Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
9.
Шарлът и Емили се бяха сгушили върху канапето във всекидневната на Делорио, допрели глави. Те се преструваха, че са погълнати от глупавата телевизионна пиеса, която даваха в момента, за някакво глупаво семейство с глупави деца и глупави родители, които вършеха глупави неща, за да решат глупавите си проблеми. Докато се преструваха на захласнати по пиесата, те можеха да разчитат, че мисис Делорио ще остане в кухнята, за да приготви вечерята, а мистър Делорио щеше или да крачи из къщата, или да стои до прозорците, гледащи към предния двор, и да наблюдава полицаите навън. А, когато никой не им обръщаше внимание, момичетата можеха да си шепнат и да се опитат да отгатнат какво става у тях.
— Може би татко е ранен — каза Шарлът, разтревожена.
— Казах ти вече милион пъти, че не е.
— Какво знаеш ти? Само на седем години си.
Емили въздъхна.
— Той ни каза в кухнята, че е добре, когато мама мислеше, че е ранен.
— Беше целият в кръв — рече притеснено Шарлът.
— Но той каза, че кръвта не е негова.
— Не си спомням.
— А аз да — рече Емили, натъртвайки думите.
— Ако татко не е бил ранен, тогава кой е?
— Може би крадецът — отвърна Емили.
— Ние не сме богати, Ем. Какво би търсил един крадец в нашата къща? Хей, може би е трябвало татко да застреля мисис Санчес!
— Защо да застрелва мисис Санчес? Та тя е само една чистачка!
— Може би тя е побесняла — рече Шарлът и тази възможност изцяло допадна на склонността й към драматичното.
Емили поклати глава.
— Не и мисис Санчес. Тя е мила.
— Милите хора могат и да побеснеят.
— Не могат.
— Брей, могат!
Емили скръсти ръце на гърдите си.
— Назови един човек.
— Мисис Санчес.
— Освен мисис Санчес!
— Джек Никълсън.
— Кой е той?
— Знаеш го — актьорът! В „Батман“ той играе шута и беше напълно и изцяло побеснял!
— Тогава може би той винаги си е напълно и изцяло побеснял.
— Не, понякога е мил… Както във филма с Шърли Маклейн. Там той играеше астронавт, а дъщерята на Шърли беше много болна и откриват, че има рак. Тя умира и Джек е толкова сладък и мил.
— Освен това днес не е денят на мисис Санчес.
— Какво?!
— Тя идва само в четвъртък.
— Виж какво, Ем, ако е побесняла, тя изобщо няма да знае кой ден е днес — възрази Шарлът, доволна от превъзходната логика на отговора си. — Навярно тя е избягала от някоя лудница, разхожда се наоколо и работи тук и там като домашна прислужница. А пък понякога, когато побеснее, убива хората в някое семейство, опича ги и ги изяжда на вечеря.
— Бе я стига! — рече Емили.
— Не, слушай — настоя шепнешком Шарлът. — Също като Ханибал Лектър.
— Ханибал Канибала! — възкликна Емили, смаяна.
И на двете момичета бе забранено да гледат филма, който Емили упорито наричаше „Мъчението на агнетата“[1], защото мама и татко ги смятаха за малки, но те бяха чували за него от други деца в училище, които го бяха гледали на видео един милиард пъти.
Шарлът виждаше, че Емили вече не е така сигурна за мисис Санчес. Ханибал Канибала в крайна сметка беше лекар, който страхотно се бе разбеснял и започнал да отхапва носове и други органи на хората, така че идеята за разбесняла се канибалка-чистачка изглеждаше доста логична.
Мистър Делорио влезе във всекидневната и повдигна леко пердетата на плъзгащата се, стъклена врата, за да хвърли поглед в задния двор, който се виждаше доста добре под светлината на лампите в патиото. В дясната си ръка мистър Делорио държеше пистолет. Никога преди той не бе носил оръжие.
Мистър Делорио пусна пердетата, извърна се от стъклената врата и се усмихна на Шарлът и Емили.
— Добре ли сте, деца?
— Да, сър — отвърна Шарлът. — Тази пиеса е страхотна!
— Имате ли нужда от нещо?
— Не, благодарим, сър — отвърна Емили. — Просто искаме да гледаме докрай представлението.
— Страхотна пиеса — повтори Шарлът.
Докато мистър Делорио излизаше от стаята, Шарлът и Емили се обърнаха към него и го изгледаха замислено.
— Защо ли носи оръжие? — зачуди се Емили.
— Пази ни. А ти знаеш какво значи това. Сигурно мисис Санчес е още жива, на свобода и търси някого, за да го изяде.
— Ами ако мистър Делорио е следващият, който се разбеснее? Той има оръжие и никога не бихме могли да избягаме от него.
— Дръж се сериозно — рече Шарлът, но в следния миг разбра, че един учител по физическо възпитание би могъл да побеснее също така, както и една чистачка.
— Слушай, Ем! Ти знаеш какво трябва да правиш, когато той побеснее, нали?
— Да се обадя на девет, едно, едно.
— Няма да имаш време за това, глупачко. Значи, онова, което трябва да направиш, е да го ритнеш в орехите.
— Хъ?! — възкликна Емили и се навъси.
— Не си ли спомняш филма, който гледахме в събота? — попита Шарлът.
Мама беше много разстроена от филма. Тя дори се оплака на управителя на киното. Искаше да знае как този филм бе получил характеристика PG с такъв език и сцени на насилие, а управителят й бе отговорил, че характеристиката е PG-13, което било нещо съвсем различно.
Една от сцените, тревожещи мама, беше онази, в която добрият побеждаваше лошия като го риташе силно между краката. След това един попита добрия какво е искал лошият, а добрият каза:
— Не зная какво искаше, но се нуждаеше от един хубав ритник в орехите.
Шарлът веднага бе усетила, че тази реплика бе подразнила майка й. По-късно Шарлът можеше да я попита и тя щеше да й обясни. Мама и татко вярваха, че на всички детски въпроси трябва да се отговаря честно. Понякога обаче беше много по-вълнуващо да се опита да научи отговорите сама, защото тогава тя знаеше нещо, което другите и не подозираха, че знае.
Вкъщи Шарлът провери в речника, за да разбере дали има определение за „орехи“, което би обяснило стореното от добрия на лошия, а също и защо майка й бе толкова недоволна от това. Когато видя, че неприличното и жаргонно значение на думата е „тестикули“, тя провери значението на „тестикули“ в същия речник. Разбра, каквото разбра, промъкна се в кабинета на баща си и взе неговата медицинска енциклопедия, за да разбере нещо повече. Беше доста особена работа. Обаче Шарлът разбра. Горе-долу. Може би повече, отколкото й се искаше да разбере. Криво-ляво тя обясни на Ем, но Ем изобщо не й повярва и очевидно веднага забрави думата.
— Също като филма в събота — напомни й Шарлът. — Ако мистър Делорио се разбеснее и стане много лош, ритни го между краката.
— О, да — рече неуверено Ем. — Ще го ритна в кулите.
— Тестикулите.
— Кулите!
— Тестикулите — твърдо настоя Шарлът.
Емили сви рамене примирително.
— Както кажеш.
Мисис Делорио влезе във всекидневната, бършейки ръцете си в жълта, кухненска кърпа. Върху блузата и полата си бе сложила престилка. Миришеше на току-що нарязан лук. Тя бе започнала да приготвя вечерята веднага след тяхното идване.
— Момичета, искате ли още пепси?
— Не, госпожо — отвърна Шарлът. — Така сме добре, благодарим. Представлението много ни хареса.
— Пиесата е страхотна — рече Емили.
— Любимата ни — добави Шарлът.
— Разказва се за едно момче с кули — каза Емили — и всички непрекъснато го ритат в тях.
Шарлът едва се сдържа да не удари малката мискинка по главата.
