Дийн Кунц
Мистър Убийство (32)

7.

Когато затваря очи, той си представя болката и я вижда като огнена плетеница — красива, лъчиста дантела, нажежена до бяло с червени и жълтеникави оттенъци. Тя пулсира в основата на врата му, а оттам тръгва по гърба му, обхваща го отстрани и, лъкатушейки, се стрелва по гърдите и корема му.

Като си представя болката, той може да определи, дали положението му се подобрява или влошава. Всъщност единствената му грижа е да разбере колко бързо се възстановява. И при други случаи е бил раняван, макар и не така сериозно. Знае какво може да очаква. Непрекъснатото влошаване би било непознато и тревожно изживяване за него.

След като бе прострелян, той изпита ужасна болка, която трая една-две минути. Беше се почувствал така, сякаш в него се бе размърдал някакъв чудовищен зародиш, който търсеше начин да се изтръгне от тялото му.

За щастие той има голяма поносимост към болка. Смелост му вдъхва и разбирането, че агонията бързо ще утихне до по-лека болка.

Залитайки, убиецът излиза през задната врата и се отправя към хондата. Кървенето вече е спряло напълно и пробожданията в корема му от глад стават по-болезнени от раните му. Стомахът му спазматично се свива и разпуска, после пак незабавно се свива… също като непрестанното свиване и разпускане на човешка длан, стремяща се сякаш да улови храната, от която той така отчаяно се нуждае.

Потегляйки с колата и отдалечавайки се от къщата си през сивия дъждовен порой и развилнялата се стихия, той усеща болезнен, вълчи глад и се разтреперва от неудовлетворение. Това не е обикновен тремор поради нуждата да се нахрани, а разтърсване, което кара зъбите му да тракат. Дланите му конвулсивно потупват волана и той едва смогва да го държи, за да управлява колата. Сухи хрипове се изтръгват от гърдите му, горещи и студени вълни се редуват, а потта, която избива по кожата му, е по-студена от дъжда, наквасил косата и дрехите му.

Неговите невероятни обменни процеси му дават голяма енергия, поддържат силите му, освобождават го от нуждата да спи всяка нощ, позволяват му да се възстановява с чудодейна бързина. Метаболизмът му общо взето е рогът на изобилието за неговото физическо здраве, но той също така много го задължава. Дори когато денят е съвсем обикновен, убиецът има апетит, който стига за двама яки дървари. Когато не спи, когато е ранен, или при необикновени обстоятелства обикновеният глад се превръща в кръвожаден ламтеж, а този ламтеж ескалира почти за миг в една-единствена нужда, която трябва да бъде удовлетворена, която заличава всички други мисли от съзнанието му и го заставя да консумира лакомо каквото му попадне.

Макар в хондата да се въргалят празни опаковки — станиоли, хартии и кесии от всякакъв вид — сред тях няма нито една боклучива хапка! При последното си спускане от планините Сан Бернардино към равнините на Ориндж Каунти той трескаво излапа и последната останала трошица. Сега има само засъхнали петна от шоколад и горчица, тънък, лъщящ слой от олио и мас, няколко прашинки сол… нищо не е достатъчно засищащо, та да заслужава енергията, която би прахосал, опипвайки за храна в тъмното, за да оближе остатъците.

Когато открива една автозакусвалня за клиенти, влизащи направо с колите си, в корема му вече се е оформила ледена празнина, в която той сякаш се разтваря, а кухината става все по-голяма и по-голяма, все по-студена и по-студена. Тялото му като че ли консумира само себе си, за да се възстанови, и от всеки две изгорели клетки се ражда една. Той почти захапва ръката си в своето трескаво и отчаяно желание да облекчи свирепата болка на глада. Представя си как със собствените си зъби откъсва от себе си едри парчета месо, които лакомо поглъща, смучейки собствената си топла кръв… каквото и да е, само да смекчи страданието си… каквото и да е, без значение на това колко е противно. Успява все пак да се овладее, защото лудостта на нечовешкия му глад го кара да мисли, че върху костите му не е останало и късче човешка плът. Той се чувства съвсем празен и по-крехък дори от играчка за елха. Смята, че ще се разпадне на хиляди мъртви парчета в мига, в който зъбите му разкъсат крехката му кожа и така разбият илюзията му за материалност. Закусвалнята е заведение от веригата „Макдоналдс“. Металната тонколона на уредбата, поставена на мястото, където се правят поръчките, е била изложена на летни горещини и зимни студове толкова много години, че поздравът на скрития служител на заведението звучи треперливо и е зареден със статично електричество. Уверен, че собственият му напрегнат и треперещ глас няма да прозвучи кой знае колко особено, убиецът поръчва храна, която би стигнала за работещите в една канцелария: шест сандвича със сирене, няколко питки, пържени картофи, три сандвича с риба, два млечно-шоколадови шейка… и няколко големи кутии кока-кола, защото, когато не се захранва, неговата ускорена обмяна води бързо, както до вълчи глад, така и до обезводняване.

