Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
2.
„Риц-Карлтън“ беше забележителен хотел, изискан и обзаведен с вкус — беше използван много мрамор, варовик, гранит, съвременни скулптури и антики по всичките му обществени места. Отрупаните с цветя саксии се виждаха, накъдето и да се обърне човек, и бяха най-артистичното нещо, което Ослет бе виждал някога. Натъкмени в униформи с дискретен цвят, любезни и вездесъщи, членовете на персонала бяха сякаш повече от гостите. Най-общо казано, мястото напомняше на Ослет за родния му двор и имението в Кънектикът, където бе отрасъл. Обаче къщата им бе по-голяма отколкото хотел „Риц-Карлтън“, бе обзаведена сама с музейни антики, броят на персонала бе съобразен с броя на членовете на семейството и бе в съотношение шест към едно, а малкото летище до имението бе оборудвано така, че да може да приеме военните хеликоптери, в които президентът на САЩ и неговата свита понякога пътуваха.
Апартаментът, състоящ се от две спални и просторна всекидневна, в който бяха разквартирувани Дру Ослет и Клокър, предлагаше всички удобства, като се почнеше от добре заредения бар, и се стигнеше до мраморните бани с душове — толкова големи, че всеки балетист би могъл да упражнява своите подскоци по време на утринния си тоалет. Хавлиените кърпи не бяха от „Претеси“, каквито той бе използвал цял живот, ала бяха хубави — меки и добре попиващи, направени от Египетски памук.
В седем часа и петдесет минути, във вторник сутринта Ослет беше облечен в бяла, памучна риза с кокалени копчета, направена в специалния магазин за ризи „Теофилъс“ в Лондон, тъмно синьо сако от кашмир, извънредно прецизно скроено от неговия личен шивач в Рим, сиви вълнени панталони, черни обувки с дебели подметки (леко ексцентричен елемент), ръчно направени от италиански обущар, живеещ в Париж, и клубна вратовръзка на райета в тъмносиньо, черно и златисто. Цветът на копринената кърпичка в горния джоб са сакото му отговаряше точно на златистите райета във вратовръзката му.
Издокаран по този начин и с повишено настроение от съвършенството на външността си, Ослет тръгна да търси Карл Клокър. Разбира се той не желаеше компанията на едрия мъжага. Просто за свое собствено спокойствие предпочиташе да знае какви ги върши Клокър по всяко време на денонощието. Ослет тайно лелееше надеждата, че някой ден ще намери Карл Клокър мъртъв, повален от масиран сърдечен инфаркт, мозъчен кръвоизлив или някой чуждопланетен, смъртоносен лъч — същия като онзи от книгата, която вечно четеше.
Клокър седеше върху плетен стол на балкона на всекидневната, пренебрегнал напълно зашеметяващата гледка към Тихи океан и забил нос в последната глава на „Видоизменящият се гинеколог от Тъмната Галактика“ или както там се казваше онази тъпа книга. Клокър си бе сложил същата шапка с перото от патица, спортното сако от туид и обувките „Хъш Пъпис“. Този път обаче бе обул нови лилави чорапи и нови панталони. Беше облякъл чиста, бяла риза и пуловер без ръкави с шпиц деколте, на сини, розови, жълти и сиви фигури. Макар да нямаше вратовръзка, изпод разкопчаната яка на ризата му напираха толкова много буйни, черни косми, че на пръв поглед те приличаха на връзка.
След като не отговори на първото „добро утро“ от страна на Ослет, Клокър отвърна на повторението на тези две думи, вдигайки ръка и смешно разпервайки пръсти, както се поздравяваха членовете от екипажа на „Стар Трек“. Вниманието му бе все още изцяло погълнато от романа. Ако Ослет притежаваше трион или сатър в момента, той би отрязал ръката на Клокър до китката и би я хвърлил в океана. Чудеше се дали от румсервиза разполагат с достатъчно остри прибори за целта.
Денят беше възтопъл и вече бе над двадесет градуса. Синьото небе и благодатният бриз идваха като приятна промяна след сковаващия студ от миналата нощ.
