран мъртвец, готов да бъде открит за опечалените.
От една найлонова торба до трупа убиецът изважда брадва за разсичане на лед, която е купил на щанда за катерачески принадлежности в спортния магазин. Инструментът има стоманено острие, а дръжката му е обвита с гума. От едната страна работната част на брадвата е във формата и с големината на ковашки чук, а от другата е смъртоносно наточена. Убиецът я затъква в колана на дънките си.
От същата торба той изважда и аерозолна опаковка с размразяваща течност. Ако с нея се напръска ледена буца, тя бързо се разтопява. Ако с нея се напръскат стъкла, ключалки, чистачки на коли преди да са замръзнали, тя не позволява да се образува лед. Поне така пише на етикета. Не го е грижа дали наистина действа така, както обещават производителите.
Той маха капака на аерозолната опаковка, откривайки пръскащата дюза. Има два начина на употреба, отбелязани с думите: „СПРЕЙ“ и „СТРУЯ“. Нагласява опаковката на „СТРУЯ“ и я пъха в единия от джобовете на колежанското яке.
Между краката на мъртвеца, в голяма сиво-зелена кана е разположен огромен букет от рози и карамфили, нежни, бели цветчета и папрати. Убиецът смъква каната от фургона, като я държи с две ръце, а с рамото си блъсва вратата.
Носейки букета съвсем естествено, като все пак крие лицето си от наблюдаващите в червения фургон, той отива до вратата на къщата, пред която са спрели и двата микробуса. Никой не е изпращал цветя на този адрес. Убиецът се надява, че в къщата няма никой. Ако някой все пак отвори вратата, ще се престори, че е сбъркал адреса. Тогава ще се върне на улицата с букета, вдигнат пред лицето му.
Късметът му работи. Никой не отговаря на позвъняването му. Той натиска звънеца няколко пъти и чрез езика на тялото показва нетърпение.
Обръща гръб на вратата и тръгва по пътеката към улицата.
Гледа през стеблата на цветята и зелените папрати, които държи пред себе си, и добре вижда едната страна на червения микробус — забелязва, че той има два прозореца с огледални стъкла и в задната си част. Като се има предвид колко тиха и безлюдна е улицата, убиецът е сигурен, че те го наблюдават, просто защото няма какво друго да правят.
Така е добре. Той е най-обикновен разносвач на цветя, който се е ядосал. Наблюдаващите няма да имат причина да се боят от него. Дори, нека го следят сега, та да могат да разберат, че не е опасен и отново да насочат вниманието си към бялата, облицована с дъски къща.
Убиецът минава плътно покрай наблюдателния пост. Вместо обаче да продължи по напукания и изронен тротоар до задната врата на цветарския фургон, той свива пред него и зад ваканционния микробус.
На задната му врата има малък, кръгъл прозорец с огледално стъкло и тъй като ония може би все още го наблюдават, убиецът симулира злополука. Спъва се, оставя букета да се изплъзне от ръцете му и започва гневно да ругае, когато всичко се пръсва върху черната настилка.
— Ах, мамицата ти! Твойта кожа! Гот, много гот! Мамка ти, мамка ти, мамка ти!
Още докато сипе ругатните, той се навежда под кръглия прозорец и изважда от джоба на якето си спрея с размразяващата течност. С лявата си ръка сграбчва дръжката на вратата.
Ако вратата е заключена, той ще разкрие намеренията си като се опита да я отвори и не успее. Тогава здраво би загазил, защото ония навярно са въоръжени.
Те обаче изобщо не очакват нападение и убиецът предполага, че вратата ще бъде отключена. Предположението му е правилно. Бравата леко се превърта.
Той не се оглежда, за да провери дали някой не е излязъл на улицата и дали не го е забелязал. Ако погледне през рамо, само ще изглежда по-подозрителен за околните.
Дръпва рязко вратата. Влетява във фургона и още преди да разбере, дали вътре има някой, натиска дюзата на спрея като го размахва във въздуха.
Микробусът е натъпкан с електронно оборудване. Върху контролните пултове мъждукат светлини. Два въртящи се стола са закрепени здраво за пода. Наблюдателите са двама.
Този, който е по-близо, сякаш се е надигнал само преди миг с намерение да погледне през илюминатора. Замръзва слисан — вратата рязко се отваря!
Плътната струя от размразяващия химикал покрива лицето му и го заслепява. Той вдишва и гърлото и дробовете му пламват… остава без дъх, дави се, не може да извика.