Нарежда се в дългата опашка от коли. Напредването към шублера, откъдето се получава храната, е мъчително бавно. Няма какво друго да прави, освен да чака, защото с кръвта, засъхнала по дрехите му и разкъсаната от куршумите риза, той не би могъл да влезе в нито един магазин за хранителни стоки, нито да си купи необходимите неща, без да привлече вниманието на другите върху себе си.

Всъщност, макар че кръвоносните му съдове са се възстановили, раните на гърдите му от двата куршума са си останали все така отворени поради недостига от гориво за процесите на анаболизма му. Тези зейнали дупки, в които можеше да пъхне най-дебелия си пръст и то доста дълбоко, биха предизвикали дори повече коментари, отколкото окървавената му риза.

Един от куршумите го прониза изцяло, излизайки през гърба му, в ляво от гръбнака. Той знае, че дупката, оставена от куршума при излизането му, е по-голяма от двете, които са на гърдите му. Като се обляга назад, усеща как разкъсаните ръбове на голямата рана на гърба му се отварят.

За щастие нито един от двата куршума не го е улучил в сърцето. Това би могло да го умъртви завинаги. Рана в сърцето и в главата са единствените, от които се бои.

Когато стига шублера, където е и касата, убиецът плаща с част от парите, взети от Джек и Френи в Оклахома преди повече от едно денонощие. Младата касиерка вижда ръката му, когато той й подава банкнотите. Опитва се да възпре силния си тремор, за да не събуди любопитството й. Извърнал е поглед встрани, а в дъждовната нощ тя не може да види раните на гърдите му, нито пък агонията, изписана върху бледото му и разкривено лице. При шублера за получаване на храната неговата поръчка пристига, опакована в няколко бели, книжни плика, които той натрупва върху седалката до себе си, цялата осеяна с боклуци, скривайки успешно лицето си и от служителя. Призовава на помощ всичката си воля да се сдържи да не се нахвърли върху кесиите, да ги разкъса и да излапа наведнъж всичката храна. Съумява да запази достатъчно ясен разсъдъка си, за да съобрази, че не трябва да създава паника и да блокира цялата опашка.

Той спира колата в най-тъмното кътче на ресторантския паркинг, изгасва фаровете и изключва чистачките на предното стъкло. Когато се поглежда в огледалото за обратно виждане, забелязва, че лицето му е твърде измършавяло — навярно е отслабнал с няколко килограма през последния час. Очите му са хлътнали и като че ли са очертани с кръгове от сажди. Изгасва почти всички светлини по арматурното табло, но оставя двигателя включен, тъй като в момента е твърде омаломощен и му се иска да се наслади на топлия въздух, излизащ през отворите на вентилатора. Обгърнат е от сенките на мрака. Стичащите се по стъклата дъждовни капки блестят с отразени, неонови светлини и превръщат нощта в множество непрестанно изменящи се форми, които го скриват от любопитните хорски очи.

В тази механична пещера той се отдава на първичните си инстинкти и известно време престава да бъде човешко същество. Нахвърля се върху храната с животинска стръв, тъпчейки в устата си повече, отколкото може да погълне. Сандвичите, питките, пържените картофи стават за миг на каша, стрити от зъбите и устните му, образувайки все по-нарастваща купчинка от дребни отпадъци върху гърдите му. Кока-колата и млечният шейк се стичат върху предницата на ризата му. Той се задавя няколко пъти, пръскайки храна върху кормилото и арматурното табло, обаче вълчият апетит и стръвта му не намаляват. Издава тихи, лакоми звуци и от гърдите му се изтръгват сподавени стонове на доволство.

Стихията на хранене постепенно се превръща в тъпо и безмълвно състояние на отдалеченост, приличащо много на транс, от който той периодически се изтръгва, произнасяйки три имена като молитва: Пейджи… Шарлът… Емили…

Знае от опит, че в часовете преди съмване той ще изпита нови, мъчителни пристъпи на глад, но не така опустошителен и маниакален, както току-що преживяното. Няколко шоколада или консерви с виенски наденички, или пък няколко пакета с хотдог (в зависимост от това дали в момента се нуждае от въглехидрати или протеини) ще осигурят потушаването на болезнения глад.

