Дийн Кунц
Мистър Убийство (36)

2.

В понеделник през нощта те спаха в две съседни стаи с междинна врата, намиращи се в един мотел в Лагуна Бийч. Класата на хотелската база не беше нито пет, нито дори четири звезди, но стаите бяха чисти, а в баните и тоалетните имаше достатъчно на брой, нови и пухкави хавлиени кърпи. Празникът бе отминал, а до летния туристически сезон имаше още много време. Ето защо половината от стаите на мотела бяха празни и, макар че беше недалеч от тихоокеанската магистрала, мястото бе тихо.

Случилото се през деня вече оказваше своето въздействие. Пейджи се чувстваше така, сякаш не бе спала цяла седмица. Дори леко изтърбушения и неравен дюшек й се струваше като легло от пухкави облаци, в което можеха да спят само богове и богини.

За вечеря хапнаха пица в стаята. Марти излезе навън, за да купи храната. Донесе също и салата и плодова торта с дебел слой карамел от близкия ресторант.

Връщайки се с храната, блед и с хлътнали очи, той трескаво се втурна в стаята, като едва успяваше да придържа кутиите. Отначало Пейджи помисли, че Марти е видял двойника си някъде наблизо, но после разбра, че той е очаквал или да не ги намери в стаята, или да ги намери, но… мъртви.

Външните врати и на двете стаи имаха здрави резета със секретни брави и предпазни вериги. Те ги заключиха, пуснаха резетата, сложиха веригите, както и по един тежък стол, който да подпира бравата на всяка врата отдолу.

Нито Пейджи, нито Марти можеха да си представят как Другият би могъл да се добере до тях. Така или иначе, те подпряха бравите на вратите със столовете. Подпряха ги здраво.

Невероятно, но въпреки изживяния ужас, децата драговолно се оставиха да бъдат убедени от баща си, че тази нощувка вън от дома е специално организирано развлечение за тях. Те не бяха свикнали да отсядат в мотели и затова всичко, като се започнеше от леглата, които можеха да вибрират, ако в процепа се пуснеше монета, и се стигнеше до безплатните пликове, листа за писма и ароматни сапунчета, беше изключително екзотично и забавно за тях и поглъщаше всичкото им внимание.

Особено интересно им се стори, че върху тоалетните чинии в двете тоалетни бяха прикрепени хартиени ленти, с надписи на три езика, уверяващи клиентите, че санитарният възел е хигиенизиран. От това Емили заключи, че някои клиенти сигурно са „истински прасета“, на които не им стига ума да се сетят, че трябва да почистят след себе си. Шарлът пък започна да си мисли дали тоалетните са били дезинфекцирани само със сапунен разтвор и лизол или бяха използвани и други по-специални средства като огнехвъргачки или радиация.

Марти бързо стигна до интелигентното заключение, че много по-екзотичните аромати на безалкохолните напитки от хотелските автомати, каквито те нямаха вкъщи, щяха също да ги очароват и да повдигнат духа им. Той им купи шоколадов шейк, „утринна роса“, искрящ гроздов сок, черешов нектар, „Мандаринова наслада“ и ананасов газиран сок. Четиримата се настаниха върху двете големи легла в едната стая и разположиха около себе си върху покривките на леглата и нощните шкафчета опаковки с храна и бутилки с разноцветни сокове. До края на вечерята Шарлът и Емили отпиваха от всяка напитка, което изнерви Пейджи.

Практиката й на консултант отдавна й бе показала, че децата са потенциално по-устойчиви от възрастните, когато ставаше въпрос за травма. Тази тяхна способност се проявяваше най-добре, когато децата живееха в здраво семейство, получаваха много нежност и любов и усещаха, че са почитани и обичани. Изведнъж тя се почувства горда, загдето нейните собствени дъщери се проявяваха като емоционално гъвкави и силни… И тогава, обхваната от някакво мимолетно суеверие, Пейджи почука с кокалчетата на пръстите си върху дървената табла на леглото, молейки мълчаливо Бог да не ги наказва — нея и децата — заради нейната гордост.