Всичко се слива в едно движение… Той е като машина… програмирана… на високи обороти…
Брадвата за лед… измъква я от колана си. Описва мощна дъга… замахва силно… към дясното слепоочие… изхрущяване… онзи се строполява на земята… изтръгване на брадвата…
Вторият… на другия стол… има слушалки на главата… седнал е пред някакво устройство зад шофьорската кабина… с гръб към вратата. Слушалките са заглушили задаването хриптене на партньора му… надушва раздвижване… усеща как фургона се разклаща, когато първият оперативен се сгромолясва на пода. Извръща се, както е на стола. Посяга изненадано към оръжието в кобура под мишницата си… твърде късно е. Мистър Импровизиран Боздуган се стрелва към лицето му.
Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!
Първият оперативен е на пода и безпомощно агонизира. Стъпи върху него, прескочи го — напред, напред… всичко е размазано… напред към втория…
Брадва! Още веднъж! Брадва, брадва, брадва…
Тишина… покой…
Тялото на пода вече не трепери в предсмъртен гърч.
Добре беше. Нито викове, нито крясъци, нито изстрели.
Той знае, че е герой, а героите винаги побеждават. И все пак колко по-хубаво е, когато победата е постигната, вместо само предвкусвана.
Сега чувства огромно облекчение, каквото не е изпитал през целия ден.
Връща се при задната врата, наднича навън и поглежда нагоре и надолу по улицата. Никой не се вижда. Цари пълна тишина.
Убиецът дръпва отново вратата, пуска брадвата на пода и поглежда към мъртвите с благодарност. Чувства се толкова близък с тях заради онова, което е споделил.
— Благодаря ви — прошепва нежно той.
Претърсва и двата трупа. Макар да имат документи за самоличност в портфейлите си, убиецът подозира, че те са фалшиви. Не намира нищо интересно, освен седемдесет и шест долара в брой, които взима.
Претърсва бързо микробуса, но не намира нито папки, нито тетрадки, нито бележки или други документи, които да сочат името на организацията, притежаваща микробуса. Пипат съвсем чисто.
Кобурът с пистолета виси от облегалката на стола, на който бе седял първият оперативен. Оръжието е „Смит и Уесън“ — 38-милиметрово, специален модел — „Чийфс Спешъл“.
Убиецът смъква якето си, слага кобура върху боровинковия си пуловер, нагласява ремъка така, че да му е удобно и отново се закопчава. Измъква револвера и отваря цилиндъра. Върховете на гилзите блестят. Зареден е докрай. Той затваря цилиндъра и пъха оръжието обратно в кобура.
Мъртвият на пода има кожен калъф, закачен за колана на панталоните му, който съдържа два пълнителя.
Убиецът го взима и го закачва за своя колан — така ще има много повече амуниции, отколкото са му необходими, за да се справи с фалшивия си съперник. Неговите безлики началници обаче изглежда са по следите му и кой знае какви беди го очакват, преди да си възвърне името, семейството и откраднатия живот.
Вторият мъртвец седи отпуснат върху стола, брадичката му е върху гърдите. Не успя да извади оръжието, за което посегна. То е все още в кобура.
Убиецът го изважда. Още един специален модел. Заради късата цев, револверът се събира в сравнително големия джоб на якето.
Той болезнено усеща, че времето много бързо напредва. Излиза от фургона и затваря вратата след себе си.
Първите снежинки от зимната виелица се стрелват от северозападния небосклон, описвайки спирали. Духа мразовит вятър. Отначало снежинките са малобройни, но големи и пухкави.
Докато пресича улицата, упътвайки се към бялата къща с дъсчения обков и зелените капаци, убиецът изплезва език, за да улови някои от тях. Навярно така е правил и в детството си, когато е живеел на тази улица и се е радвал на първия сняг.
Няма спомени за снежни човеци, за бой със снежни топки с другите деца и за пързалки и шейни. Макар че сигурно е вършил всичко това, то е изличено от паметта му заедно с много други неща и сега дори не може да изпита сладостната носталгия от спомена за тях.
Пътека, покрита с каменни плочи, преминава през кафявата, вледенена пръст на предния двор.
Той изкачва трите стъпала и прекосява площадката пред входната врата.
На входа обаче изведнъж е скован от страх. От другата страна на прага е миналото му… А също и бъдещето му. Откакто внезапно се е осъзнал, отчаяно търсейки свободата, той за първи път стига толкова далече. Този миг можеше да се окаже най-решаващият в неговия поход на възмездието. Повратният момент! Родителите могат да бъдат предани съюзници в тежки мигове… тяхната вярност, тяхната надеждност… тяхната вечна любов… Убиецът се бои, че може да направи нещо сега, когато е пред прага на успеха… Може да ги отблъсне от себе си и да провали всички шансове за възвръщане на своя собствен живот. Толкова много е заложено на карта, ако се реши да натисне звънеца.