Тогава ще има възможност да се съсредоточи върху други, много по-важни неща, без да се безпокои, че вниманието му ще бъде отвлечено от съществени, физиологически фактори. Най-важното обстоятелство е, че жена му и децата му са все още в ръцете на мъжа, откраднал живота му.

Пейджи… Шарлът… Емили…

Сълзи замъгляват погледа му, когато се сеща, че семейството му е във властта на омразния натрапник. Те са му така скъпи… Те са единственото му богатство, смисълът на неговото съществуване, бъдещето му.

Убиецът си спомня радостта, с която изследваше къщата си, застанал в стаята на своите дъщери, а по-късно докосващ леглото, в което той и съпругата му правят любов… Спомня си мига, в който съзира лицата им върху онази фотография на бюрото. Той отдавна знае, че те са неговата съдба и че в тяхната любяща прегръдка ще намери убежище от хаоса, самотата и тихото отчаяние, които непрестанно го измъчват.

Спомня си също и първия изненадващ сблъсък с натрапника, шока и смайването от странната им прилика, съвършено еднаквите височина и тембър на гласа. Той веднага разбра как онзи бе заграбил живота му, без никой да разбере.

Макар разглеждането на къщата да не успя да му даде обяснение за произхода на похитителя на неговия живот, той се сети за няколко филма, от които би могъл да почерпи отговори на своите въпроси, когато по-късно ги гледаше отново… Двете версии на „Нашествието на крадците на тела“ — първата с участието на Кевин Макарти, а втората с Доналд Съдърланд; втората версия на филма на Джон Карпентър „Нещото“, обаче не и първата; може би дори „Нашествениците от Марс“; Бети Мидлър и Лили Томплин в един филм, чието заглавие не можеше да си спомни; „Принцът и просякът“; „Луна над Парадор“… сигурно има и други.

Във филмите се намираха разрешения на всички житейски проблеми. От киното той бе научил за романтичната любов и за щастието от семейния живот. В тъмните киносалони, убивайки времето между две убийства, той се бе научил да изпитва нужда за онова, което нямаше. А чрез грандиозните уроци, които бе научил от киното, той може би ще разреши и загадката на похитения си живот.

Но първо трябва да действа.

Ето още един урок от киното. Първо трябва да се действа, после да се мисли. Героите във филмите рядко се замислят над обстоятелствата, при които са поставени. Бога ми, те просто правят нещо, за да разрешат дори най-тежките си проблеми; движат се непрекъснато, безспир и решително търсят начини да влязат в двубой с онези, които им се противопоставят, хвърлят се в битки на живот и смърт с враговете си и винаги ги спечелват, ако са решителни и се борят за справедливата кауза.

Той е решителен.

Бори се за справедливата кауза.

Животът му е бил откраднат.

Той е жертвата и страда.

Познал е отчаянието.

Изтърпял е обиди, болка и предателство, и загуба, каквато е изпитал Омар Шериф в „Д-р Живаго“, Уилям Хърт в „Случаен турист“, Робин Уилямс в „Светът според Гарп“, Майкъл Кийтън в „Батман“, Сидни Поатие във филма „В топлата нощ“, Тайрън Паутър в „Острието на бръснача“, Джони Деп в „Едуард Ножицата“. Той се слива с малтретираните, презирани, стъпкани, неразбрани, излъгани, отритнати и манипулирани хора, които оживяват върху сребърния екран и които се държат като истински герои пред лицето на съкрушителни събития. Неговото страдание е също толкова важно, колкото и техните скърби, неговата съдба е също толкова славна, а надеждата му за победа също толкова велика.

Осъзнаването на това дълбоко го вълнува. Разтърсват го болезнени хрипове, но той плаче не от мъка, а от радост, обзет напълно от чувството за принадлежност, за братство, от усещането за човешка общност. Убиецът, седнал в киносалона, е свързан дълбоко с онези, към чийто живот е съпричастен, и това славно, божествено просветление го подтиква да стане и да се движи напред и все напред, да се сражава, да предизвиква, да се бори с нокти и зъби и да побеждава.

— Пейджи, ще те освободя — прошепва той през сълзи.

Отваря вратата на колата откъм шофьорската страна и излиза навън в дъжда.