Мисис Делорио свъси чело озадачена, гледайки ту екрана на телевизора, ту Емили.
— Какви кули?
— Марули — намеси се Шарлът, опитвайки се плахо да потули работата.
На външната врата се позвъни и така възможността Емили да свърши още една бля бе прекъсната.
— Сигурно са вашите — каза мисис Делорио и бързо излезе от всекидневната.
— Мозъкът ти е колкото грахово зърно! — каза Шарлът на сестра си.
Емили изглеждаше много доволна.
— Яд те е, защото ти показах, че всичко това е измишльотина. Тя никога не е чувала за момче с кули.
— Уффф!
— Нъц! — рече Емили.
— Кретенче.
— Тенче.
— Това изобщо не е дума.
— Дума е, щом аз искам така.
На вратата някой настойчиво звънеше. Като на пожар.
* * *
Вик надникна през шпионката на вратата и видя мъжа на стълбищната площадка. Беше Марти Стилуотър.
Той отвори вратата и отстъпи назад, за да може съседът му да влезе.
— Боже мой! Марти, тук беше същинско стълпотворение на полицаи! Какво се е случило?
Марти го изгледа слисано, особено оръжието в дясната му ръка, премига, но в следващия миг сякаш реши нещо. Лицето му лъщеше, мокро от дъжда, изглеждаше лакирано и неестествено бяло — като на порцеланова фигура. На Вик се стори, че Марти е някак смален и сбръчкан — все едно че бе прекарал тежка болест.
— Добре ли си? Как е Пейджи? — попита Кейти, която изведнъж се появи в антрето и застана зад мъжа си.
Марти колебливо прекрачи прага и застана близо до вратата, оставайки така, за да не може Вик да я затвори.
— Какво има? — попита Вик. — Боиш се да не намокриш пода ли? Нали знаеш, че Кейти ме мисли за безнадежден мърляч?! Всичко вкъщи е двойно непромокаемо! Влизай, влизай!
Без да помръдне, Марти отправи поглед покрай Вик и се взря в гостната. После извърна очи нагоре към последното стъпало на вътрешните стълби. Той бе сложил черен шлифер, закопчан догоре. Беше твърде голям за него и отчасти по тази причина Марти изглеждаше смален.
Вик тъкмо си мислеше, че съседът му е онемял, когато Марти най-после каза:
— Къде са децата?
— Добре са — увери го Вик. — В безопасност са.
— Имам нужда от тях — каза Марти, а гласът му вече не бе прегракнал, както преди. Беше по-скоро безчувствен. — Трябват ми!
— Ама, за бога, приятелю, не можеш ли поне за малко да влезеш и да ни кажеш какво…
— Трябват ми сега — прекъсна го Марти, — те са мои!
„Все пак гласът му не е чак толкова безчувствен — помисли си Вик Делорио, — а по-скоро с мъка овладян“. Марти говореше така, сякаш едва сдържаше гнева си, страха си или някакво друго мощно чувство, обезпокоен, че може всеки миг да загуби самообладание. Той леко трепереше. Може би лицето му бе мокро не само от дъжда… а и от потта.
Кейти пристъпи към вратата и попита:
— Марти, какво има?
Вик се канеше да зададе същия въпрос. Марти Стилуотър беше толкова приятен човек, спокоен и вечно усмихнат… но сега бе скован и объркан. Каквото и да бе преживял тази вечер, то бе оставило дълбок отпечатък върху него.
Преди Марти да успее да отговори, Шарлът и Емили се показаха в края на коридора, който водеше към всекидневната. Сигурно бяха облекли дъждобраните си в мига, в който бяха чули гласа на баща си и сега, докато приближаваха към него, те се закопчаваха.
— Татко? — рече Шарлът, а гласът й трепна.
Като видя дъщерите си, очите на Марти плувнаха в сълзи. Щом Шарлът го заговори, той пристъпи навътре, за да може Вик да затвори вратата.
Децата изтичаха покрай Кейти, а Марти падна на колене в антрето. Момичетата така силно се хвърлиха в прегръдките му, че едва не го събориха на земята. След като и тримата се прегърнаха, Шарлът и Емили заговориха едновременно.
— Татко, добре ли си? Толкова се уплашихме! Добре ли си? Обичам те, татко. По тебе имаше толкова много кръв, ъххх! Казах й, че това не е твоята кръв… Крадец ли беше? Или мисис Санчес? Тя да не е побесняла? Кой беше? Ти добре ли си? А мама? Всичко свърши, нали? Защо милите хора понякога се разбесняват?
Всъщност и тримата бърбореха едновременно, защото, докато те питаха, Марти непрекъснато им говореше.
— Моята Шарлът, моята Емили, моите деца, обичам ви! Толкова ви обичам! Никога няма да позволя отново да ви откраднат! Никога!!!
Той ги целуваше по бузките и челата, притискаше ги силно, галеше косите им с треперещите си ръце и се прехласваше по тях така, сякаш не ги бе виждал с години.
Кейти се усмихваше, но и плачеше тихо, бършейки очи с жълтата кърпа за съдове.
Вик си мислеше, че срещата между децата и бащата сигурно е много трогателна, но тя не го развълнува по начина, по който жена му бе затрогната. Дължеше се отчасти на факта, че Марти изглеждаше и говореше някак особено — това не бе особеното поведение на човек, преборил се току-що с крадец, нахлул в дома му (ако в действителност точно това се бе случило), но просто… Хм, той просто беше някак особен. Странен. Думите му звучаха неестествено: „моята Шарлът, моята Емили, моите деца… така сладки, както и на снимката… моите деца, ще бъдем вече заедно, това е моята съдба…“ Гласът му също беше необикновен: прекалено треперлив и тревожен, след като изпитанието бе вече преминало (какво друго можеше да означава фактът, че полицаите си тръгнаха?), но също и малко превзет. Театрален. Подчертано театрален. Той не говореше спонтанно, а сякаш играеше в някакво представление, мъчейки се да си припомни своята реплика.
Всички казваха, че хората на изкуството са странни, особено писателите. Когато се запозна с Мартин Стилуотър, Вик очакваше, че той ще е ексцентричен. В това отношение обаче Марти го бе разочаровал. Той се оказа най-нормалният и разумен съсед, за какъвто човек би могъл да мечтае. Най-нормалният до този момент.
Като се изправи на крака, Марти хвана дъщерите си за ръце.
— Трябва да тръгваме — каза той и се упъти към изхода.
— Една секунда, Марти, приятелю! — рече Вик. — Не можеш да си отидеш просто тъй и да ни оставиш да гадаем. Искаме да знаем какво е станало и тъй нататък…
Марти пусна ръката на Шарлът само, за да отвори вратата, и отново я сграбчи. Вятърът се втурна с вой в антрето, а гоблените с извезаните по тях синигерчета и пролетни цветя изтракаха върху стената.
Когато писателят излезе, без изобщо да даде някакъв отговор, Вик погледна към Кейти и видя как изразът на лицето й се променя. По лицето й още блестяха сълзи, ала очите й бяха сухи. Кейти гледаше към Марти, озадачена.
„Значи не само аз…“ — помисли си Вик.
Той излезе и видя, че писателят бе вече слязъл по външното стълбище и вървеше по пътеката, блъскан от вятъра и дъжда, хванал децата си за ръце. Въздухът беше мразовит. Жабешкото крякане бе мелодично и в същото време неестествено, студено и механично — като стърженето и тракането на оголени зъбчати колела в някоя заскрежена машина. От този звук на Вик му се прииска да влезе обратно в къщата, да седне пред горящия в камината огън и да изпие огромно количество горещо кафе, примесено с бренди.
— Дявол да го вземе, Марти! Чакай малко!
Писателят се обърна и погледна назад, а двете момиченца се притиснаха към него.
— Ние сме ти приятели и искаме да ти помогнем — продължи Вик. — Каквото и да се е случило, искаме да ти помогнем.
