Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Мистър Убийство

Превод: Вилиана Данова

Художник: Петър Станимиров

Редакция на стиховете: П. Станимиров

Печат: „Полипринт“ — Враца

ИК „Плеяда“, 1994 г.

История

  1. — Добавяне

5.

Клокър се върна от предната част на автомобила, за да докладва, че ключът е на положение „запалване“, но резервоарът очевидно е празен, а акумулаторът — изтощен. Лампата в шофьорската кабина не можеше да бъде запалена.

Притеснен, че лъчът на фенерчето може да бъде забелязан и да събуди подозрения у някого, който би спрял на паркинга, Дру Ослет бързо огледа двата трупа в претъпканата миниатюрна трапезария. Тъй като изтеклата кръв бе изцяло засъхнала й спечена, той разбра, че мъжът и жената бяха мъртви от доста време. Обаче, макар и в двете тела все още да се забелязваха признаци на мъртвешко вкочаняване, те все пак не бяха напълно вцепенени. Явно вкочаняването бе достигнало някаква най-висока степен и после бе започнало да намалява, както ставаше обикновено между осемнадесетия и тридесет и шестия час след смъртта.

— Най-вероятно… са умрели по някое време вчера следобед — рече Клокър.

Автомобилът с караваната стоеше на този паркинг вече повече от двадесет и четири часа, а това означаваше, че поне един от полицаите на пътния патрул в Оклахома бе видял подвижния дом в най-малко две свои различни смени. Щатският закон забраняваше паркингите на отбивките за почивка да се използват като места за къмпинг. Тук нямаше електрическо захранване, водоснабдяване, отходни тръби, което би могло да създаде проблеми от санитарно-здравно естество. Понякога полицаите бяха снизходителни към пенсионерите, които се страхуваха да карат в условията на такава буря, каквато бе връхлетяла Оклахома вчера. Това че колата носеше отзад лепенки с надпис „Американска Асоциация на Пенсионерите“, можеше да им спечели известна отстъпка, но и най-благоразположеното ченге не би ги оставило на паркинга две нощи. Всеки миг можеше да дойде патрулната кола, да спре на паркинга и някой полицай да почука на вратата.

Нежелаещ да усложнява техния вече без друго сериозен проблем, като убие един патрулиращ полицай, Ослет извърна лице от мъртвата двойка и веднага се залови с претърсването на караваната. Той вече не беше предпазлив и не се страхуваше, че неправилно функциониращият и разбунтувал се Алфи ще го простреля в главата. Алфи отдавна бе напуснал това място.

Дру Ослет намери изхвърлените обувки върху кухненския плот. С голям, назъбен нож Алфи беше срязал тока на едната обувка, разкривайки електронните вериги и прилежащите към тях миниатюрни батерии.

Втренчил се в маратонките и в гумените изрезки, Ослет замръзна на мястото си, изведнъж обхванат от някакво предчувствие за беда:

— Той никога не е знаел за обувките. Защо му е хрумнало да ги разрязва?

— Е, знае каквото знае — рече Клокър.

Ослет изтълкува изказването на Клокър по следния начин: една част от обучението на Алфи включваше съвременни електронни оборудвания и техники за следене. Следователно, макар и да не беше уведомен, че го следят, Алфи знаеше, че микроминиатюрен предавател можеше да бъде достатъчно малък, за да бъде поставен в тока на дадена обувка и при получаването на далечен, микровълнов, активизиращ сигнал би могъл да черпи достатъчно енергия от часовникови батерии, за да излъчва уловими сигнали в разстояние поне на седемдесет и два часа. Макар и да не можеше да си спомни какъв беше той и кой го управляваше, Алфи беше достатъчно интелигентен да приложи знанията си за следенето на обект към положението, в което самият той се намираше. Бе достигнал до логическото заключение, че шефовете му са осигурили напълно разумни средства за неговото следене в случай, че излезеше от правия път, дори да бяха напълно убедени в невъзможността за бунт.

Ослет се страхуваше да докладва лошата вест в щаба в Ню Йорк. Организацията не убиваше вестителите на лоши новини, особено ако презимето им беше Ослет. Все пак като първи човек, боравещ с Алфи, той знаеше, че част от вината ще падне на него, макар бунтът на оперативния да нямаше нищо общо с него. Грешката сигурно беше някъде в цялостното програмиране на Алфи, по дяволите, а не в неговата работа!