За най-голяма изненада на родителите си, щом се изкъпаха и сложиха пижамите си, щом легнаха на леглата в съседната стая, а завивките им бяха грижливо подпъхнати, Шарлът и Емили пожелаха Марти да спази часа са приказките и да продължи историята в стихове. Пейджи осъзнаваше, че между измислената поема и развоя на последните страшни събития в живота им се забелязва известна обезпокоителна, макар и случайна прилика. Тя бе сигурна, че Марти и момичетата също я забелязват. И все пак Марти изглеждаше така доволен от възможността да прочете собствените си стихове на своите деца, както те бяха нетърпеливи да ги чуят.

Той постави стола си в долния край и точно между двете легла. В бързината, с която прибраха багажа си, Марти все пак бе успял да си спомни за тетрадката, озаглавена: Приказки за Шарлът и Емили, със защипаното върху нея фенерче за четене. Той седна и вдигна тетрадката пред очите си.

Ловната пушка беше на пода, от едната му страна.

Пистолетът беше върху нощното шкафче, откъдето Пейджи можеше да го грабне за секунда.

Марти изчака тишината да се превърне в нетърпеливо очакване.

Картината много приличаше на онази, която Пейджи бе наблюдавала безброй пъти в детската стая в дома им. Имаше само две различия: огромните легла правеха Шарлът и Емили да изглеждат по-малки — като герои от някоя детска приказка — бездомни мъничета, промъкнали се в замъка на великана, за да похапнат от неговата овесена каша и да полудуват из стаите на великанския палат. Другата разлика беше, че светлината идваше не само от фенерчето за четене, защипано за тетрадката. Лампата върху нощното шкафче също светеше и щеше да остане така през цялата нощ — единствено по този начин момичетата бяха признали страха си.

Изненадана от собственото си нетърпение и от насладата, с която очакваше да чуе продължението на поемата, Пейджи седна в долния край на леглото на Емили.

Тя се чудеше кое прави приказките така желани за хората — почти като храната и водата — и кое караше хората да ги желаят повече в тежки моменти, отколкото в добри. Киното не е имало никога толкова много почитатели, както в годините на най-тежката криза. Продажбата на книги често се покачваше в години на глад и инфлация. Това не бе само нужда хората да се развлекат малко и да забравят грижите и тревогите си. Беше нещо по-дълбоко и по-загадъчно.

Когато стаята притихна в очакване и мигът за четене настъпи, Марти започна. Тъй като Шарлът и Емили настояха да им бъде прочетено всичко, което вече бяха чули в събота и неделя вечер, той зачете отначало и стигна до момента, в който злият двойник на дядо Коледа се изправяше пред къщата Стилуотър, с намерение да разбие вратата и да влезе вътре.

С щанга, отвертки, шперц и клещи

той бързо отваря всички врати.

Влиза във кухнята и ето на,

— вече започва голяма беля!

Отваря хладилника, тортата поглъща,

обръща наопаки цялата къща.

Млякото разлива, подът е покрит с брашно,

с размазана туршия, пудинг и черешово руло.

Хляба натрошва — тук ръжен, а там бял

в чушките изплюва се, ни лук

мирисал, нито ял.

— Олеле, ужас! — прошепна Шарлът.

— Ти май подмокри гащите — ухили се Емили.

— А чушките с какво ли са? — попита Шарлът, озадачена.

— С кайма — отвърна Пейджи.

— Гррр! Тогава нищо чудно, че се е изплюл в тях!

На таблото до вратата

съзира рисунки на децата:

на Емили — усмихнати и весели лица,

на Шарлът — летящи слончета в нощта.

Дядо Коледа изважда червена химикалка

кикоти се, размахва я, сякаш е бухалка.

Той всичко желае да върши напук,

надрасква по рисунките думата: „боклук“!