— Нищо не можеш да направиш, Виктор.
— Виктор?! Човече, ти знаеш, че мразя „Виктор“! Никой не ме нарича така! Нито дори старата ми майчица… а тя ги разбира тия работи.
— Извинявай… Вик. Аз просто съм много напрегнат.
Марти отново тръгна по пътеката, а момичетата го последваха.
В края на пътеката беше спряла някаква кола. Нов буик. Дъждовните капки блестяха по него като скъпоценни камъни. Двигателят беше запален. Фаровете светеха. Вътре нямаше никой.
Вик се втурна надолу по външните стълби, изскачайки навън в дъжда, който макар и да не бе вече така пороен, бе все още доста силен. Той бързо ги настигна.
— Това твоята кола ли е? — попита Вик.
— Да — отвърна Марти.
— Откога?
— Днес я купих.
— Къде е Пейджи?
— Имам среща с нея — отвърна Марти, а лицето му бе бяло като черепа под него. Той видимо трепереше, а очите му изглеждаха някак особено на светлината от уличната лампа.
— Слушай, Вик, децата ще се намокрят до кости в този дъжд.
— Аз ще се намокря! — възкликна Вик. — Те имат дъждобрани! Пейджи не е ли у вас?
— Вече е тръгнала — каза Марти и погледна тревожно към къщата си от другата страна на улицата. Лампите на първия и втория етаж все още светеха. — Имам среща с нея.
— Помниш ли какво ми каза…
— Вик, моля те…
— Почти бях забравил, какво ми каза. Сетих се чак, когато тръгна надолу по пътеката.
— Трябва да вървим, Вик.
— Каза ми да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях. На никого! Спомняш ли си какво ми каза?
* * *
Марти занесе двата куфара долу, в кухнята.
Девет милиметровият парабел „Берета“ беше затъкнат в колана на панталоните му и неприятно притискаше стомаха му. Той носеше груб вълнен пуловер на шарени еленчета, който скриваше пистолета му. Якето му от мачкан лак в червено и черно беше разкопчано и Марти лесно можеше да измъкне оръжието си, като просо пуснеше пътническите чанти на земята.
Пейджи го последва в кухнята. Тя носеше един куфар и една 12-калиброва ловна пушка „Мосберг“.
— Не отваряй външната врата — каза й Марти и мина през малкия портал, свързващ кухнята с тъмния гараж.
Той не желаеше външната двойна врата да бъде отворена, докато товареха колата, защото така щяха лесно да станат мишена. Според Марти, Другият навярно дори в тази минута бе някъде отвън.
Пейджи влезе в гаража след Марти и запали флуоресцентните лампи над главата си. Дългите тръби премигаха, но не светнаха веднага, защото релетата бяха остарели. Покрай стените, между колите и наклонените греди на покрива заиграха сенки.
Като изви врат и изохка от болка, Марти внезапно рязко обърна глава към подскачащите фантоми. Никой от фантомите нямаше лице, да не говорим пък, че изобщо никой нямаше лице, еднакво с неговото.
Флуоресцентното осветление най-сетне се разгоря напълно. Ярката бяла светлина, студена и безучастна като зимно, утринно слънце, накара призрачните танцьори да замръзнат изведнъж на местата си.
* * *
Той е на два-три метра от буика и е хванал здраво децата си за ръце, за да си тръгне с тях. Неговата Шарлът. Неговата Емили. Неговото бъдеще, неговата съдба… Толкова близо, толкова умопомрачително близо.
Но Вик не се отказва. Този тип е истинска пиявица. Преследва ги чак до колата, сякаш не забелязва дъжда. И непрекъснато бърбори, задава въпроси… адски е шумен мръсникът!
Толкова близо до колата са! Двигателят работи, фаровете светят. Държи Емили с едната ръка, Шарлът — с другата, а те го обичат… истински го обичат. Нали го прегръщаха и целуваха там, в антрето?! Така се радваха, че отново го виждат… неговите малки момиченца! Те знаят кой е баща им — истинският им баща. Само ако могат да влязат в колата, да затворят вратите и да потеглят — те ще бъдат негови завинаги!
А може би трябва да убие Вик — това крякащо копеле! Тогава ще могат лесно да избягат. Обаче как да го направи, без да забележат децата?
— Ти ми каза да не давам децата на никого, ако Пейджи не е с тях! — бърбори Вик. — На никого! Спомняш ли си какво ми каза?
Убиецът гледа втренчено Вик, ала не мисли толкова за отговор, колкото да го пречука. Отново е гладен, разтреперан, а краката му едва го държат. Вече копнее за сладките лакомства върху предната седалка: захар, въглехидрати, допълнителна енергия за оздравителните процеси, които още не са завършили.
— Марти? Спомняш ли си какво ми каза?
Убиецът няма и оръжие, което при други случаи не е проблем. Обучен е добре да убива и с голи ръце. Навярно сега също би бил достатъчно силен да го направи, въпреки състоянието си и факта, че Вик изглежда достатъчно жилав, за да окаже сериозна съпротива.
— На мене ми се видя странно — продължава Вик, — но ти ми каза да не ги давам дори на тебе, ако Пейджи не е с теб.
Проблемът е, че негодникът Вик има оръжие и започва да става подозрителен.
С всяка секунда надеждата за бягство се руши все повече и повече и дъждът сякаш я отнася нанякъде. Момичетата все още се държат за него. Хванал ги е здраво за ръцете, да, но и те всеки момент ще се изплъзнат. Какво да прави?! Той гледа глупаво Вик, умът му се мята насам-натам… блокирал е и не знае какво да каже — също както беше през деня в кабинета, когато се мъчеше да започне нова книга.
Напред, напред, бори се, предизвиквай, бий се със зъби и нокти и победи!
Внезапно разбира, че за да се пребори с тази трудност и да победи, трябва да се държи приятелски — така, както приятелите си говорят и постъпват един спрямо друг във филмите. Това ще премахне всяко подозрение.
В съзнанието му нахлува цял поток от спомени за филми и той им се подчинява.
— Вик! За бога, Вик! Аз… Нима така съм казал?!
Убиецът си представя, че е Джими Стюарт, защото всички харесват и вярват на Джими Стюарт.
— Не зная какво съм имал предвид. Сигурно съм превъртял… Ама просто… просто така съм се шашнал, че направо съм откачил! Толкова се стреснах от цялата тая побъркана история… Адски побъркана история!
— Но какво точно стана, Марти?
Уплашен, но любезен, заекващ, но искрен, той бе Джими Стюарт във филм на Хичкок.
— Толкова е сложно, Вик… всичко е адски объркано! Не е за вярване! Аз самият не мога да повярвам. Ще ми отнеме цял час, за да ти разкажа какво стана. Но не сега. Сега наистина не мога! Децата ми, тези деца, са в опасност, Вик, и господ да ми е на помощ, ако нещо им се случи! Няма да го преживея!
Той вижда как този нов подход оказва нужния ефект и побутва децата към колата, уверен, че съседът му вече няма да ги спира.
Ала Вик ги следва неотклонно и прецапва през локвите.
— Съвсем нищо ли не можеш да ми кажеш?
Като отваря задната врата на буика и настанява момичетата вътре, убиецът се обръща към Вик още веднъж.
— Срам ме е да го кажа, но точно аз — техният баща — съм виновен за това, че те са в опасност сега заради онова, което ми е професия.
Вик го изгледа недоумяващ.
— Но ти пишеш книги!
— Вик, ти знаеш ли какво е фанатизиран почитател?
Вик отваря широко очи, после примижава, когато напористият вятър запраща в лицето му залп от дъждовни капки.
— Като онази жена и Майкъл Дж. Фокс преди няколко години?
