Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
3.
Татко не беше татко.
Имаше очите на татко, тъмно кафявата таткова коса, татковите възголеми уши и носът му, обсипан с лунички. Беше двойникът на Мартин Стилуотър, представен върху обложките на книгите му. Говореше точно като татко, когато Шарлът, Емили и майка им се завърнаха и го завариха в кухнята да пие кафе, защото той каза:
— Няма нужда да ми обяснявате, че след филма сте ходили на пазар в центъра. Наех частен детектив, който ви проследи. Зная, че сте ходили в един салон за хазарт, играли сте на покер и сте пушили пури.
Той стоеше, седеше и се движеше също като татко.
По-късно, когато излязоха и тръгнаха към „Островите“ за вечеря, този мъж дори колата караше също като татко: „доста бързо“, според мама и просто „уверено и умело, както кара опитният шофьор“, според татко.
Ала Шарлът знаеше, че нещо не е наред и беше разтревожена.
О, татко съвсем не беше обсебен от някое извънземно същество, изпълзяло от огромна шушулка, долетяла от далечния космос, или нещо също толкова невъобразимо!
Той не беше чак толкова различен от онзи татко, когото Шарлът познаваше и обичаше.
Разликите бяха най-вече несъществени. Въпреки че обикновено бе спокоен и сърдечен, сега той беше леко напрегнат. Държеше се сковано, сякаш на главата си крепеше яйца… и като че ли всеки момент очакваше някой или нещо да го удари. Не се усмихваше нито така охотно, нито толкова често, както друг път, а когато все пак се засмееше, изглеждаше така, сякаш се преструва.
Преди да даде на заден ход, за да излезе от алеята, татко се обърна и провери дали Шарлът и Емили са си сложили предпазните колани, обаче не каза, както обикновено: „Ракета «Стилуотър» излита за Марс!“ Или пък: „ако не можете да издържите на моите скоростни завои, и се каните да драйфате, моля, повръщайте прилежно в джобовете на якетата си, а не върху хубавата ми тапицерия!“, или: „ако наберем достатъчно скорост и се върнем на време[1], не крещете на динозаврите!“, или някоя от другите смешки, които татко обичаше да казва…
Шарлът забеляза тези неща и се разтревожи.
В ресторант „Островите“ приготвяха чудесни хамбургери и страхотни пържени картофки (човек можеше да си ги поръча попрепържени и хрупкави), салати и меки питки „тако“. Сандвичите и пържените картофки се сервираха в кошнички. Навсякъде витаеше атмосферата на Карибските острови.
„Атмосфера“ беше нова дума за Шарлът. Тя дотолкова харесваше звученето й, че я използваше винаги, когато й паднеше случай… макар че Емили (тя си беше още бебе!) все се чудеше и питаше: „Фенерът ли?! Какъв фенер?“ — всеки път, когато сестра й употребяваше тази дума. Седемгодишните понякога биваха такава напаст! Шарлът беше на десет години… или поне щеше да ги навърши след шест седмици. А Емили едва бе навършила седем миналия месец. Ем беше добро сестриче, но разбира се седемгодишните бяха такива едни… седмаци.
Както и да е, атмосферата беше тропическа: ярки цветове, покрити с бамбук тавани, дървени капаци на прозорците и множество палми в сандъци. А сервитьорите и сервитьорките носеха шорти и ярки, хавайски на вид ризи.
Това място напомняше на Шарлът за музиката на Джими Бафет, която родителите й много харесваха, но Шарлът изобщо не понасяше. Атмосферата поне беше прохладна, а пържените картофки — превъзходни!
Четиримата седнаха в едно сепаре в залата за непушачи, където обстановката беше дори още по-приятна. Родителите й си поръчаха „Корона“[2], която пристигна в запотени халби. Шарлът пожела кока-кола, а Емили си поръча бира от корени[3].
— Бира от корени пият само големите — отбеляза Емили, посочвайки напитката на Шарлът. — Кога ще престанеш да пиеш тази бебешка кока-кола?
Ем беше уверена, че бирата от корени е със също толкова алкохол, колкото и истинската. Понякога тя се преструваше на мъртво пияна след втората чаша, което бе глупаво и сконфузващо. Щом Емили захванеше да фъфли и хълца като пияна, а околните да мятат озадачени погледи, Шарлът им обясняваше, че Ем е само на седем години. Всички проявяваха разбиране — все пак какво друго можеше да се очаква от едно седем годишно момиче? Но въпреки това си беше доста срамно.
