Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Мистър Убийство

Превод: Вилиана Данова

Художник: Петър Станимиров

Редакция на стиховете: П. Станимиров

Печат: „Полипринт“ — Враца

ИК „Плеяда“, 1994 г.

История

  1. — Добавяне

Глава втора

1.

Офисът на доктор Пол Гътридж имаше три кабинета за преглед. През годините Марти бе влизал във всеки един от тях. Те бяха съвършено еднакви помежду си и с нищо не се отличаваха от кабинетите в лекарските офиси от Мейн чак до Тексас: бледо сини стени, метални части от неръждаема стомана, всичко останало — от бяло по-бяло. Умивалник, висок, въртящ се стол, табло за проверка на зрението. Кабинетът бе толкова приятен, колкото би могла да бъде една морга, макар че в него все пак миришеше по-хубаво.

Марти седна на подплатената с дунапрен кушетка за прегледи, покрита с хартиена подложка за еднократна употреба. Беше се съблякъл до кръста, а в стаята бе хладно. Макар все пак да беше с панталоните си, той се чувстваше съвсем гол и безпомощен. С окото на разума си виждаше как получава кататоничен пристъп и не може нито да говори, нито да се движи, нито дори да мигне с очи, при което лекарят ще го сметне за умрял, ще го съблече гол, ще закачи картонче с името му на големия пръст на крака, ще затвори с пластир очите му и ще го изпрати на специалиста по съдебна медицина за обработка.

Въпреки че със своето въображение си изкарваше прехраната, писането на криминални романи караше Марти да чувства приближаването на смъртта по-осезателно, отколкото повечето хора. За него всяко куче беше потенциален носител на бяс. Във всяка непозната кола, минаваща през квартала, се намираше по един сексуален психопат, който можеше да отвлече и убие всяко дете, оставено без надзор за повече от три секунди. Всяка консерва в килера беше от развалено месо и само чакаше да бъде отворена, за да се отрови някой.

Марти не се страхуваше много от лекарите… обаче не му действаха и много успокоително.

Онова, което го тревожеше, беше цялата идея за медицинската наука и то не защото не й вярваше, а защото противно на всякакъв разумен довод, със самото си съществуване тя му напомняше, че животът е крехък, а смъртта неизбежна. Но той не се нуждаеше от напомняне. Вече притежаваше остро чувство за човешката смъртност, а животът му преминаваше в непрекъснати опити да се справи с него.

Решен да не се проявява като истерик при описването на симптомите си пред доктор Гътридж, Марти разказа за странните си изживявания през последните три дни тихо, спокойно и делово. Използваше повече клинични термини, отколкото емоционални изрази като започна със седем минутното си мозъчно затъмнение в своя кабинет и завърши с внезапния пристъп на паника, когато излизаше с колата от гаража, отправяйки се към кабинета на доктор Гътридж.

Гътридж беше отличен интернист (отчасти защото беше добър слушател), макар и да не приличаше на такъв. Беше на четиридесет и пет години, но изглеждаше с десет години по-млад и имаше младежки маниери. Днес той носеше маратонки, плътни памучни панталони и памучна фланела с Мики Маус отпред. През лятото носеше най-вече шарени хавайски ризи. В онези редки случаи, когато носеше традиционната, бяла престилка върху широките панталони, риза и вратовръзка, Гътридж твърдеше: „играя си на лекар“ или „от Комитета по лекарските униформи към Американската медицинска асоциация са ми дали изпитателен срок“, или „внезапно бях завладян от божествените задължения и отговорности на моята професия“.

Пейджи смяташе, че Гътридж е изключителен лекар, а момичетата изпитваха към него обич, каквато обикновено се засвидетелстваше на някой любим чичо.

Марти също го харесваше.

Той подозираше, че ексцентричностите на доктора бяха пресметнати не само с оглед да забавляват пациентите му, но и да ги накарат да се отпуснат. Също като Марти, Гътридж изглеждаше лично обиден от самия факт на смъртта. Като по-млад той навярно бе привлечен от медицината, защото виждаше лекаря като рицаря, борещ се с дракони, превърнали се в най-различни заболявания. Младите рицари смятат, че благородните намерения, умението и вярата ще победят злото. По-старите рицари знаят повече… и понякога използват хумора като оръжие, за да забавят настъпването на мъката и отчаянието. Духовитите забележки на Гътридж и фланелите му с Мики Маус може и да разведряваха неговите пациенти, но те бяха също и неговото оръжие срещу суровите реалности на живота и смъртта.

— Пристъп на паника ли?! Точно ти да получиш такъв пристъп?! — попита невярващ доктор Гътридж.

— Хипервентилация, силно учестен сърдечен ритъм. Почувствах се така, сякаш щях да гръмна — рече Марти.

— Звучи ми като сексуален акт.

Марти се усмихна и каза:

— Повярвай ми, не беше.

— Навярно си прав — рече доктор Гътридж и въздъхна. — Толкова отдавна не съм го правил, че съм забравил какво точно представлява сексът. Уверявам те, Марти, това е най-лошото десетилетие за ергените — навън са плъзнали толкова много страшни болести. Запознаваш се с някое момиче, отиваш на среща с нея, целуваш я целомъдрено пред дома й, а после чакаш да разбереш дали устните ти няма да изгният и да окапят.

— Страхотна идея!

— Ярка е, нали? Може би трябваше да стана писател.

С офталмоскопа доктор Гътридж запреглежда лявото око на Марти.

— Веднъж ме боля главата оттогава, но иначе нищо друго.

— Да ти се е повръщало?

— Не.

— Временна слепота, стесняване полето на периферното ти зрение?

— Нищо такова.