— Именно! Точно така! Като Майкъл Дж. Фокс. — Момичетата са вече в колата и той затръшва вратата. — Само че нас ни преследва не някаква си луда жена, а мъж. Тази вечер той отиде твърде далече, влезе в къщата ми с взлом, развилия се и аз трябваше да го раня. Аз, Вик, представяш ли си аз да раня някого?! Сега се боя, че той ще се върне. Трябва да отведа момичетата оттук.
— Боже мой! — възкликва Вик, повярвал напълно на разказа му.
— Сега нямам време да ти кажа повече, дори това, което ти обясних, е много. Така че просто… просто се прибирай у вас, за да не простинеш. Ще вземеш да легнеш от пневмония. Аз ще ти се обадя след няколко дни, за да ти разкажа останалото.
— Да можехме с нещо да ти помогнем… казва Вик колебливо.
— Върви сега, върви! Благодарен съм ти за това, което вече направи, но сега можеш да ми помогнеш само, ако не стоим на дъжда. Погледни се! За бога, та ти си мокър до кости! Не стой навън в този дъжд, за да не те мисля, че ще хванеш пневмония заради мене.
* * *
Като отиде при Марти, застанал до багажника на „БеЕмВе“-то, Пейджи сложи на земята третия куфар и ловната пушка „Мосберг“. Когато той отключи багажника и вдигна капака, Пейджи видя трите кутии и попита:
— Какво е това?
— Нещо, което ще ни потрябва — отвърна Марти.
— Какво например?
— Ще ти обясня по-късно — рече той, вдигна куфарите и ги сложи в багажника.
Когато трите куфара не можаха да се съберат отзад, Пейджи каза:
— Взела съм само най-необходимите вещи. Трябва да махнем едната кутия.
— Не! Ще сложа най-малкият куфар отзад под краката на Емили. Тя и без това не достига пода.
* * *
Стигнал средата на пътеката, водеща към входа на къщата Вик се обръща назад към буика.
Убиецът продължава да се прави на Джими Стюарт и подвиква:
— Върви, Вик, върви! Ето че и Кейти е излязла навън. Ще вземе и тя да се простуди и да легне! Прибирайте се и двамата!
Той се обръща, заобикаля задницата на колата и едва когато застава до шофьорската седалка, поглежда към къщата още веднъж.
Вик е изкачил стълбите и сега е на площадката до Кейти — твърде далече, за да осуети бягството му, със или без оръжие.
Махва им с ръка и те му отвръщат със същото. Той влиза в колата и сяда зад волана. Твърде големият му шлифер се разпростира около него. Чак тогава затваря вратата.
Отсреща, в неговия собствен дом лампите и на двата етажа светят. Натрапникът е там с Пейджи. Неговата красива Пейджи. Засега не може да направи нищо. Още не, защото няма оръжие.
Той се обръща и поглежда към задната седалка, където Шарлът и Емили вече са закопчали предпазните си колани. Те са добри момичета. И са толкова сладки в жълтите си мушами и шапки. Дори на снимката не са така сладки.
Двете подхващат разговор с него. Първа е Шарлът.
— Къде отиваме, татко? Откъде е тази кола?
— Къде е мама? — пита Емили.
Преди да може да им отговори, те го засипват безмилостно с куп въпроси.
— Какво стана? По кого стреля? Уби ли го?
— Мисис Санчес ли беше?
— И тя ли побесня като Ханибал Канибала, татко? И тя ли е „куку“? — пита го Шарлът.
Той поглежда през отсрещното стъкло и вижда как Вик и Кейти Делорио влизат в къщата и затварят вратата.
— Татко, вярно ли е? — пита Емили.
— Да, татко, кажи! Вярно ли е това, което каза за Майкъл Дж. Фокс на мистър Делорио? Вярно ли е? Майкъл Фокс е много хубав.
— Само пазете тишина! — казва им той раздразнено.
Убиецът включва на първа и натиска газта. Колата подскача на място, защото е забравил да освободи ръчната спирачка. Той я освобождава, но тогава колата подскача напред и спира.
— Защо мама не е с тебе? — пита Емили.
Вълнението на Шарлът се усилва, а от звука на нейния глас му се завива свят.
— Леле колко кръв имаш по ризата! Ти май наистина си застрелял някого! Ама че ужасно! Истинска гадост!!!
Усеща стръвен глад за храна. Ръцете му силно треперят — ключовете неистово дрънчат, когато се опитва отново да запали двигателя. Макар този път гладът му да не е така неистов, както по-рано, той чувства, че ще може да измине само стотина-двеста метра преди да се нахвърли върху онези сладкиши.
— Къде е мама?
— Сигурно онзи пръв е стрелял по тебе? Пръв ли стреля по тебе? Имаше ли нож? Някой страшен нож?! Какво оръжие имаше той, татко?
Стартерът стърже, колата пухти, но двигателят не запалва, сякаш е поел прекалено много гориво.
— Къде е мама?
— С голи ръце ли се бори с него? Изби ли му ножа, татко? Какво направи? Как го направи? Ти владееш ли карате? А, татко?
— Къде е мама? Искам да знам къде е мама?
Дъждовните капки отскачат от бронята на колата и почукват върху капака над главите ми: понг-понг-понг. Задавеният двигател го вбесява с това, че не иска да запали: рърр-рърр-рърр. Чистачките потракват глухо: напред-назад… тракат безспир. Момичешките гласове от задната седалка стават все по-пискливи и пронизителни. Също като влудяващото бръмчене на пчели: бъззз-бъззз-бъззз. Трябва да се съсредоточи, за да овладее треперещата си ръка, хванала ключа. Пръстите му се изпотяват и непрекъснато се изплъзват. Бои се, че е подал прекалено много гориво… Може би трябва да изключи за малко: ръррр-ръррр-ръррр. Стръвнишки глад! Трябва да яде!!! Трябва да се махне оттук!!! Трак-трак, понг-понг, неспираща, пулсираща болка… Сякаш заздравелите му рани отново са се отворили! Не може да диша!!! Проклет двигател!!! Ръррр… Не иска да се запали! Ръъърррр! Татко-татко-татко-татко-татко, бъзззззз…
От отчаяние към гняв, от гняв към омраза, от омраза към насилие. Насилието понякога успокоява.
Трябва да удари нещо! Нещо! Той се обръща, хвърля кръвнишки поглед към момичетата и им крясва:
— Млъкнете, млъкнете, млъкнете!
Те окаменяват. Изглежда никога преди не им е говорил така.
Малката прехапва устни и не може да го погледне в очите. Извръща лице и се взира през прозореца, навън.
— Тихо, за бога! Пазете тишина!
Когато отново се обръща напред и се опитва повторно да запали двигателя, по-голямото момиче избухва в сълзи и заплаква като бебе. Чистачките глухо потракват, стартерът стърже, двигателят вие, постоянното почукване на дъжда, а сега и този хленч — така пронизителен и стържещ! Прекалено много е, за да може да го понесе. Той й крещи без думи, но достатъчно силно, за да заглуши хленченето й и всички други звуци за момента. Хрумва му да се прехвърли на задната седалка, където е онова проклето, ревящо, малко създание, и да го накара да млъкне… Да го удари, да го разтърси, да му запуши с ръка устата и носа, докато то не може повече да издаде звук и най-накрая престане да плаче, престане да рита и изобщо престане, престане, престане…
… изведнъж двигателят изпухтява, прави оборот и най-сетне нежно замърква.
* * *
— Веднага се връщам — каза Пейджи и сложи малкия куфар зад седалката на шофьора в „БеЕмВе“-то.
Марти вдигна поглед навреме, за да види как тя се упътва към къщата.
— Чакай, какво правиш?!
— Трябва да изгася осветлението.
— По дяволите осветлението! Не се връщай вътре!