Разколебан, той се обръща към улицата и изведнъж е омаян от гледката, защото сега снегът вали много по-обилно отколкото, когато приближаваше къщата. Снежинките са все още огромни и пухкави — милиони снежинки! — и образуват малки вихрушки под напора на лекия северозападен вятър. Те са толкова ярко бели, че изглеждат лъчисти… като дантелено кристални пеперуди, изпълнени с мека, вътрешна светлина. И денят вече не изглежда мрачен. Светът е така притихнал и ведър — две качества, които бе срещал толкова рядко в своя живот — че е сякаш нереален… Или може би той просто е попаднал в една от онези кристални топки, показващи вечно малки, зимни пейзажи, които, щом бъдеха разклатени, на часа се изпълваха със снежни вихри.
Тази фантазия особено силно го привлича. Една част от него копнее за свят под стъклен похлупак, за доброволен и благодатен затвор, неподвластен на времето и промените — спокоен, чист, без страх и борби, без загуби, където сърцето никога не изпитва тревога.
Красив, красив, падащ сняг! Сняг, от който небето побелява преди земята — бяло, въздушно опиянение! Това е толкова прелестно и го затрогва толкова дълбоко, че в очите му бликват сълзи.
Чувствителността му е изострена. Понякога съвсем обикновени изживявания носят такава болка. Чувствителността е цяло проклятие в един тъй груб и нецивилизован свят.
Призовавайки цялата си смелост, той отново се обръща към къщата. Натиска звънеца, изчаква миг-два и пак го натиска.
Майка му отваря вратата.
Той няма спомен за нея, но интуитивно разбира, че тази е жената, която му е дала живот. Лицето й е леко закръглено и сравнително гладко за възрастта й. То е самата доброта! Неговите собствени черти са като далечно ехо на нейните. Очите й са също толкова сини, колкото и неговите, които вижда сутрин в огледалото, макар че нейните са сякаш два прозореца към една душа много по-чиста от неговата.
— Марти! — възкликва изненадано майка му и веднага топло му се усмихва, разпервайки ръце за прегръдка.
Трогнат от незабавния и радушен прием на майка си, той прекрачва прага и се озовава в прегръдките й. Притиска се в нея така, сякаш ако я пусне, ще се удави.
— Мили, какво става? Какво се е случило? — пита го тя.
Едва тогава убиецът разбира, че всъщност той хлипа. Толкова е развълнуван от нейната обич и толкова благодарен, че най-после е намерил дом, който му принадлежи и където той е добре дошъл, че не може да овладее чувствата си.
Заравя лице в белите й коси, ухаещи леко на шампоан. Толкова е топла… по-топла от другите хора и той се пита дали всички майки са такива.
Тя извиква баща му:
— Джим! Джим, ела бързо!
Убиецът се опитва да говори, опитва се да й каже, че я обича, но гласът му секва, преди да може да произнесе и една дума.
Тогава на вратата, забързан, се показва баща му.
Макар сълзите да размазват образа му, той веднага го познава. Прилича повече на него, отколкото на майка си.
— Марти, сине, какво се е случило?
Убиецът е запазил една прегръдка и за баща си, неизказано благодарен за отворените му обятия. Вече не е самотен, вече живее в света под стъклен похлупак, вече е ценен и обичан. Обичан!
— Къде е Пейджи? — пита майка му, поглеждайки навън, в снежната виелица през отворената врата. — Къде са момичетата?
— Тъкмо обядвахме в ресторанта — намесва се баща му, — когато Джейн Торисън ни каза, че са съобщили за тебе в новините. Уж си бил застрелял някого, но май всичко било измама. Нищо не можахме да разберем.
Убиецът още не може да си поеме дъх и не е в състояние да отговори.
— Опитвахме се да ти се обадим, веднага щом влязохме вкъщи — подхваща отново баща му, — но ни отговори телефонният ти секретар и ние ти оставихме съобщение.
Майка му пита повторно за Пейджи, Шарлът и Емили.
Той трябва да се овладее, защото фалшивият баща може да пристигне всеки момент.
— Мамо, татко! Сполетя ни голяма беда! — казва им той.