— Дядо Коледа е критик! — ахна Шарлът и размаха малките си юмручета във въздуха.

— Критици! — издума презрително Емили, извръщайки очи нагоре така, както бе виждала да прави татко й.

— Боже мой! — възкликна Шарлът и покри лицето си с ръце. — В нашата къща има критик!

— Нали ти казах, че приказката е страшна? — рече Марти.

Кикоти се лудешки и продължава с белите,

гаден е и злобно върти си очите.

Микровълновата печка напълва до върха

с пет килограма сурови зърна.

Пуканки едва ли ние ще ядем —

по-добре да бягаме, иначе ще мрем.

От кухнята изскача, същински тайфун,

фурната ни скоро ще направи БУМ!

— Пет килограма! — повтори слисано Шарлът, повдигна глава от възглавницата си, изправи се на лакти в леглото и продължи разпалено. — Уаау! Ще ни трябва багер и самосвал, за да вземем всички тия пуканки! Като се изпукат ония ми ти зърна… Ами то всичко ще стане само в пуканки — лавини от пуканки, планини от пуканки! Ще ни трябва цял варел с карамелизирана захар и един милиард пакетчета масло, за да ги приготвим. Ще въргаляме гъзовете си в пуканки!

— Какво каза? — попита Пейджи.

— Казах, че ще ни трябва багер…

— Не, другата дума, която каза!

— Коя дума?

— Гъзове! — рече Пейджи, ядосана.

— Но това не е лоша дума.

— Така ли?

— По телевизията я казват почти през цялото време.

— Не всичко, което казват по телевизията е интелигентно и изискано — рече Пейджи.

Марти сложи тетрадката между коленете си и добави:

— Всъщност напоследък едва ли нещо е.

Пейджи се обърна към Шарлът и каза:

— По телевизията съм виждала как някои хора полетяват с колите си в пропастта, как други отравят бащите си, за да наследят богатствата им, как се бият с мечове, ограбват банки… и всякакви други неща, за които горчиво ще съжалявате, ако ви спипам, че ги вършите.

— Особено, когато става дума за отравянето на бащите — рече Марти.

— Окей — съгласи се Шарлът. — Вече няма да казвам „гъз“.

— Добре.

— А какво да казвам вместо „гъз“? „Задник“ може ли?

— Как ти се струва „дупе“? — попита я Пейджи.

— Ами… става.

Като едва се сдържаше да не се разкикоти и не смеейки да погледне към Марти, Пейджи каза:

— Опитай като начало да казваш „дупе“, след това като пораснеш още малко, можеш постепенно да започнеш да казваш задник и най-накрая, когато станеш вече съвсем голяма, ще можеш да казва и „гъз“.

— Е, така вече е честно — съгласи се Шарлът и се отпусна отново върху възглавницата си.

Емили, която до този момент бе запазила мълчание, смени темата на разговора.

— Пет килограма сурови зърна не могат да се съберат в микровълновата фурна — каза тя.

— Разбира се, че могат! — възкликна уверено Марти.

— Не вярвам.

— Проверил съм това, преди да започна поемата — рече твърдо той.

Емили недоверчиво се намръщи.

— Нали знаеш как проверявам всичко?! — не се предаваше Марти.

— Може би този път не си — каза Емили със съмнение в гласа.

— Пет килограма! — рече Марти.

— Толкова много царевични зърна!

— Май че в къщата има още един критик — обърна се Марти към Шарлът.

— Окей — каза най-накрая Емили. — Продължавай, почети ни още.

Марти повдигна едната си вежда и попита:

— Наистина ли искаш да чуеш още от тази непроверена и неубедителна измишльотина?

— Каквото и да е, искам още — призна Емили.

Като пусна една престорено дълга въздишка, Марти погледна крадешком към Пейджи, взе тетрадката в ръце и отново зачете:

Слиза надолу — подъл и зъл,

лошо да стори тук е дошъл.