До идването на сервитьорката мама и татко говореха за някакви техни познати, които щели да се развеждат — отегчителен разговор между възрастни, който бързо можеше да провали и най-хубавата атмосфера, ако човек им обръщаше внимание. Колкото до Ем, тя редеше пържените картофки на малки купчинки — подреждаше ги по специален начин, та да заприличат на нещо като съвременни скулптури, които бе видяла в музея миналото лято. Заниманието й в момента я бе погълнало изцяло.
Никой не забелязваше Шарлът. Тя отвори ципа на най-вътрешния джоб на дънковото си яке, измъкна от там Фред и го постави на масата.
Той остана неподвижен в черупката си — късите му крачета бяха скрити вътре, главата му също. Беше голям колкото мъжки ръчен часовник. Най-накрая леко заострената му муцуна се показа и Фред предпазливо задуши въздуха наоколо. Сетне проточи шия и подаде глава от крепостта, която носеше на гърба си. Черните му, лъскави очета на костенурка оглеждаха околния свят с огромен интерес и Шарлът си помисли, че Фред сигурно също е поразен от атмосферата.
— Дръж се за мене, Фред, и аз ще ти покажа места, каквито никоя друга костенурка не е виждала — прошепна му Шарлът.
Тя погледна към родителите си, които бяха все така погълнати един от друг и не забелязаха как Шарлът измъкна Фред от джоба си. Сега той бе скрит от погледа им зад една кошничка, пълна с пържени картофи.
Освен картофите Шарлът ядеше и една от питките „тако“ с пълнеж от пилешко месо, от който тя измъкна една тънка ивица листо от маруля. Костенурката го помириса и извърна глава в погнуса. Тогава Шарлът се опита да му даде парче от домат. „Ти се шегуваш!“ сякаш възмутено й викна Фред, отказвайки трохите от трапезата.
От време на време той изпадаше в мрачно настроение и човек трудно можеше да му угоди. Шарлът предполагаше, че вината за това е нейна, защото го беше разглезила.
Тя смяташе, че Фред не бива да похапва пилешко месо или пък сирене. Нямаше да му даде и троха от мексиканските пирожки, ако първо не си изядеше зеленчуците. И така, Шарлът спокойно захрупа картофките си, гледайки в захлас останалите посетители в заведението, напълно забравяйки за невъзпитаното, малко влечуго. Фред беше отказал марулята и парчето домат само, за да я ядоса. Ако разбереше, че Шарлът не дава пет пари за това дали той ще яде или не, то Фред сигурно би започнал да се храни. Според годините на костенурките, той беше на седем.
Вниманието на Шарлът бе привлечено от една двойка, почитатели на „хеви метъл“, с кожени якета и странни прически. Шарлът ги гледа унесено няколко минути и изведнъж се стресна от тревожния писък на майка си. След като изписка обаче, тя каза:
— О, но това бил нашият Фред.
Неблагодарната костенурка (в края на краищата Шарлът можеше да остави Фред вкъщи) изобщо не беше до чинията й, където тя я беше оставила. Фред беше пропълзял покрай кошничката с пържените картофи и бе стигнал до другия край на масата.
— Донесох го само, за да го нахраня — заоправдава се Шарлът.
Като повдигна кошничката с картофките, мама рече:
— Мила, изобщо не е полезно за Фред по цял ден да стои в джоба ти.
— Не е по цял ден — рече Шарлът, взе си обратно Фред и го сложи отново в джоба си. — Само откакто излязохме за вечеря.
Мама се намръщи.
— Какви други животни си взела със себе си?
— Само Фред.
— Ами Боб? — попита мама.
— О, ъххх! — възкликна с погнуса Емили и погледна към Шарлът. — Да не си взела и Боб в джоба си? Мразя Боб!
Боб беше бръмбар — бавно подвижен, черен бръмбар, голям колкото горната половина на палеца на татко. Имаше бледи сини ивици на гърба си. Шарлът го държеше в един голям буркан вкъщи, но понякога го изваждаше и го наблюдаваше как тежко и тромаво пълзи по някоя гладка повърхност или върху опакото на дланта й.