Беше сякаш момент от някаква литературна творба — направо от някой роман или филм и Марти веднага усети това. След като бяха опаковали багажа си, бяха стигнали до колата и почти бяха успели да избягат незасегнати, трябваше да се върнат в къщата, за да свършат някаква незначителна и ненужна работа, уверени в своята безопасност. А психопатът се оказваше вътре или защото се бе върнал, докато те бяха в гаража, или защото бе успял много добре да се скрие в някоя ниша, докато полицията претърсваше наоколо. Те минаваха от стая в стая, угасваха една след друга лампите в къщата, при което двойникът изведнъж изникваше в тъмното, размахал касапския нож от рафта с приборите в собствената им кухня и съсичаше, намушкваше, убиваше единия от тях, или и двамата.
Марти знаеше, че истинският живот не бе нито така екстравагантно пищен, както в най-блестящите литературни творби, нито наполовина толкова безотраден, както в средностатистическия роман… а още по-малко пък беше предсказуем — тъкмо обратното — както в блестящите творби, така и в средностатистическите романи. Страхът му да се върне в дома си, за да изгаси лампите, беше ирационален и резултат от едно прекалено активно въображение, както и от склонността на повечето писатели да виждат драми, злокобна участ и трагедии във всеки момент от развоя на човешките съдби, при всяка промяна на времето, програмата, мечтите, надеждите или при всяко завъртане на заровете.
Както и да е, те нямаше да се върнат в къщата. За нищо на света, по дяволите!
— Остави лампите да горят — каза Марти. — Заключи, вдигни гаражната врата и нека да отидем да вземем децата, за да се махнем най-после оттук.
Навярно Пейджи бе живяла достатъчно дълго с писател, за да бъде променена и нейната собствена фантазия, или може би тя изведнъж си спомни кръвта, разплискана в антрето на втория етаж… Каквато и да бе причината, тя не възрази, че при толкова много запалени лампи ще прахосат сума ти електрическа енергия. С едната си ръка Пейджи напипа копчето, за да вдигне гаражната врата, а с другата затвори вратата към кухнята.
Докато Марти заключваше багажника на „БеЕмВе“-то, гаражът бе вече напълно отворен. Металната преграда изтрака още веднъж и се скри в гредата над главите им.
Той зарея поглед навън, в дъждовната нощ, опипвайки разсеяно дръжката на пистолета, затъкнат в колана му. Фантазията му още работеше и Марти почти очакваше да види как вездесъщият двойник се задава по алеята.
Обаче вместо това, той видя нещо, което надминаваше и най-мрачните му фантазии — отсреща, пред къщата на Делорио бе спряла някаква кола. Не беше тяхната. Марти не я бе виждал никога преди. Фаровете светеха, макар шофьорът да не можеше да запали. Двигателят непрекъснато се давеше. Въпреки че мъжът зад волана беше само една тъмна фигура, бледият мъничък овал на детско личице, взиращо се навън през прозореца на задната седалка, бе ясно различим. Дори от това разстояние, Марти беше сигурен, че малкото момиченце в буика е Емили.
До вратата на кухнята Пейджи ровеше за ключовете в джобовете на якето си от рипсено кадифе.
Изведнъж Марти се скова като при паралитичен гърч. Той не можа да извика Пейджи, не можа дори да мръдне.
От другата страна на улицата двигателят на буика запали, избръмча, пое гориво и мощно изрева. Облак от синкави прозрачни газове се разнесе от ауспуха.
Марти разбра, че е разкъсал обръча на паралитичния шок, чак когато бе стигнал средата на алеята. Той бе изскочил от гаража и тичаше към улицата през дъжда. Струваше му се, че първите десет метра бе изминал за част от секундата, чрез телепортиране. Обаче това беше просто инстинкт и най-обикновен животински страх. Тялото изпреварваше съзнанието.
Пистолетът беше в ръката му. Той не си спомни кога го бе извадил от колана.
Буикът се отлепи от бордюра, а Марти сви наляво, за да го последва. Колата се движеше бавно, защото шофьорът не знаеше, че го преследват.
Емили все още се виждаше зад стъклото. Уплашеното й лице сега бе притиснато плътно към прозореца. Тя гледаше право към баща си.
Марти бързо приближаваше колата. Още три метра до задната броня. Тогава тя плавно се отдалечи от него, много по-бързо, отколкото той бе в състояние да тича. Гумите изпърпориха през локвите и ги разплискаха.
Като пътничка в ладията на Харон[2], психопатът отвеждаше Емили не само надолу, по улицата, но я превеждаше също през водите на Стикс[3] към царството на мъртвите.
Марти се потопи във вълните на черното отчаяние, ала сърцето му ускори ритъма си още повече и скоро той усети в себе си сили, каквито не подозираше. Затича още по-бързо от преди, разплисквайки локвите. Краката му се удряха в черния паваж като парни чукове, ръцете му се движеха енергично напред-назад, главата му бе леко издадена напред, с очи приковани в целта.
При първата пряка буикът намали скорост и на кръстовището спря напълно.
Задъхан, Марти настигна буика. Задната броня, задния калник, задната врата.
Лицето на Емили е на прозореца.
Тя поглежда нагоре, към него.
Сетивата му бяха така изострени от страха, сякаш бе взел някакъв опиат, променящ цялостно устройството на човешкия мозък. По някакъв странен, хипнотичен начин той регистрираше всяка особеност на множеството дъждовни капки, покриващи стъклото, което го разделяше от дъщеря му — техните криволици и спирали, в които се отразяваха сноповете светлина от уличните лампи, тяхната непрестанно изменяща се повърхност — като че ли всяка капчица беше важна, колкото което и да е друго нещо в този свят. По същия начин Марти виждаше вътрешността на колата, но не просто като тъмно петно, а като сложна, триизмерна плетеница от сенки и безброй нюанси на сиво, синьо и черно. Зад бледото лице на Емили сред сложните дантели от мрак и светлина се мяркаше още една детска фигурка: Шарлът.
Тъкмо, когато се изравни с предното стъкло откъм страната на шофьора и посегна към вратата, колата отново тръгна като зави надясно, пресичайки кръстовището.
Подхлъзна се и едва не падна върху мокрия паваж. Все пак успя да се задържи на крака, стисна оръжието си и се втурна след буика, който зави надясно по първата пресечка.
Шофьорът гледаше надясно и не подозираше, че Марти е от лявата му страна. Мъжът беше облечен в черна връхна дреха. През страничния прозорец, покрит с дъждовни капки, се виждаше само част от темето му. Косата му бе по-тъмна от тази на Вик Делорио.
Тъй като колата все още се движеше бавно заради завоя, Марти отново я настигна, шумно поемайки въздух. Сърцето му блъскаше оглушително. Този път той не посегна към вратата, защото вероятно беше заключена. Щеше да привлече вниманието му и нямаше да може да действа изневиделица. Повдигайки пистолета, той се прицели в тила на мъжа.
Децата можеха да пострадат от някое рикоширало парче стъкло. Трябваше да рискува. Иначе те бяха загубени завинаги.
Макар че този мъж едва ли бе Вик Делорио, Марти не можеше да натисне спусъка, без да знае по кого стреля. Като все още тичаше, той се изравни с колата и извика:
— Хей, хей, хей!
Шофьорът извърна глава, за да погледне през страничния прозорец.
Марти погледна надолу, над дулото на оръжието си и видя срещу себе си своето собствено лице. Другият! Стъклото пред него беше сякаш омагьосано огледало, в което собственият му образ се появяваше в малко по-различна форма и можеше да показва много по-злостни чувства от онези, които човек би разкрил пред света. Когато се изправи срещу него, това огледално лице кипеше от гняв и омраза.
Изненадан, шофьорът отпусна инстинктивно педала от газта и за миг буикът намали скоростта си.
Вече на около метър и половина от прозореца, Марти стреля два пъти. В мига преди мощният изстрел да проехти в дъждовната нощ и да отекне в хилядите мокри повърхности наоколо, на Марти се стори, че шофьорът се навежда встрани и надолу, все още хванал кормилото с една ръка, но мъчейки се да запази главата си от куршумите. От дулото се стрелна пламък, стъклото се пръсна на парчета и Марти не успя да види какво стана с негодника.
Вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия. Гумите на буика изскърцаха и той се стрелна напред, подобно на необязден, със зъл нрав кон, изскачащ от вратата на родеото.
Марти хукна след колата, но тя за секунди се отдалечи от него. Той усети в лицето си въздушната вълна с миризмата на изгорели газове. Двойникът бе все още жив, навярно ранен, ала все още жив и решен да избяга.
Понасяйки се устремно на изток, буикът се упъти към насрещното платно на двупосочното шосе. Следвайки тази траектория, той скоро щеше да полети над железния парапет и да се разбие в нечий преден двор.
С предателското си вътрешно око — окото на съзнанието — Марти видя как колата се удря в бордюра с голяма скорост, отскача, завърта се и се удря в някое от дърветата покрай шосето или в стената на една от къщите. После избухва в пламъци, а дъщерите му са затворени вътре като в горящ ковчег. В най-тъмните ъгли на съзнанието си той дори чува писъците им, докато огънят овъглява месото върху костите им.
После, както тичаше след автомобила, Марти видя, че той направи завой от сто и осемдесет градуса по осовата линия и влезе в платното, в което трябваше да бъде. Ала все още се движеше бързо, прекалено бързо, за да може Марти да ги настигне. Нямаше никаква надежда.
Но той тичаше така, сякаш спасяваше собствения си живот. Гърлото му отново започваше да го боли, защото поемаше въздух през устата си. Гърдите го боляха, краката му болезнено пулсираха. Дясната му ръка здраво стискаше пистолета, а от китката до рамото му всички мускули го боляха. С всяка отчаяно забързана крачка имената на неговите дъщери отекваха в съзнанието му като безмълвни вопли на мъка и скръб.
* * *
Когато баща им извика към двете да млъкнат, Шарлът така потръпна, сякаш някой я бе ударил през лицето. За девет години нито една нейна дума, нито една беля не го бяха ядосвали така преди. Все пак Шарлът така и не разбра какво точно го беше ядосало, защото тя просто му бе задала няколко въпроса и нищо повече. Това, че й се скара, беше толкова несправедливо, а фактът, че баща й в нейните спомени винаги бе справедлив, направи забележката му още по-болезнена за нея. Той изглеждаше ядосан просто по причина на това, че тя си беше такава, каквато биваше винаги, сякаш нещо в нейната природа внезапно го бе отблъснало и отвратило. Тази мисъл беше непоносима, защото тя не можеше да промени онова, което беше, а то означаваше, че баща й навярно нямаше повече да я харесва. Никога! Той никога не би могъл да върне назад онзи миг и да заличи в паметта й своя яростен поглед и изражението на омраза върху лицето му. Шарлът нямаше никога да ги забрави. Щеше да ги помни до смъртта си. Всичко между тях се беше променило завинаги. Цялото това прозрение я осени за миг, преди още баща им да бе престанал да крещи и преди тя да бе избухнала в сълзи.
Шарлът неясно осъзна, че най-сетне двигателят запали, колата се отдалечи от бордюра и стигна първата пресечка. Тогава тя отърси от себе си част от своята мъка и то най-вече, когато Емили се извърна от прозореца, грабна ръката й и я раздруса.
— Татко! — прошепна развълнувано Емили.
Отначало Шарлът помисли, че Ем несправедливо я упреква, загдето е разсърдила татко. Сестра й сякаш й казваше да пази тишина. Но преди да се счепка с нея, Шарлът усети, че гласът на Ем беше радостен и развълнуван.
Ставаше нещо много важно.
Шарлът премига и сдържа сълзите си, а Ем отново бе притиснала лице към прозореца. Когато колата мина през кръстовището и зави надясно, Шарлът проследи погледа на сестра си.
Веднага щом видя баща си да тича с колата, тя разбра, че той бе истинският татко. Таткото зад кормилото, таткото с омразата, изписана върху лицето му, който безпричинно крещеше на децата си, беше фалшив. Беше някой друг. Или някакво друго нещо. Навярно се бе родил от някаква шушулка със семена, дошла от друга галактика, както ставаше във филмите. Гледаш десетки грозновати и неуки грубияни и хоп на другия ден всички са двойници на татко. Шарлът нито за миг не се обърка при вида на двама съвсем еднакви бащи, както би се объркал един възрастен човек. Тя беше дете, а децата ги разбираха тези неща.
Тичайки до колата, която свърна по следващата улица, татко насочи оръжието си към прозореца откъм страната на шофьора и извика:
— Хей, хей, хей!
Когато фалшивият татко разбра кой му викаше, Шарлът се наведе, колкото позволяваше предпазния й колан, сграбчи Ем за палтото и я дръпна от прозореца.
— Наведи се, скрий лицето си! Бързо!
Двете се прегърнаха, сгушиха се една в друга и покриха с ръце главите си — Шарлът на Емили, а Емили на Шарлът.
БАМ!
Изстрелът беше най-пронизителният звук, който Шарлът бе чувала някога. Ушите й писнаха.
Тя едва не се разплака отново — този път от страх, но трябваше да се държи все пак заради Ем. В такъв момент една по-голяма сестра трябваше да мисли за задълженията и отговорностите си.
БАМ!
Когато вторият изстрел се разнесе почти веднага след първия, Шарлът разбра, че фалшивият татко е ранен, защото той извика от болка и започна да ругае, повтаряйки безброй пъти фразата с „майката“. Беше обаче в сравнително добра форма, за да продължи да кара. Автомобилът подскочи напред, но като че ли бе неуправляем — завъртя се наляво с голяма скорост, после рязко зави надясно.
Шарлът усети, че ще се ударят в нещо. Ако не се разбиеха и не станеха на пух и прах, тя и Ем трябваше да се измъкнат много бързо, когато колата спреше. Трябваше да излязат от нея, за да не пречат на татко да се справи с фалшивия.
Тя изобщо не се съмняваше, че татко ще се справи с другия, макар да не беше достатъчно голяма и да не беше чела който и да е от романите на татко за наемни убийци, оръжия, преследвания с коли и тъй нататък. Просто всичко онова, което му бе нужно да знае, той го знаеше. Фалшивият щеше да съжалява, че се бе захванал с татко — щеше да свърши в затвора, където щеше да остане дълги, дълги години.
Колата изви наляво. На предната седалка фалшивият тихо заскимтя от болка. Това й напомни за цвъртенето на Уейн, малкия хамстер… тогава, когато веднъж си бе заклещил крачето в механизма на колелото за упражнения. Но разбира се Уейн никога не ругаеше, а този човек така сърдито ругаеше, че повече не можеше и да бъде. Той не само използваше „майката“, но споменаваше напразно и Божието име и още много други думи, които тя никога не бе чувала преди и които несъмнено бяха лош език — ама от най-лошия!
Хванала здраво Ем с едната си ръка, тя опипа с другата предпазния си колан, намери копчето за освобождаване и леко сложи палеца си върху него.
Колата подскочи върху нещо и шофьорът натисна спирачките. Обърнаха се на една страна и се хлъзнаха по мокрия паваж. Задницата на буика се завъртя на ляво, а долната част се изправи нагоре така, сякаш бяха в едно от онези увеселителни влакчета.
Откъм шофьорската седалка колата силно се удари в нещо — обаче не беше чак толкова силно, та да ги убие. Шарлът натисна копчето на предпазния колан и той отхвърча назад. Тя трескаво заопипва колана на сестра си…
— Коланът ти! Бързо! Махни го!
Миг-два и намери копчето върху предпазния колан на Ем.
Вратата откъм Ем бе хлътнала навътре от онова нещо, в което се бяха ударили. Трябваше да излязат от вратата, където беше Шарлът.
Тя дръпна Ем към себе си, блъсна вратата, отвори я и избута малката си сестра навън.