Вижда играчките, зърва елхата…

тежко и горко сега на децата!

„Техните подаръци аз в миг ще натроша,

ще ги чупя и мачкам чак до сутринта!

Всичко ще извадя, а утре гледай ти:

обелки, изпражнения и портокалови кори,

жаби, мъртви рибки и котешки черва

— всичко туй за вас е!

Ха-ха-ха-ха-ха!“

— Няма да му се размине — рече Шарлът.

— Може и да му се размине — каза Емили.

— Няма!

— Кой ще го спре?

Шарлът и Емили вече са в леглата,

мечти за дядо Коледа изпълват им сърцата.

Нечии стъпки чуват се в мрака…

мишка ли бе, жаба ли грозно изквака?

Двете момичета стават, широко отварят очи,

вглеждат се в тъмното, слушат —

сякаш там някой шепти…

Предчувствие някакво или пък страшна прокоба?

Лош дъх се разнася наоколо —

мъртвец ли е станал от гроба?

— Има тук нещо — Емили тихо прошепва,

Шарлът зад нея пристъпва

и окото им даже не трепва!

Това развитие на нещата — Шарлът и Емил и като главните героини в разказа — очарова момичетата. Те извърнаха глави една към друга и се спогледаха, усмихнати.

Шарлът повтори въпроса на Емили:

— Кой ще го спре?

— Ние! — възкликна Емили.

— Хм… може би — рече Марти.

— Олеле! — промълви Шарлът.

Емили побърза да я успокои.

— Не бой се! Татко просто иска да ни държи в напрежение. Ще го спрем и още как!

В гостната, долу — под елховото дърво

някой хихика и играе хоро.

Близнак на дядо Коледа това е —

подаръците хвърля из цялата стая!

Лоши поставя, а хубавите взима —

дълго е търсил в лютата зима…

из шахти подземни, канали и мазета

за добри и лоши момичета, момчета…

На Лоти^[1] часовника прибира в торбата,

а нещо грозно стиска за нея в ръката.

Но Лоти е послушна, много е добричка —

мата и татко слуша тя за всичко.

На Емили подаръкът увит е в хартия.

Какво ли се крие в голямата кутия?

Туй кукла говоряща е! Колко е красива!

Дядо Коледа подхилва се и ръце потрива.

За Емили приготвил е не жаба пъпчива!

Той грабва от торбата някаква пихтия

и бързо я пъхва в нейната кутия!

— Мамо, какво може да е? — попита Шарлът.

— Навярно онези мръсни чорапи, които преди шест месеца пъхна някъде.

Емили се изкикоти, а Шарлът рече:

— Ще ги намеря аз някой ден тия пусти чорапи!

— Ако това има в моята кутия, аз не ща да я отворя — каза Емили.

— Не искам да я отворя — поправи я Пейджи.

— Никой няма да я отвори — успокои Емили майка си, без да е разбрала забележката й — Пфю!

По пижамки и боси тръгват децата

и ето ги след малко излизат от вратата.

По стълбите слизат тихо и полека.

Толкова безшумни са малките крачета!

Телцата им са крехки, юмручетата — леки,

какво ли ги очаква по житейските пътеки?

Плахо пристъпват двете към елхата

ни таекуондо знаят, нито пък карате.

Двойникът омразен всичко умее,

в сърцето му пъклено желание тлее.

Гранати ли, бомби ли те държат в ръце?

Отговорът, милички, е: не, не и не!

Спускат се децата покрай тъмните стени

гномът-убиец зорко ги следи

престъпени ужасен е — жива проказа,

но двете ще се справят с тази зараза!

Убиецът не може да ги победи,

защото те са смели, а са и сестри!

Шарлът войнствено размаха юмручето си във въздуха и каза:

— Сестри!

— Сестри! — повтори след нея Емили и също размаха юмруче.

Когато разбраха, че за тази вечер баща им няма да продължи поемата, двете момичета пожелаха той да им прочете стиховете още веднъж. Пейджи с изненада откри, че и тя чака с нетърпение да ги чуе.