— Емили, Шарлът! Аз няма да ви излъжа. Разчитайте на мене, вярвайте ми! Ще умра за вас, ако потрябва…

Изтръсквайки останките от лакомото си плюскане, той отива отзад, при багажника на хондата и го отваря. Там намира една монтажна щанга, която в единия си край е лост за сваляне на разхлабени тасове, а в другия — гаечен ключ. Железният прът е достатъчно голям и тежък.

Убиецът се връща отпред, хлъзга се върху седалката зад кормилото и слага щангата на съседната седалка, върху купчината миризливи опаковки от храна.

Виждайки в мислите си снимката на своето семейство, той прошепва: „Ще умра за вас“.

Раните му бързо заздравяват. Когато опипва дупките от куршуми върху гърдите си, той разбира, че не може да пъхне пръста си и наполовина така дълбоко, както преди.

Във втората си рана убиецът докосва някакво твърдо, назъбено парче, което би могло да е отчупена частица от хрущял. Той обаче бързо осъзнава, че това не е хрущял, а оловното парче, което не го е прорязало от край до край и не е излязло от гърба му. Организмът му се стреми да изхвърли куршума. Той започва да го човърка и върти, докато най-накрая заседналият куршум изскача навън с влажен пукот и убиецът го хвърля на земята.

Макар да знае, че метаболизмът и възстановителните му сили са изключителни, той не се възприема като много по-различен от другите мъже. Филмите са го научили, че всички хора са неповторими по един или друг начин: едни притежават мощен магнетизъм за жените и последните просто не могат да му устоят; други обладават огромна смелост; трети пък, чийто живот бива пресъздаван от Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун, могат да минат през дъжд от куршуми, незасегнати, и да победят в ръкопашен бой с пет-шест човека едновременно или последователно. Бързото оздравяване не изглежда чак толкова невероятно, когато се сравни с общата способност на героите от екрана да минават през самия ад, без да бъдат засегнати.

Грабвайки един студен сандвич с риба от купчината останала храна, той го глътва на шест големи хапки и напуска паркинга на закусвалнята. Започва да търси базар наблизо.

И тъй като се намира в южна Калифорния, не след дълго убиецът намира онова, което търси: един обширен комплекс от универсални и специализирани магазини. Покривите им са погълнали много повече метал, отколкото направата на един боен кораб: стените са от железобетон и са така масивни, че приличат на средновековна крепостна стена. Базарът е заобиколен от пет-шест декара черна настилка, осветена от улични фенери. Неумолимата, комерсиална същност на това място е прикрита чрез няколко насаждения, образуващи нещо като парк: две-три секвои, индиански лаври, няколко храста и палми.

Убиецът минава с хондата покрай видимо безкрайната редица от паркирани коли, докато най-накрая съзира как някакъв мъж в шлифер бързо излиза от базара, натоварен с две големи найлонови торби с покупки. Той спира зад един бял буик, слага торбите на земята и рови в джобовете си, търсейки ключовете, за да отключи багажника.

До буика има три коли, а до последната от тях се вижда свободно място за паркиране. Хондата, която убиецът кара чак от Оклахома, вече е изживяла времето си, не е полезна и трябва да бъде оставена тук.

Той слиза от колата, хванал щангата с дясната си ръка. Стиснал железния прът в единия край, убиецът го държи плътно до крака си, за да не привлича вниманието на околните.

Бурята сякаш е поутихнала малко. Вятърът не е така силен, по небето не проблясват светкавици.

Макар дъждът да е все така студен, както преди, сега за него той е по-скоро ободряващ, отколкото леден.

Докато върви по посока на базара и буика, той оглежда паркинга. Доколкото вижда, никой не го наблюдава. Нито една от паркираните в кръг коли не се кани да потегля: никакви светлини, никакви издайнически, синкави пера от изгорели газове, излизащи от ауспуха. Най-близката потегляща кола е през три-четири реда.

Мъжът намира ключовете, отваря багажника на буика и слага в него първата торба. Като се навежда да вземе втората, непознатият разбира, че вече не е сам. Той обръща глава, поглежда назад и нагоре така, както е наведен, при това навреме, за да види щангата, устремила се към лицето му, като едва успява да изрази някаква изненада.

Вторият удар навярно не е необходим. Още при първия парчета от натрошените лицеви кости се забиват в мозъка. Все пак убиецът удря още веднъж безжизнения и притихнал непознат.