— Никога не бих завела Боб на ресторант — увери ги Шарлът.
— Но знаеш също, че и Фред не биваше да взимаш — рече майка й.
— Да, мамо — отвърна Шарлът с искрено разкаяние в гласа.
— Тъпа работа — мъдро забеляза Емили.
Майка й се обърна към нея и каза:
— Но не и по-тъпа от тази да използваш пържените картофи така, сякаш са блокчета от „Лего“.
— Аз правя изкуство.
Емили вечно правеше изкуство. Дори за седем годишно момиче беше доста особена. Баща й я наричаше превъплъщението на Пикасо.
— Изкуство, значи? — рече майка й. — От храната си правиш изкуство. Тогава какво ще ядеш? Картина ли?
— Може би — отвърна Ем. — Картина на шоколадова торта.
Шарлът пъхна Фред във вътрешния джоб на якето си и затвори ципа.
— Измий си ръцете, преди да започнеш отново да се храниш — рече баща й.
— Защо? — попита Шарлът.
— Какво пипа току-що?
— Имаш предвид Фред? Но той е чист!
— Казах, измий си ръцете.
Сприхавостта на баща й напомни на Шарлът, че той не е на себе си. Много рядко й говореше с груб тон. Тя се държеше прилично, но не защото се боеше, че татко й ще я напердаши или ще й се кара, а защото за нея беше много важно да не разочарова нито него, нито мама. Най-хубавото чувство на света Шарлът изпитваше тогава, когато получеше отлична бележка в училище или се представяше добре на пианото, когато имаше концерт — това караше родителите й да се гордеят с нея. А най-лошо от всичко беше, когато се провинеше в нещо. Родителите й се натъжаваха и тя виждаше разочарованието да блясва в очите им, макар че нито я наказваха, нито й крещяха.
Острите думи на баща й я накараха да хукне към тоалетната като при всяка крачка тя премигваше с очи, за да сдържи сълзите си.
* * *
По-късно на път за вкъщи, когато татко здраво натисна педала за газта, мама каза:
— Марти, това не ти е шосе 500 за Индианаполис.
— Смяташ, че карам бързо ли? — попита татко, преструвайки се на учуден. — Не е бързо.
— Дори рицарят с пелерината не би могъл да надуе Батмобила до такава степен!
— На тридесет и три години съм и никога не съм имал катастрофа. Безупречно досие и нито една глоба! Никога не ме е спирал полицай.
— Защото не могат да те настигнат — рече мама.
— Именно!
На задната седалка Шарлът и Емили се спогледаха и се усмихнаха.
Откакто се помнеше, Шарлът слушаше как майка й и баща й си подхвърлят шеговити реплики по повод бързото каране на татко й, въпреки че мама искаше съвсем сериозно той да намали скоростта.
— Не са ме глобявали дори за неправилно паркиране.
— Е, как ще те глобят за паркиране, като стрелката непрекъснато се кани да изскочи от скоростомера?!
В миналото разговорите им от този род бяха все добронамерено закачливи, ала сега изведнъж татко се тросна на мама.
— За бога, Пейджи, аз съм добър шофьор, колата е в пълна изправност и с всички предпазни мерки! Похарчил съм за нея много повече пари от необходимото, именно защото искам да е най-сигурната кола по пътищата! Така че престани, ако обичаш!
— Разбира се, извинявай — отвърна мама.
Шарлът погледна към сестра си. В смайването си Ем бе отворила широко очи.
Татко не беше татко. Нещо не беше както трябва. Нещо не беше наред с Доброто Старо Време.
Изминаха около стотина метра и татко намали скоростта. После погледна към мама и каза:
— Извинявай.
— Не, прав си! Наистина прекалено се тревожа за някои неща — отвърна му тя.
Те се усмихнаха един на друг и всичко беше наред. Нямаше да се разведат, както онези хора, за които говореха по време на вечерята. Шарлът не можеше да си спомни някога родителите й да са били сърдити един на друг за повече от няколко минути.
Ала въпреки това тя продължаваше да се безпокои. Все пак трябваше да провери около къщата и отвън зад гаража, та да е сигурна, че там няма никакви огромни, празни шушулки, дошли от далечния космос.