Макар че се преструваше на уморен и въпреки желанието му да го придумват, Марти щеше да бъде разочарован, ако момичетата не го бяха помолили да им прочете стиховете отново.

Когато Марти прочете и последния стих, Емили само успя да прошепне сънено: „сестри“, а Шарлът вече похъркваше тихичко.

Марти премести безшумно стола в ъгъла, откъдето го бе взел. Провери дали вратите и прозорците са добре заключени, дръпна плътно пердетата, за да няма никакви пролуки, през които човек да може да погледне в стаята отвън.

Пейджи подпъхна завивката на Емили, после на Шарлът и ги целуна за лека нощ. Любовта й към тях бе така силна, че просто притискаше гърдите й и не й позволяваше спокойно да диша.

Когато тя и Марти се оттеглиха в съседната стая, взимайки оръжията със себе си, те не угасиха нощната лампа и оставиха вратата между двете стаи широко отворена. Въпреки всичко дъщерите й бяха сякаш застрашително далече от нея.

Пейджи и Марти сякаш взаимно предугаждаха желанията си. Те легнаха един до друг на голямото легло. Мисълта между тях да има дори половин метър разстояние бе непоносима.

Едната нощна лампа беше запалена, но Марти я угаси. През вратата от другата стая идваше достатъчно светлина и осветяваше по-голямата част от тяхната. В ъглите се таяха сенки, но дълбокият мрак за момента беше победен.

Те се държаха за ръце и гледаха в тавана, сякаш можеха да разгадаят съдбата си по сложните плетеници от светлина и сенки, които трептяха там. А беше само един най-обикновен таван. През последните няколко часа буквално всичко, върху което Пейджи спираше погледа си, й се виждаше злокобно и заплашително.

И тя, и Марти легнаха с дрехите си. Макар и да бе малко вероятно някой да ги е проследил, без да го забележат, те все пак искаха да бъдат в състояние да напуснат бързо мотела.

От няколко часа вече не валеше, ала все още се чуваше плисъкът на дъждовните капки, който ги унасяше. Мотелът бе разположен на върха на една скала, надвесила се над океанския бряг, а песента на прибоя в своята метрономна неизбежност беше благодатен и успокояващ звук.

— Искам да те питам нещо — рече тихо Пейджи, за да не събуди децата в съседната стая.

— Какъвто и да е въпросът ти, навярно няма да мога да ти отговаря — рече уморено Марти.

— Какво стана там?

— Сега ли? В другата стая?

— Да.

— Магия.

— Говоря сериозно.

— Аз също — отвърна Марти. — Човек не може да прецени в дълбочина влиянието на приказките върху нас. Можем да разберем как и защо става нещо толкова, колкото крал Артур е разбирал как Мерлин е можел да знае онова, което е вършил.

— Ние дойдохме тук съсипани, уплашени. Децата почти онемяха от страх. Ти и аз се сдърпахме…

— Не сме!

— Напротив!

— Добре де — съгласи се Марти, — но само малко.

— Което за нас означава много. Всички ние бяхме… напрегнати, притеснени.

— Е, не бяхме чак толкова зле.

— Послушай една консултантка, която има опит в тези неща — рече Пейджи. — Точно толкова зле бяхме. След това ти четеш приказка. Чудесна безсмислица в стихове, обаче все пак безсмислица… и всички се отпускат. Тя ни помага някак да се съвземем. Забавно ни е, смеем се. Момичетата се успокояват и докато се обърнеш, вече са заспали.

Известно време и двамата мълчаха.

Отмереният плясък на нощния прибой наподобяваше бавния, спокоен ритъм на едно голямо сърце.

Когато затвори очи, Пейджи си представи, че отново е малко момиче, сгушило се в скута на майка си, както толкова рядко й позволяваха да прави, притиснала ухо към гърдите й. Слушаше туптенето на майчиното сърце, опитвайки се да долови някакъв друг тих и драгоценен, любовен шепот. Но освен кухото и механично туп-туп на предсърдието и камерите тя не чуваше нищо друго.