Точно в осем часа — съвсем в последната минута, преди Ослет да откачи от приспиващите го крясъци на чайките, успокояващото бръмчене на почистващите пясъка машини и от тихия смях на ранобудните сърфисти, побутващи дъските си навътре в морето — пристигна представителят на Мрежата, за да ги осветли относно последните събития. Това не беше онзи, който ги бе докарал в хотела няколко часа по-рано. Костюм от „Савил Роу“[1], клубна вратовръзка, скъпа риза с колосана, права яка с повдигнати краища. На Ослет бе достатъчен един поглед, за да се увери, че този мъж не притежава нито една дреха с отпечатана снимка на разголената Мадона.
Представителят на мрежата каза, че името му е Питър Уоксхил и вероятно казваше истината. Имаше достатъчно висок пост в организацията, за да знае истинските имена на Ослет и Клокър, които въпреки всичко бе регистрирал в хотела като Джон Гелбрейт и Джон Мейнард Кийс. Ето защо той нямаше причина да крие своето име.
Уоксхил беше малко над четиридесетте — десет години по-възрастен от Ослет — и безукорно подрязаните му бакенбарди бяха леко посребрени. Беше висок около метър и осемдесет и три, без да се набива на очи, бе тънък, но здрав и жилав, красив, но не контешки, чаровен, ала без да фамилиарничи. Държеше се не просто като дипломат, който е бил такъв десетки години, а като генетично устроен за тази професия.
Щом се представи и поговори малко за времето, Уоксхил каза:
— Позволих си волността да попитам в румсервиза дали сте закусвали и след като ми отговориха, че не сте, аз си позволих нова волност — поръчах закуска за трима ни, за да можем едновременно да закусим и да поговорим по работа. Надявам се, че не възразявате.
— Ни най-малко — отвърна Ослет, все още под впечатление на изискаността и деловитостта на Уоксхил.
Едва произнесъл последната дума, и на вратата на апартамента се позвъни. Уоксхил въведе във всекидневната двама сервитьори, бутащи количка, отрупана със съдове. Отгоре й бе метната бяла покривка. Вече в средата на стаята, сервитьорите издърпаха изпод количката скрити допълнителни плоскости, превръщайки я в кръгла маса, и наизвадиха големи подноси, чинии, салфетки, чаши за мляко и кафе, малки чинийки, стъклени чаши и прибори с грацията и бързината на фокусници, размесващи колода карти. Двамата наизмъкваха от безкрайните долни рафтове на количката десетина блюда и внезапно закуската се появи, сякаш паднала от небето: бъркани яйца, поръсени с червен пипер, бекон, наденички, пушени херинги, препечен хляб, френски кифлички, парникови ягоди, придружени от малки купи с карамелизирана захар и канички с гъста сметана, пресен портокалов сок и посребрен термос, пълен с кафе.
Уоксхил изрази доволството си като направи комплимент на сервитьорите, благодари им и им даде бакшиш. Той разписа сметката и изобщо бе в движение през цялото време — върна на келнерите писалката и картончетата за закуска и ги изпрати чак в коридора.
Когато Уоксхил затвори вратата и се върна на масата, Ослет рече:
— Харвард или Йейл?
— Йейл. А вие?
— Принстън. След това Харвард.
— В моя случай — Йейл, а след това Оксфорд.
— И президентът е завършил Оксфорд — отбеляза Ослет.
— Виж ти! — каза Уоксхил и повдигна веждите си, преструвайки се на изненадан. — Е, Оксфорд е вечен, нали така?
Явно приключил с последната глава от „Планетата на стомашно-чревните паразити“, Карл Клокър се зададе от балкона — истинско движещо се недоразумение, поне що се отнасяше до мнението на Ослет. Уоксхил се остави да бъде представен на Стар Трек-любителя, здрависа се и по всичко личеше, че няма намерение да се задуши нито от погнуса, нито от смях.
Тримата издърпаха по един стол с висока облегалка и седнаха да закусват. Клокър не си свали шапката.
Докато прехвърляха храна от подносите в чиниите си, Уоксхил каза:
— Тази нощ разбрахме някои интересни подробности от биографията на Мартин Стилуотър. Най-важното се отнася до това, че по-голямата му дъщеря е била в болница преди пет години.
— Какво й е имало? — попита Ослет.
— Отначало не са знаели. По симптомите й предположили, че е рак. Шарлът — така се казва дъщерята — била на четири години тогава и състоянието й известно време било доста критично. Оказало се обаче, че е някакво рядко заболяване на кръвта, което се лекувало без остатък.