В същото време Ем задърпа нея, сякаш Ем беше тази, която спасяваше, а на Шарлът й се искаше да каже: „Хей, кой тук е по-голямата сестра?“
Фалшивият татко ги видя или чу, че излизат от колата. Той се хвърли към задната седалка и сграбчи широкополата, мушамена шапка на Шарлът.
— Малка мръсница! — извика фалшивият.
Шарлът се измъкна изпод шапката, хвърли се през вратата навън, в мрака и дъжда и падна на ръце и колене върху черната улична настилка. Поглеждайки нагоре, тя видя, че Ем тича през улицата към отсрещния тротоар, залитайки така, сякаш беше бебе, което току-що се бе научило да ходи. Шарлът се изправи на крака и хукна след сестра си.
Някой крещеше имената им.
Татко беше.
Техният истински татко.
* * *
На около петдесет метра напред устремно носещият се буик се блъсна в един отчупен клон на дърво, цопнал в огромна локва. Колата поднесе, а водата в локвата се превърна в облак от пръски.
Марти се окуражи от възможността да стопи разстоянието между себе си и автомобила, но се уплаши от онова, което можеше да се случи с дъщерите му. Видеоклипът на съзнанието му не само показваше катастрофиралата кола, той просто не преставаше да я показва отново и отново. Сега му се струваше, че онова, което вижда, е материализирана проява на въображението му — така, както картините в съзнанието му добиваха плът върху страниците на неговите книги. Само че този път Марти бе тласнал представите си една гигантска крачка напред, прескачайки печатните страници и материализирайки представите си направо в действителността. За миг си помисли, че буикът не би се блъснал, ако той не си бе представил точно това. Уплаши се, че дъщерите му ще изгорят живи в колата само, защото си го бе помислил.
Внезапно буикът спря, удряйки се странично в някакъв форд. Спирачките грозно изскърцаха. Макар трясъкът от удара да изпълни нощната тишина, буикът не се обърна, нито се запали.
За най-голяма изненада на Марти задната дясна врата на колата се отвори и дъщерите му изскочиха навън като хартиени змийчета от кутийка.
Доколкото виждаше, не бяха ранени. Извика им да се махат от буика, обаче децата нямаха нужда от неговия съвет. Те си имаха свой собствен план и незабавно хукнаха през улицата, търсейки прикритие.
Марти продължаваше да тича. Сега, когато момичетата бяха вън от колата, яростта му бе много по-голяма отколкото страха. Той искаше да рани шофьора, да го убие. Това не бе гняв, който гореше, а студена, изпепеляваща ярост — безумната, свирепа жажда за кръв на някое студено влечуго, която го плашеше, макар, че й се бе отдал напълно.
Марти бе на около петнадесет метра от буика, когато моторът му изрева, а изпод гумите се разнесе миризма на изгорял каучук. Другият се опитваше да се измъкне, но двете коли се бяха счепкали една в друга. Чу се дрънчене на метал, изскърцване, после нещо изтрака и буикът се отдели от форда.
Марти би предпочел да е по-близо, когато откри огън, за да може по-лесно и сигурно да улучи Другия, но усети, че тази бе най-добрата му възможност. Друга нямаше да има. Той с мъка успя да се спре, вдигна беретата, хванал я здраво с двете си ръце. Трепереше неудържимо и едва успяваше да държи обекта на мушка, проклинайки се за своята слабост и опитвайки се отчаяно да бъде непоклатим като скала.
Откатът от първия изстрел вдигна дулото на оръжието и Марти трябваше отново да го насочи, преди да стреля повторно.
Буикът се откъсна напълно от форда и се понесе напред, изминавайки два-три метра. За миг гумите не успяха да зацепят, хлъзнаха се по мокрия паваж и колата се завъртя на място, оставайки след себе си гейзер от сребристи пръски.
Марти дръпна спусъка и изръмжа доволно, когато видя как задното стъкло на буика се пръсна навътре. Веднага стреля повторно, целейки се в шофьора, опитвайки се да си представи как темето на мръсника се пръсва по същия начин, както прозореца и надявайки се горещо онова, което си представяше, да се материализира. Когато гумите зацепиха отново, буикът устремно се понесе напред, отдалечавайки се от него. Марти стреля отново… и отново, макар че колата бе вече извън обсега на оръжието му. Момичетата бяха далече от мястото на стрелбата, а на мократа улица нямаше никой. Би било проява на безотговорност, ако продължеше да стреля, защото вече не можеше да настигне Другия. По-голяма вероятност имаше да простреля някое невинно същество, което можеше случайно да излезе от някоя пресечка пред него, или пък да разбие нечий прозорец и да очисти някой човек, седнал най-спокойно пред телевизора си. Ала Марти нехаеше, не можеше да спре, искаше кръв, мъст… изпразваше пълнителя на оръжието си, а когато и последният куршум бе изстрелян, той неколкократно натисна спусъка, издавайки примитивни, нечленоразделни звуци на ярост, напълно загубил самообладание.
* * *
В „БеЕмВе“-то Пейджи пренебрегна знака СТОП и колата зави зад ъгъла, изправяйки се на двете си странични гуми. После тя овладя отново управлението и автомобилът се понесе по пресечката на изток.
Първото нещо, което видя, след като взе завоя, беше Марти, застанал по средата на улицата. Той стоеше широко разкрачен, хванал баретата с две ръце, и стреляше по отдалечаващия се буик.
Пейджи затаи дъх, сърцето й сякаш замря. Сигурно момичетата бяха в отдалечаващата се кола.
Тя натисна газта до край с намерение да заобиколи Марти и да настигне буика, да го блъсне отзад, да го избута от пътя, да удря мръсника с голи ръце, да му издере очите… да направи нещо, да направи всичко… Всичко! И тогава тя видя момичетата в техните ярко жълти мушами, застанали на тротоара от дясната страна на улицата, под една лампа. Те се държаха за ръце и изглеждаха толкова малки и крехки в дъжда и на жълтата светлина от уличната лампа.
Пейджи мина покрай Марти и спря до тротоара. Рязко отвори вратата и слезе от колата, оставяйки фаровете да светят и двигателят, включен.
Тя изтича към децата и се чу да казва: „Слава богу слава богу, слава богу, слава богу“. Продължаваше да повтаря тези думи дори, когато клекна и с две ръце притисна децата към себе си. Държеше се така, сякаш вярваше, че децата ще изчезнат от нейната прегръдка, ако прекъснеше напевните си повторения.
На свой ред момичетата силно се притиснаха в нея. Шарлът зарови лице във врата на майка си. Очите на Емили бяха широко отворени.
Марти коленичи до тях. Той непрекъснато докосваше дъщерите си, особено лицата им. Като че ли му беше трудно да повярва, че кожата им е топла, очите им живи. С изненада откриваше, че дъхът им се превръща в пара и непрекъснато повтаряше: „Добре ли сте, ранени ли сте, добре ли сте“. Единственото нараняване, което забеляза, беше ожулването върху лявата длан на Шарлът, когато бе изскочила навън и паднала на ръце и колене върху уличната настилка.
Единствената по-чувствителна и обезпокоителна разлика в поведението им бе необикновената им свитост. Бяха толкова притихнали, че изглеждаха окаяни — все едно току-що бяха изтърпели телесно наказание. Краткотрайната близост с похитителя ги бе изплашила силно и сега те бяха някак сдържани. Обичайната им увереност може би нямаше скоро да се върне… и навярно нямаше да е така непоклатима, както преди. Само тази причина стигаше да накара Пейджи да пожелае онзи мръсник в буика да страда като куче.
В дворовете на няколко от къщите се мярнаха хора, излезли да видят какво става… след като стрелбата бе спряла. Други гледаха от прозорците.
В далечината се чу вой на сирена.
Марти се изправи и каза:
— Да се махаме оттук.
— Полицаите идват — рече Пейджи.
— Именно.