После хвърля щангата в отворения багажник. Тя се удря в нещо и кухо изтраква.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Без да губи време, убиецът се оглежда, за да се увери, че все още никой не го е забелязал, вдига мъжа от мократа настилка с маниера на културист, започващ тренировката си с вдигане на гири, пуска трупа в багажника и колата се разклаща под тежестта му.

Нощта и дъждът осигуряват нужното му прикритие, за да може да смъкне шлифера от трупа. Едното око на мъртвеца гледа втренчено, а другото се върти свободно в орбитата си; зъбите му са изпочупени, а устата му е застинала във вик на ужас, който така и никога не се изтръгна от гърдите му.

Когато облича шлифера върху мокрите си дрехи, убиецът разбира, че той е възголям, а ръкавите са с два-три сантиметра по-дълги, но засега върши работа, защото скрива окървавените му, разкъсани и покрити с петна дрехи, придавайки му сравнително представителен вид. Това е единственото нещо, което го интересува. Шлиферът е все още топъл — запазил е топлината от тялото на непознатия.

По-късно ще се отърве от трупа, а утре ще си купи нови дрехи. Сега има да свърши толкова много работа за толкова кратко време.

Той взима портфейла на мъртвия. В него има доволно дебела пачка банкноти.

Убиецът хвърля и втората торба в багажника и затваря капака. Ключовете висят от ключалката.

В буика той си играе известно време с копчетата за радиатора, после потегля от паркинга.

Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!

Оглежда се наоколо за бензиностанция, не защото буикът се нуждае от зареждане, а защото трябва да намери телефонен автомат.

Спомня си гласовете в кухнята, докато той агонизираше сред треските от изпочупените перила. Натрапникът отпращаше Пейджи и момичетата навън, преди те да бяха влезли в преддверието и да бяха видели истинския си баща, който се мъчеше да се надигне и да застане на ръце и колене.

„… заведи ги отсреща при Вик и Кейти…“

Само след секунди той долови и друго полезно име:

„… в къщата на Делорио…“

Макар че са негови съседи, той не може да си спомни Вик и Кейти Делорио, нито пък коя е тяхната къща. Това знание е откраднато заедно с целия му живот. Обаче, ако техният телефонен номер е вписан в указателя, той ще ги открие.

Бензиностанция! Върху синята табела е написано „Пасифик Бел“.

Убиецът минава с колата покрай една телефонна кабина с плексигласови стени и едва успява да зърне тежкия указател, закачен за веригата.

Той оставя двигателя на буика запален и прецапва през една локва, отправяйки се към телефонния автомат. Влиза в кабината, затваря вратата, за да светне крушката над главата му и започва трескаво да прелиства указателя.

Късметът му работи. Виктор У. Делорио, единственият с такова име. Мишън Виехо. Неговата собствена улица — екстра! Той запомня адреса.

Изтичва в бензиностанцията, за да си купи сладкиши. Купува си двайсет. Десерти „Хърши“ с бадеми, „Тримата мускетари“, „Маундс“, „Несъл“, бял шоколад с ядки. Апетитът му е заситен за момента; десертите не са му нужни сега… но по-късно ще му потрябват.

Той плаща с част от парите на мъртвия, който е в багажника на буика.

— Доста си падате по сладкото — забелязва продавачът.

Отново в буика, той се отдалечава от бензиностанцията и се включва в движението. Страхува се за семейството си, което все още, уви, е във властта на измамника. Може би ще ги отведат някъде далече, където той не би могъл да ги открие. А може и да им сторят нещо лошо… дори да ги убият! Всичко може да се случи… Тъкмо видя снимката им и започна да ги опознава повторно, и ето че има опасност отново да ги загуби, още преди да е успял пак да ги целуне или да им каже колко много ги обича. Не е честно! Жестоко е! Сърцето му лудо бие, възпламенявайки част от болката, която допреди неотдавна пулсираше в бързо заздравяващите рани на гърдите му.

О, боже! Той има нужда от своето семейство! Има нужда да ги прегръща и на свой ред да бъде прегръщан. Иска да ги успокоява и да бъде успокояван… иска да чува как те произнасят името му. А чуе ли ги да го назовават по име, той ще стане някой веднъж завинаги.

Като натиска педала за газта и профучава покрай светофара, който тъкмо сменя светлината от жълта на червена, убиецът говори на своите деца с треперещ от вълнение глас:

— Шарлът, Емили… аз идвам. Бъдете смели. Татко идва, идва. Татко… Идва… Сега.