— Браво на нея — рече Ослет макар изобщо да не го бе грижа дали малката Стилуотър щеше да живее или да умре.
— Да, наистина — съгласи се Уоксхил. — Но, когато дъщерята била в най-тежко състояние и лекарите били по-склонни от всякога да мислят, че изходът ще е фатален, майка й и баща й трябвало да дадат проби от своя костен мозък. Изтеглянето на костен мозък става със специална игла.
— Сигурно е болезнено.
— Без съмнение. Лекарите поискали пробите, за да определят кой родител ще е по-добрият донор на костен мозък за дъщерята, защото нейният произвеждал съвсем недостатъчно количество кръв, а симптомите показвали, че евентуално някой злокачествен тумор пречи на образуването на нови кръвни клетки.
Ослет опита яйцата. Бяха изпържени с босилек и ухаеха превъзходно.
— Не мога да разбера какво общо има болестта на Шарлът с нашия проблем сега.
След като помълча миг-два, за да имат думите му по-голям ефект, Уоксхил каза:
— Била е в болницата „Сидър Синай“ в Лос Анжелос.
Ослет замръзна с парче от яйцето, набучено на вилицата му.
— Преди пет години — добави Уоксхил за още по-голям ефект.
— Кой месец?
— Декември.
— На коя дата Стилуотър е дал проба от костния си мозък?
— На шестнайсети. Шестнайсети декември.
— По дяволите! Но ние имахме и кръвна проба, доказваща, че…
— Стилуотърови са дали и кръв. Всяка епруветка е била прикрепена към съответната проба костен мозък и така са били изпратени в лабораторията за изследване.
Ослет поднесе вилицата към устата си, задъвка залъка си, преглътна го, после рече:
— Как са могли нашите да сгафят така?
— Навярно никога няма да узнаем. Както и да е, „как“ вече няма значение — не толкова, колкото фактът, че гафът е на лице и ние трябва някак да го приемем.
— Значи сме започнали не както ние сме го мислили.
— Или не с този, с когото сме мислили да започнем — измени фразата Уоксхил.
Клокър ядеше като кон без торба под муцуната. На Ослет му се прииска да хвърли върху главата му някоя салфетка, за да спести на Уоксхил неприятното зрелище от това енергично дъвчене. Стар Трек-любителят засега поне не прекъсваше разговора с неразгадаемите си коментари.
— Херингите са изключителни! — рече Уоксхил.
— Трябва да ги опитам — съгласи се Ослет.
Уоксхил отпи от портокаловия сок, попи леко устата си със салфетката и каза:
— Колкото до това как вашият Алфи е узнал за съществуването на Стилуотър, ние имаме две теории в момента.
Ослет веднага улови фразата „вашият Алфи“, вместо „нашият Алфи“, което можеше нищо да не означава… ала можеше и да означава, че вече се прави опит да се прехвърли вината върху него, макар фактът недвусмислено да посочваше, че катастрофата бе резултат само на немарливост в работата на научните работници и нямаше нищо общо с това как момчето бе управлявано през четиринадесетте месеца на своята служба.
— Първо — продължаваше Уоксхил, — част от хората смятат, че Алфи е попаднал на книга, която е имала снимка на Мартин Стилуотър върху обложката си.
— Не може да е толкова просто.
— Съгласен съм. Макар че все пак краткият пасаж за Стилуотър върху вътрешната страна на обложките на двата му последни романа ни дава информация за неговото местоживеене: Мишън Виехо. А това би било доста добро начало за Алфи.
— Всеки, който види снимка на свой напълно идентичен, но неподозиран двойник-близнак, би бил достатъчно любопитен, за да проучи тази ситуация, освен Алфи — рече Ослет. — Обикновеният човек е свободен да действа в такива случаи, обаче Алфи не е. Той е съвсем конкретно и точно фокусиран.
— Прицелва се като куршум.
— Именно! А ето че тук той е излязъл от схемата на обучение, което означава колосална травма! Пък и „обучение“ е меко казано. То е нещо много по-голямо! Това е по-скоро вкарване на цели доктрини, промиване на мозъка…
— Той е програмиран.