Като остави Клокър в кухнята, за да пази от неканени гости, Ослет бързо прегледа останалата част от малкия подвижен дом.

Не намери нищо интересно, освен куп стари дрехи на пода в спалнята, разположена в задната част на караваната. Под светлината на фенерчето Ослет побутна леко дрехите с върха на обувката си и разбра, че те бяха същите, които Алфи бе носил онази съботна сутрин, когато се качи на самолета за Канзас Сити.

Ослет се върна в кухнята, където в тъмното чакаше Клокър и за последен път освети с фенерчето си мъртвите пенсионери.

— Каква каша, дявол да го вземе?! Това не биваше да се случва!

— Кой го е грижа?! — рече презрително Клокър, посочвайки убитите съпрузи. — Тия и без това са само едни скапани клингъновци!

Обаче Ослет нямаше предвид жертвите, а факта, че Алфи не беше вече само ренегат. Той бе ренегат, който не можеше да бъде проследен, и така се превръщаше в заплаха за организацията и за всички, работещи в нея. Ослет, както и Клокър, също не изпитваше съчувствие към убитите, не го мъчеха угризения за онова, което ги бе сполетяло. Мислеше си, че светът всъщност е много по-добре без още двама непродуктивни паразити, смучещи обществените блага и затрудняващи движението по пътищата с тяхната клатушкаща се къща на колела. Той не си падаше много по човешката маса. Според него основният проблем на средностатистическите мъж и жена бе именно този: средният човек беше толкова среден! Като него имаше много. Те взимаха от света малко, но даваха още по-малко, бяха напълно неспособни и неинтелигентни, за да управляват своя собствен живот, а още по-малко пък обществото, правителството, икономиката и околната среда.

Въпреки това Ослет бе разтревожен от начина, по който Клокър изрази презрението си към убитите. Думата „клингъновци“ го притесни, защото така се казваха представителите на чуждата цивилизация, воювали с човешката раса в рамките на толкова много телевизионни и филмови епизоди от поредицата „Стар Трек“, още преди събитията в измисленото далечно бъдеще да бяха започнали да отразяват подобряването на отношенията между Съединените щати и Съветския съюз в реалния свят. Ослет намираше „Стар Трек“ за муден и влудяващо отегчителен. Той изобщо не можеше да разбере защо толкова много хора го следят с такава страст. Обаче Клокър беше ревностен почитател на сериите „Стар Трек“, без да се свени наричаше себе си „трекър“, можеше да разкаже всеки филм (и епизод) и знаеше личните истории на всички герои така, сякаш те бяха негови най-добри приятели. „Стар Трек“ беше сякаш единственото нещо, за което Клокър искаше и можеше да води разговор. И както беше мълчалив в повечето случаи, така изведнъж ставаше точно толкова приказлив, когато се подхващаше любимата му тема.

Ослет полагаше специални грижи тази тема никога да не бъде подхващана.

Сега в мислите му думата „клингъновци“ дрънчеше като камбана при пожар.

С перспективата да бъде изложена на риск една цяла организация, защото следите на Алфи се губеха, и пред лицето на факта, че нещо изключително мощно и зло бе пуснато на свобода, връщането в Оклахома Сити през безкрайната, безлюдна и тъмна пустош щеше да бъде мрачно и потискащо. Последното нещо, което Ослет можеше да понесе, беше Клокър да го атакува с някой разгорещен и изтощителен монолог за капитан Кърк, мистър Спок, Скоти, останалите от екипажа и приключенията им в най-отдалечената точка на един свят, който макар и на филм, бе зареден с много повече смисъл и изпъстрен с много повече моменти на школско просветление, отколкото действителният свят, който бе богат на трудни ситуации, грозни истини и безсмислена жестокост.

— Хайде да се махаме оттук — каза Ослет, промъкна се покрай Клокър и тръгна към предната част на голямата каравана. Той не вярваше в бога, но все пак горещо се молеше Карл Клокър да изпадне в едно от своите безмълвни самовглъбявания.