И все пак Пейджи се успокояваше. Навярно подсъзнателно, заслушана в туптенето на майчиното сърце, тя си спомняше за своето деветмесечно утробно развитие, по време на което бе чувала същия този отмерен ритъм двадесет и четири часа в денонощието. В утробата покоят е пълен — такъв, какъвто човек никога повече няма да има. Докато още не сме родени, ние не познаваме любовта, но не познаваме и мъката на това да бъдеш лишен от нея.

Пейджи беше благодарна, загдето имаше Марти, Шарлът и Емили. Но в живота си винаги щеше да има такива мигове, когато нещо така просто като шума на прибоя, щеше да й напомня за дълбоката бездна на тъга и самота, с които се бе сблъскала в детството си.

Винаги се стремеше да не позволи дъщерите й дори за секунда да се усъмнят, че са обичани. Сега тя бе също така решена и готова да им докаже, че въпреки насилственото нахлуване на онзи луд в живота им, никой нямаше да отнеме детството на Шарлът и Емили така, както нейното собствено детство бе изцяло отнето поради това, че отчуждението на родителите й един към друг се бе пренесло и върху единственото им дете, Пейджи бе принудена бързо да порасне, за да може да се съхрани емоционално. Още като ученичка в прогимназията, тя осъзна студеното бездушие на света около нея и разбра, че доверието в собствените сили е задължително условие за оцеляване в суровите условия на живот. Но по дяволите! Собствените й дъщери не биваше да изживеят всичко това и то в разстояние на една нощ само! Не и на седем и девет години — тази толкова крехка възраст! За нищо на света! Пейджи отчаяно се бореше да ги закриля и пази поне още няколко години от грубите страни на човешкото съществуване, да им даде възможност да пораснат постепенно, да бъдат щастливи и да не познаят горчивината и отчаянието.

Марти пръв наруши благодатната тишина.

— Когато Вера Конър получи удар и ние прекарвахме толкова много часове в коридора пред реанимационното отделение, там имаше и много други хора, които идваха и си отиваха, чакаха, за да разберат дали приятелите им, близките им ще живеят или ще умрат.

— Просто не мога да повярвам, че минаха цели две години.

Вера Конър беше професор по психология в Калифорнийския университет в Лос Анжелос и наставница на Пейджи в студентските й години, а след това бе нейна вярна приятелка. Вера все още й липсваше. Винаги щеше да й липсва.

— Някои от хората там просто седяха и гледаха в празното пространство — продължи Марти. — Други крачеха нагоре-надолу, гледаха през прозорците, нервничеха. Трети слушаха уокмените си със слушалки на главата. Четвърти играеха на портативните си компютърни игри. Убиваха времето по най-различен начин. Но… забеляза ли, че онези, които най-добре се справяха със страха и мъката си и изглеждаха най-спокойни, бяха хората с книга в ръка.

Освен Марти, Вера беше най-добрата приятелка на Пейджи и първата жена, която истински я бе обичала, въпреки четиридесетте години разлика във възрастта. Първата седмица на Вера в болницата (отначало беше объркана, страдаше, а после изпадна в кома) беше най-кошмарната седмица в живота на Пейджи. Почти две години след това в очите й бликваха сълзи, когато си спомняше последния ден, последния час, в който тя стоеше до леглото на Вера и държеше топлата, но отпусната ръка на своята приятелка. Усещайки близкия край, Пейджи беше казала нещо, което тя искрено се надяваше, че Бог бе позволил на умиращата жена да чуе: Обичам те, винаги ще ми липсваш, за мене ти беше майката, каквато родната ми майка не можа да бъде.