Премествайки офталмоскопа върху дясното око на Марти, Гътридж каза:

— Колкото до това да стана писател… има лекари, които са успели, нали разбираш? Майкъл Крайтън, Робин Кук, Съмърсет Моъм…

— Зевс.

— Не бъди саркастичен. Следващия път, когато трябва да ти сложа инжекция, ще използвам конска спринцовка.

— И без това усещането е същото. Ще ти кажа нещо — писателството изобщо не е така романтично, както си представят хората.

— Но поне не се налага да изследваш проби от урина — рече Гътридж и остави офталмоскопа настрана.

Все още под впечатление на неясните очертания на инструмента и светлината му, проникнала в неговите очи, Марти каза:

— Отношението на мнозина редактори, агенти и филмови продуценти към един начеващ писател е същото като към проба от урина.

— Да, но сега ти си знаменитост — рече Гътридж и пъхна краищата на слушалката в ушите си.

— Изобщо няма такова нещо — възрази Марти.

Гътридж притисна ледената, стоманена диафрагма на стетоскопа към гърдите на Марти.

— Окей, сега дишай дълбоко… задръж… издишай… пак…

След като преслуша дробовете и сърцето на Марти, докторът остави стетоскопа настрани.

— Халюцинации значи, така ли?

— Не.

— Особено усещане за миризма?

— Не.

— Усещаш вкуса на храната по същия начин както и преди? Искам да кажа — не ти се е случвало да ядеш сладолед и той изведнъж да ти загорчи или да ти замирише на лук… нищо такова?

— Нищо!

Докато наместваше апарата за кръвно налягане върху ръката на Марти, Гътридж каза:

— Е, това, което зная, е, че, за да те покажат на страниците на „Пийпъл“, трябва да си знаменитост по един или друг начин — рокпевец, актьор, някой мазен политик, убиец или може би човекът събрал най-много ушна кал. Значи, ако ти мислиш, че не си известен писател, то тогава аз бих искал да зная кого си убил и колко точно ушна кал си събрал.

— Откъде знаеш за „Пийпъл“?

— Абонирани сме за списанието — оставяме го в приемната.

Д-р Гътридж започна да помпа въздух в маншета на апарата за измерване на кръвното налягане и да следи показанията на живака върху манометъра. След малко продължи:

— Тази сутрин пристигна последният брой. Сестрата в приемната ми го показа. Беше доста забавно наистина. Според нея ти си последният човек, за когото би могла да си представи, че се нарича Мистър Убийство.

— Мистър Убийство ли? — рече сконфузено Марти.

— Не си ли видял статията? — попита Гътридж, подчертавайки въпроса си, като рязко и шумно разтвори лепенките на маншета и го смъкна от ръката на Марти.

— Не, още не съм. Никога не показват материалите си предварително. Имаш предвид статията, в която ме наричат Мистър Убийство, нали?

— Е, може да се каже, че е забавно.

— Забавно ли? — намръщи се Марти. — Чудя се дали на Филип Рот щеше да му се стори забавно, ако го бяха нарекли „Мистър Литератор“ или пък на Тери Макмилън с „Мис Черната Сага“.

— Нали знаеш какво казват хората: всяка популярност е полезна.

— Такава беше и първата реакция на президента Никсън по повод скандала „Уотъргейт“, нали?

— Всъщност ние сме абонирани за два броя на „Пийпъл“. Ще ти дам единия, когато си тръгнеш — рече Гътридж и глуповато се усмихна. — Знаеш ли, преди да видя статията, изобщо нямах представа колко страшен човек си бил.

— Точно от това се боях — простена Марти.

— Материалът не е лош. Като те зная какъв си, навярно ще се притесниш. Обаче това няма да те убие я!

— А какво ще ме убие, докторе?

Гътридж се намръщи и отвърна:

— Като имам предвид този преглед, ще си умреш от старост. По всички външни показатели, ти си в добра форма.

— Но важната думичка е „външни“ — рече Марти.

— Точно така. Бих искал да направиш някои изследвания приходящо в болницата „Хоуг“.

— Готов съм — каза мрачно Марти, макар че изобщо не беше готов.

— О, не днес! — възкликна Гътридж. — Те ще работят от утре, но най-вероятно в сряда.

— Какво търсиш с тези изследвания?

— Мозъчни тумори, изменения, сериозна кръвна недостатъчност или изместване на епифизната жлеза, което ще окаже натиск върху съседната мозъчна тъкан… а това би предизвикало симптоми, подобни на твоите… Или пък други неща… Не се тревожи, защото аз съм почти сигурен, че няма нищо сериозно. Най-вероятно проблемите ти се дължат на стреса.

— Така ми каза и Пейджи.

— Виждаш ли? Значи, можеше да си спестиш таксата.

— Бъди откровен с мене, докторе.

— Но аз съм откровен!

— Нямам нищо против да ти кажа, че това ме плаши.

— Естествено, че ще те плаши — кимна съчувствено Гътридж. — Но слушай, виждал съм далеч по-сериозни и страшни симптоми от твоите, а се е оказвало, че е просто стрес.

— На психическа основа.

— Да, но нищо трайно. Няма да полудееш, ако тази мисъл те тревожи. Опитай да се отпуснеш, Марти. В края на седмицата вече ще знаем какво ти е.

Когато бе необходимо, Гътридж можеше да вдъхва толкова увереност (и до смъртния одър дори така да успокоява), както би направил всеки известен, побелял доктор в най-елегантния си костюм с жилетка. Той свали ризата на Марти от закачалката на вратата и му я подаде. Искрицата в погледа му показваше промяна в настроението му.

— Сега, когато ти запазвам час в болницата, какво име да им кажа: Мартин Стилуотър или Мартин Убийство?