— Да, програмиран е. Той е една степен след машината и ако види снимка на Стилуотър, няма да излезе от схемата на управление — така, както и компютърът ви не ще започне да произвежда сперма, нито пък ще му порасне коса, ако вкарате в хард диска му снимка на Мерилин Монро.
Уоксхил се засмя тихо и каза:
— Тази аналогия ми харесва. Смятам да я използвам, за да променя становището на някои хора, макар че разбира се заслугата ще бъде ваша.
Похвалата на Уоксхил се понрави доста на Ослет.
— Отличен бекон — отбеляза Уоксхил.
— Да, нали?
Клокър просто продължаваше да яде.
— Друга група от хора — продължи Уоксхил — поддържат една по-интересна и по-правдоподобна хипотеза, или поне на мене ми се струва така. Тя е следната: Алфи има някаква тайна способност, която ние не познаваме и която той самият не разбира достатъчно добре. Нито пък може да я контролира.
— Тайна способност ли?!
— Някое рудиментарно, психическо възприятие може би. Съвсем първично… но достатъчно силно, за да може Алфи да направи връзката между себе си и Стилуотър, да свърже някак работите, поради… хм, поради всичките им общи неща.
— Не е ли малко преувеличено?
Уоксхил се усмихна и кимна.
— Приемем, че звучи като откъс от филма „Стар Трек“…
Ослет се сви и погледна към Клокър, но очите на големия мъж бяха вперени право в чинията пред него.
— … но нима цялата история не намирисва на научна фантастика?! — завърши Уоксхил.
— Да, предполагам — съгласи се Ослет.
— Факт е, че генетичните инженери са дали на Алфи някои наистина изключителни способности. Нарочно. Така че не ви ли се струва възможно те, без да искат, без никаква умисъл, да са му дали и някои други свръхчовешки качества?
— Дори НЕчовешки качества — обади се Клокър.
— Е, вие току-що ми посочихте и една не много приятна гледна точка — каза Уоксхил като строго изгледа Клокър. — Твърде възможно е тя да е и много по-точна.
Към Ослет той се обърна с думите:
— Някаква психическа връзка, някакво странно състояние на съзнанието е разбило цялото устройство на Алфи, изтрило е програмата му или го е накарало да я пренебрегне.
— Нашето момче беше в Канзас Сити, а Стилуотър в Южна Калифорния, за бога!
Уоксхил сви рамене и каза:
— Едно телевизионно излъчване е вечно — до края на вселената. Насочете лазерен лъч от Чикаго към най-затънтеното кътче на галактиката и той все ще стигне там някой ден, след хиляди години, след като Чикаго се е превърнал в прах… а дори и след това ще продължи напред. Тоест, разстоянието навярно е безсмислена категория, когато става дума и за магнитните вълни на човешките мисли, или каквото и да е било онова нещо, което Алфи е свързал с писателя.
Изведнъж Ослет загуби апетита си.
Обаче Клокър явно го намери и го прибави към своя.
Посочвайки към кошничката с френските кроасани, Уоксхил каза:
— Тези кифлички са чудесни! В случай, че не сте забелязали, има два вида — едните са обикновени, а другите са с бадемов пълнеж.
— Бадемовите кроасани са ми любими — рече Ослет, но не посегна към кифлите.
— Най-добрите кроасани в света… — започна Уоксхил.
— … са в Париж — намеси се Ослет, — в едно малко кафе, на една пряка от…
— „Шанз Елизе“ — довърши Уоксхил, изненадвайки Ослет.
— Собственикът Алфонс…
— … и съпругата му, Мириел…
— … са кулинарни гении и домакини, които нямат равни на себе си.
— Очарователни са — съгласи се Уоксхил.
Двамата се усмихнаха един на друг.
Клокър си сложи още от наденичките, а на Ослет му се прииска да запрати нанякъде глупавата му шапка.
— Колкото и незначителна да е вероятността нашето момче да притежава някакви специални качества, каквито не сме имали намерение да му даваме — обади се отново Уоксхил, — ние все пак трябва да разгледаме възможността някои от качествата, които умишлено сме му дали, да не са се получили точно така, както сме очаквали.
— Боя се, че не разбирам — рече Ослет.
— По същество става въпрос за секса.
— Той не се интересува от секс — възрази Ослет, изненадан.
— Сигурни сме в това, така ли?