— Трябва да ни помогнете! Моля ви! Боже мой, трябва да ни помогнете!
Майка му затваря вратата и декемврийският мраз остава отвън. Двамата го повеждат към всекидневната — от едната страна майка му, от другата баща му — обградили го с любовта си, докосващи го с ръцете си, с лица, преливащи от съчувствие и нежност. Той си е у дома. Най-после у дома!
Не си спомня и всекидневната — така, както не помни майка си и баща си, снега в своето детство. Подът от дъбови дъски, нашарени с по-тъмни пръстени, е застлан с килим в прасковено розово и зелено — персийски тип. Мебелите са тапицирани с дамаска, а дървените им части са от червеникавокафяво черешово дърво. На полицата над камината има две вази с изрисувани китайски пагоди върху тях. Между вазите бавно и тържествено тиктака часовник.
Майка му го отвежда до дивана и казва:
— Мили, чие яке си облякъл?
— Моето — отвръща й той.
— Но това е новият модел на студентските якета!
— Пейджи и децата добре ли са? — попита баща му.
— Да, добре са. Не са ранени — отговаря му той.
Майка му докосва с пръсти якето.
— В училище приеха този модел едва преди две години — казва тя.
— Мое е — повтаря убиецът и сваля бейзболната си шапка, преди майка му да забележи, че тя е малко голяма за него.
На едната стена са окачени негови снимки, а също на Пейджи и децата на различни възрасти. Той извръща очи от тях. Вълнуват го толкова силно, че може отново да се разплаче.
Трябва да се съвземе и да овладее чувствата си, за да може най-добре да предаде на родителите си в колко сложна и загадъчна ситуация се намират. Тримата разполагат със съвсем малко време, за да обмислят плана си на действие, преди да пристигне натрапникът.
Майка му сяда на дивана до него. Взима между дланите си дясната му ръка и я стиска окуражително.
От лявата му страна неговият баща е седнал на самия край на едно от креслата. Навежда се напред загрижен, внимателен, тревожно навъсил чело.
Иска да им каже толкова неща, а не знае откъде да започне. Колебае се. За миг го обзема страх — струва му се, че никога няма да намери първата дума, че ще онемее или ще блокира психически и то много по-лошо, отколкото тогава в кабинета, когато се опитваше да напише първото изречение на своя първи роман.
Когато обаче изведнъж започва да говори, думите се изтръгват от устата му така, както бурната водна стихия би срутила язовирен бент.
— Един човек… има един мъж, който изглежда точно като мене! Дори аз не мога да открия никаква разлика… Той е откраднал живота ми! Пейджи и момичетата мислят, че аз съм той, но не съм… Не зная кой е, нито как е успял да заблуди Пейджи! Той е взел спомените ми, оставил ме е без нищо… и аз просто не зная как… не зная как… как е могъл да открадне толкова много от мене и да ме остави толкова празен и ограбен!!!
Баща му изглежда разтревожен! И как няма да е, след тези ужасни разкрития?! Но в уплахата на баща му има нещо не както трябва, нещо неопределимо, което не може да бъде назовано.
Ръцете на мама сграбчват дланта му повече инстинктивно, отколкото съзнателно. Той не смее да я погледне.
Убиецът бързо продължава, съзнавайки, не те са объркани. Няма търпение да им обясни, за да ги накара да разберат.
— Говори като мене, ходи като мене, има същата стойка, изглежда така, като че ли наистина съм аз. Ето защо аз доста мислих, опитвах се да разбера кой е той, откъде може да е дошъл и стигах винаги до едно и също обяснение. Дори да ви се струва невероятно, все пак това би трябвало да е както във филмите… нали разбирате… като с Кевин Макарти или Доналд Съдърланд в новата версия на „Нашествието на крадците на тела“… нещо нечовешко, не от този свят, нещо, което може да подражава отлично на хората, да изцежда спомените им, да става човек… Само че по някаква причина това същество не можа да ме убие и да се отърве от трупа ми след като вече е взело онова, което е било в съзнанието ми.
Той замлъква, останал без дъх.
Миг-два родителите му мълчат.
Споглеждат се. Не му харесва този поглед… никак не му харесва…
— Марти — казва баща му, — защо не започнеш отначало? Говори по-бавно и ни разкажи какво се е случило — едно по едно…
— Опитвам се да ви кажа! — възкликва той, отчаян. — Зная, че е невероятно… просто не е за вярване! Но, татко, аз ви казвам истината!
— Искам да ти помогна, Марти. Искам да ти вярвам. Така че просто се успокой, кажи ми всичко отначало и ми дай възможност да разбера.