Дългите часове на тази последна седмица се запечатаха неизличимо в паметта на Пейджи и то с подробности, каквито тя не би желала да си спомня, защото трагедията има най-острото длето за човешкото съзнание. Тя не само ясно си представяше разположението и обзавеждането на мрачната чакалня пред реанимационното отделение, но отчетливо помнеше лицата на непознатите, които за известно време бяха седял и в същото помещение заедно с нея и Марти.

— Ти и аз убивахме времето с четене на романи — рече Марти. — А също и някои други хора… не просто, за да избягат от действителността, а защото… защото в най-добрия си вид художествената литература е лекарство.

— Лекарство?!

— Животът е така дяволски объркан. Нещата просто се случват и сякаш в онова, което ни минава през главата, няма голям смисъл. Понякога на човек му се струва, че светът е една лудница. Разказите сгъстяват реалността и я подреждат. Всяка история има начало, следа и край. А когато една история свърши, това означава нещо, бога ми! Може да не е сложна, а съвсем проста, дори наивна, но все пак има значение. Тя ни дава надеждата, тя е лекарството.

— Лекарство на надеждата — рече замислено Пейджи.

— Или може просто да съм се задръстил с помия…

— Не, не си.

— Хм, всъщност наистина съм задръстен… но навярно в друго отношение.

Тя се усмихна и леко стисна ръката му.

— Не зная — каза Марти, — но мисля, че ако някой университет направи дългосрочно проучване, ще открият, че хора, четящи художествена литература, не изпадат толкова често в депресия, по-малко са склонни към самоубийство и просто са по-щастливи и доволни от живота си. Разбира се, не каквато и да е художествена литература. Нямам предвид романите, в които е модерно да се говори за отчаяние, описващи човека като боклук, живота като воняща помия, напълно безсмислен, за да се живее.

— Д-р Марти Стилуотър, раздаващ лекарството на надеждата.

— Ето на! Ти също мислиш, че съм задръстен с отпадъци.

— Не, мили, не! — възпротиви се Пейджи — Мисля, че си чудесен!

— Обаче не съм. Ти си чудесна. Аз просто съм невротичен писател. По природа писателите са твърде самодоволни, себични, неуверени и в същото време прекалено заети със себе си, за да могат някога да бъдат чудесни.

— Ти не си невротичен, самодоволен, себичен, неуверен или самонадеян.

— Това просто доказва, че ти не си ме слушала всичките тези години.

— Добре де, да кажем, че си може би невротичен.

— Благодаря ти, мила, че все пак си ме слушала от време на време — рече Марти.

— Но освен това си и чудесен. Един чудесно невротичен писател. И аз бих искала да съм една чудесно невротична писателка и да раздавам лекарството.

— Голям залък лапни, голяма дума не казвай.

— Не се шегувам — каза Пейджи.

— Ти вероятно можеш да живееш с писател, но аз с писателка — не мога!

Пейджи се обърна надясно, за да е с лице към него, а той се обърна наляво. Целунаха се… нежно… и леко. Известно време просто лежаха прегърнати и слушаха прибоя.

Без думи те се разбраха да не обсъждат по-нататък тревогите си и какво трябва да се направи утре сутринта. Понякога едно докосване, една целувка или прегръдка казваха повече, отколкото всички думи, които един писател би могъл да използва, повече и от най-разумния съвет, който една психоложка-консултантка би могла да даде.

В тялото на нощта, огромното сърце на океана бавно и сигурно туптеше. От човешка гледна точка прибоят беше вечна сила, а от божествена — преходна.

Унасяйки се постепенно, Пейджи с изненада разбра, че тя все пак заспива. В съзнанието й като черен кос запърха мисълта, че лежи, упоена от съня, безпомощна и в чужда обстановка. Ала умората й беше по-голяма от страха и утехата, която морето люлееше в дълбините си, я обгърна и понесе върху вълните на съня към детството й, където малката Пейджи слагаше главица на майчината гръд и притискаше ухо към сърцето й, за да чуе онзи специален, таен и трепетен зов за любов.