— Алфи разбира се е от мъжки пол, но е импотентен.
Уоксхил мълчеше.
— Устроен е така, че да бъде импотентен — натърти Ослет.
— Един мъж може да е импотентен и все пак да проявява жив интерес към секса. Някои хора дори биха използвали това като аргумент — тоест, невъзможността за ерекция е довела Алфи до отчаяние, а то от своя страна до фанатизиран интерес към секса, към онова, което той не може да има.
Докато Уоксхил говореше, Ослет непрекъснато клатеше глава.
— Не. Пак ще ви кажа — не е така просто. Той е не само импотентен, ами стотици часове е бил подложен на мощна психологическа обработка, за да бъде заличен интереса към секса. Една част от тази обработка е била извършена в състояние на дълбока хипноза, друга — под влиянието на наркотици, които правят съзнанието извънредно податливо към всяко внушение, а трета — във формата на почти реални представи, запечатвани в съзнанието по време на сън, предизвикан чрез лекарства. За това момче единствената разлика между мъжете и жените е начинът, по който те се обличат.
Равнодушен към аргументите на Ослет, размазвайки портокалов мармалад върху препечената си филийка, Уоксхил каза:
— Промиването на мозъка, дори, когато се прави по-много вещ и изпипан начин, може да доведе до провал. Не сте ли съгласен с това?
— Да, но с най-обикновен субект, човек има проблеми, тъй като трябва да се съобрази с всичко преживяно от този субект, за да може да имплантира в съзнанието му, ново отношение към нещо или фалшива памет. Алфи е различен. Той беше чиста дъска, една прекрасна, чиста дъска! Така че нямаше абсолютно никаква съпротива срещу каквито и да било отношения, спомени или чувства, с които ние пожелахме да натъпчем прекрасната му, празна глава. В мозъка му нямаше нищо за промиване.
— Може би управлението на мозъка му се провали именно, защото ние си мислехме, че Алфи е лесен обект.
— Мозъкът сам се контролира — рече Клокър.
Уоксхил го изгледа особено.
— Не смятам, че управлението е претърпяло провал — настоя Ослет. — Както и да е, Алфи все пак би трябвало да се справи със собствената си импотентност.
Уоксхил не бързаше — той бавно сдъвка и глътна залъка си от препечен хляб, а после добави глътка кафе.
— Може би не мозъкът, а неговото тяло се е справило с нея.
— Моля? Не ви разбрах.
— Неговото невероятно тяло, със свръхчовешките си възстановителни способности.
Ослет трепна и се сви така, сякаш мисълта го прониза като игла.
— Ама чакайте малко! Раните му заздравяват изключително бързо, да. Намушквания, срязвания, счупени кости. Веднъж наранено, тялото му може да се възстанови до първоначалното си състояние за чудодейно кратък срок. Но това е ключът. До своето първоначално състояние. Организмът му не може да се пренаглася на някаква друга, основна, степен, — не може да мутира, за бога!
— Сигурни сме в това, нали така?
— Да!
— Защо?
— Ами… защото… иначе… е немислимо.
— Представете си — рече Уоксхил, — че Алфи е потентен и се интересува от секс. Момчето е устроено така, че притежава огромен потенциал за насилие, една биологическа машина за убиване — без съжаления и разкаяние, способна на всякакво зверство. Представете си животинските страсти, съчетани със силно сексуално желание, помислете как сексуалните неотложни нужди и импулсите за насилие се подхранват взаимно и се развихрят, когато няма силно развит и с морални устои дух, който да ги овладява.
Ослет бутна чинията си настрани. Гледката от храната вече го отвращаваше.
— Бяхме помислили и за това. Ето защо взехме толкова много предпазни мерки.
— Също както с Хинденбург.
„Както и с Титаник“ — помисли мрачно Ослет.
Уоксхил също бутна чинията си встрани и обви пръстите си около чашата с кафето.
— А сега Алфи вече е намерил Стилуотър и иска семейството на писателя. Сега той е цялостен човек, поне физически, а мисълта за секс води и към идеята да остави поколение… Жена… деца… Само господ знае какви странни и изкривени представи има Алфи за смисъла и целта на семейството. Но на лице е едно готово семейство и той го иска. Иска го ужасно много. Очевидно Алфи мисли, че то му принадлежи.