— Нямаме много време! Нима не разбирате?! Пейджи и момичетата идват насам с това… това същество, това нечовешко нещо! Трябва да ги освободя от него! С ваша помощ трябва някак да го убия и да си върна семейството, преди да е станало твърде късно.
Майка му е пребледняла и хапе устни. Очите й се замъгляват, изпълват се със сълзи. Ръцете й така силно го стискат, че почти го боли. В него се надига плаха надежда, че поне тя разбира колко бързо трябва да се действа и каква е истинската природа на грозящата ги опасност.
— Всичко ще бъде наред, мамо — казва той. — Ще се справим някак. Заедно имаме голям шанс.
Той поглежда през единия от прозорците в предната част. Очаква да види как бялата кола пристига по заснежената улица и как спира в алеята. Още не. Все още имат време — минути… секунди може би, но все пак време.
Баща му се прокашля и казва:
— Марти, не зная какво става тук…
— Казах ти какво става! — изкрещява той. — По дяволите, татко! Да знаеш само какво преживях! — В очите му отново напират сълзи, но той се мъчи да ги сдържи. — Толкова съм страдал, толкова съм се страхувал… откакто се помня… Уплашен, самотен… непрекъснато се опитвах да разбера…
Баща му протяга ръка и я поставя върху коляното му. Разтревожен е, но не така, както би трябвало да бъде. Видимо той не е ядосан, че някакво чуждопланетно същество е откраднало живота на сина му и не е така уплашен, както би трябвало да бъде, щом вече знаеше, че по земята сега се разхожда същество, което минава за човек. Той е по-скоро само разтревожен и… тъжен. Върху лицето му личи, а в гласа му се усеща особена тъга, която не може да се сбърка с нищо друго.
— Не си сам, сине. Ние винаги ще бъдем с тебе. Бъди сигурен в това!
— Ще бъдем до теб — казва майка му. — Ще ти осигурим каквато помощ искаш!
— Ако Пейджи идва, както казваш — добавя баща му, — ще седнем заедно, когато дойде, ще поговорим и ще се опитаме да разберем какво става.
Гласовете им звучат някак наставнически — сякаш говорят на интелигентно и проницателно дете, но все пак дете.
— Млъкнете! Просто замълчете!
Той изтръгва ръката си от майчините длани и скача от дивана, разтреперан от отчаяние и гняв.
Прозорецът… Падащият сняг… Улицата… Още няма кола… но скоро ще дойде.
Извръща се от прозореца и застава с лице към родителите си.
Майка му е седнала на края на дивана, покрила е лице с ръцете си. Привела е рамене, сякаш притисната от скръб и отчаяние.
Трябва да ги накара да разберат. Тази нужда го е обсебила. Но е съсипан от неспособността си да обясни на своите родители дори най-основните неща от тази ситуация.
Баща му се надига от стола. Изправя се нерешително. Отпуснал е ръце.
— Марти, ти дойде тук за помощ и ние искаме да ти помогнем. Господ е свидетел, че искаме! Но как да ти помогнем, щом ти не ни позволяваш да го сторим?!
Смъквайки длани от лицето си, мокро от сълзите, майка му казва:
— Моля те, Марти! Моля те!!!
— Всеки човек прави грешки понякога — обажда се и баща му.
— Ако става въпрос за наркотици — казва майка му през сълзи, говорейки колкото на него, толкова и на баща му, — можем да се справим с това, мили. Можем да се справим! Ще намерим лек!
Неговият свят под стъклен похлупак — красив, спокоен, вечен — свят, в който той живя няколко минути… откакто майка му отвори обятията си за него там, на входа… този свят в миг става на парчета. Грозна пукнатина прорязва гладкото кристално кълбо. Сладостната и чиста атмосфера на този мимолетен рай излетява навън — ссс! — а вътре нахлува отровният въздух на омразната действителност, в която, за да живееш трябва непрестанно да се бориш с безнадеждността, самотата, отчуждението.
— Не, недейте! — моли той. — Не ме предавайте! Как можете? Как можете да се обърнете срещу мене? Аз съм ваше дете… — Отчаянието се превръща в гняв. — Вашето единствено дете! — Гневът ражда омраза. — Аз имам нужда! Имам нужда! Не виждате ли?! — Целият трепери от ярост. — Не ви ли интересува?! Нима нямате сърца?! Как можете да постъпите така с мене?! Как може да сте толкова жестоки?! Как можахте да допуснете да се стигне дотук?!