— Но те…
— Ще се държат лошо, както и преди, дори по-лошо.
Той грабна Шарлът и я понесе към колата. Сирената се чуваше все по-близо.
* * *
В лявото му око са забити малки късчета стъкло. Прозорецът почти изцяло се бе пръснал и се бе превърнал в нещо като пихтиеста маса. Лицето му не бе нарязано, но малките късчета са забити в нежната тъкан на очната ябълка и болката е съкрушителна. При всяко движение на окото стъклените късчета проникват все по-навътре и нараняват тъканта още повече.
Той непрекъснато мига, защото болката го пронизва като с игла. Окото му непрестанно трепка, макар че от това го боли още повече. Истинско мъчение е. За да спре трепкането той поставя пръстите на лявата си ръка върху затвореното си око и съвсем леко го притиска. Колкото е възможно, управлява колата с дясната си ръка.
Понякога сваля длан от окото си, тъй като се налага от време на време да държи волана с две ръце. С дясната си длан опипва до себе си, взима един от десертите и разкъсва опаковката. Натъпква го бързо в устата си и започва да дъвче. Пещта на метаболизма му иска да бъде захранена с гориво.
Над лявото му око се забелязва резка от куршум. Раната е широка колкото показалеца му и дълга около три сантиметра. Стига до костта. Отначало кървеше обилно, но сега съсирващата се кръв бавно се стича към веждата му, а оттам между пръстите на дланта му, покриваща окото.
Ако куршумът бе минал с три сантиметра по-наляво, той щеше да влезе през слепоочието му, да проникне в мозъка му, забивайки парчета надробена кост в него.
Той се бои от наранявания в главата. Не му се вярва, че ще може да се оправи, ако го ранят в мозъка. Оздравяването му няма да е нито толкова цялостно, нито толкова бързо, както при други рани. Може би изобщо няма да може да оздравее.
Убиецът кара много внимателно, защото едва вижда. Тъй като вижда само с едното око, перспективата му е променена. Улиците, изпъстрени с локви от дъжд, са коварно хлъзгави.
Сега в полицията имат описание на буика, а може би дори и регистрационния му номер. Ще го търсят според обичайната практика, вероятно и по-активно, а по огънатата задна врата лесно ще го забележат.
В момента не е в състояние да открадне друга кола. Не само че не вижда, но и неудържимо се тресе от раните, които получи при стрелбата преди три часа. Ако го хванат да краде нечия кола, или някой притежател на автомобил като този, чийто шлифер носеше и който временно бе погребан, в багажника на буика, му окажеше по-сериозна съпротива, то най-вероятно щяха да го заловят или да го ранят.
Движейки се на северозапад от Мишън Виехо, той бързо преминава през града и стига до Ел Торо. Обаче на ново място не се чувства спокоен. Ако буикът вече е включен в полицейския бюлетин, описанието му сигурно е пуснато в цялата област.
Най-опасно е, ако продължи да се придвижва, защото рискът да го спрат патрулиращи полицаи е много голям. Само да може да намери уединено място, където да паркира колата, където няма да могат да я открият поне до утре сутринта и където той ще може да легне на задната седалка и да поспи.
Трябва да си почине и да даде възможност на тялото си да се възстанови. Вече две нощи не е спал — откакто е напуснал Канзас Сити. При друг случай той би могъл да остане буден цели три нощи, а може би и четири, без да бъдат притъпени сетивата му. Обаче раните му, плюс липсата на сън, както и невероятните физически усилия, изискват време за почивка и възстановяване.
Утре ще си върне семейството и своя собствен живот. Толкова дълго се е лутал сам в тъмното, че един ден повече е без значение.
Беше така близо до успеха. За един кратък миг дъщерите му отново бяха негови. Неговата Шарлът. Неговата Емили.
Спомня си радостта, която бе изпитал в къщата на Делорио притиснал крехките телца на момичетата към себе си. Бяха толкова сладки. Целувките им бяха нежни и ефирни като докосване от крилото на пеперуда. Мелодичните им гласчета… „Татко, татко, татко“… бяха изпълнени с такава любов към него.
Спомняйки си колко близо е бил до пълното блаженство децата му да са изцяло негови завинаги, убиецът едва не се разплаква. Не бива да плаче. Свиването на мускулите в раненото му око ще увеличат непоносимо болката, а сълзите в дясното му око ще го лишат напълно от зрение.
Вместо това, той преминава през жилищния квартал на Ел Торо и навлиза в Лагуна Хилс, където в къщите греят светлини, и с топлото си сияние го мамят към блаженството на домашния уют. Той обаче си мисли как онези същите деца не го бяха послушали, а го бяха изоставили. Тази мисъл пресушава сълзите му и в него се надига гняв. Не разбира защо неговите малки, сладки момичета ще предпочетат един измамник пред истинския им баща, когато само минути преди това го бяха обсипали с целувки на обожание. Тяхното предателство го тревожи. Гризе го отвътре.
* * *
Марти караше, а Пейджи седеше на задната седалка, хванала здраво Шарлът и Емили за ръце. Все още не се чувстваше емоционално стабилна, за да си позволи да ги пусне.
Марти мина по един околен път, заобикалящ Мишън Виехо, като в началото гледаше да избягва главните улици колкото е възможно, за да не срещне полицаи. На всяка пресечка Пейджи се оглеждаше наоколо, следейки движението, очаквайки ожуленият буик да изскочи отнякъде и да ги избута от пътя. Тя на два пъти се обърна и погледна през задното стъкло, сигурна, че буикът ги преследва, но страховете й се оказаха напразни.
Когато Марти тръгна по шосе „Маргарит Паркуей“ и се отправи на юг, Пейджи най-сетне попита:
— Къде отиваме?
Той погледна към нея в огледалото за обратно виждане и каза:
— Не зная. Просто се махаме оттук. Все още не съм решил къде.
— Може би този път щяха да ти повярват.
— Как не?!
— Но хората там… те сигурно са видели буика!
— Може би, но не и човека, който го е карал. Никой не би ми станал свидетел.
— Вик и Кейти трябва да са видели мъжа.
— И са помислили, че съм аз.
— Но сега ще разберат, че не си бил ти.
— Те не са ни видели заедно, Пейджи. Само това има значение, дявол да го вземе! Някой, който да ни е видял заедно — независим свидетел!
— Шарлът и Емили — каза Пейджи. — Те са видели и него и тебе по едно и също време.
Марти поклати глава.
— Не става! Де, да можеше!!! Но за Лоубок показанията на малки деца изобщо няма да имат стойност.
— Не сме чак толкова малки! — обади се с тъничкото си гласче Емили, застанала зад Пейджи и, изглеждаща още по-малка и крехка.
Шарлът мълчеше, което бе необичайно за нея. И двете момичета още трепереха, но Шарлът почти се разтърсваше от конвулсии. Тя се притискаше към майка си, търсейки топлина и гушеше глава в яката си, подобно на малко костенурче.
Марти бе включил радиатора докрай. В колата би трябвало да е убийствено горещо. Обаче не беше.
Дори Пейджи трепереше.
— Може би трябваше да се обърнем отново към тях и да поговорим разумно.
Марти беше непреклонен.
— Не, мила! Не! Не можем да го направим. Помисли! Гарантирам ти, че ще ни отнемат пистолета. Нали стрелях по онзи?! От тяхна гледна точка, тъй или иначе, има престъпление. А при извършването му е употребено оръжие. Или някой наистина е нападнал децата ми и аз съм се опитал да го застрелям, или това продължава да бъде някаква особено хитра машинация с цел увеличаване продажбата на книгите ми. Навярно аз съм помолил някой приятел да кара буика, изстрелял съм сума ти халосни патрони по него, накарал съм децата си да лъжат и накрая отново съм дал фалшиви показания в полицията.
— След всичко това Лоубок едва ли ще поддържа абсурдната си хипотеза.
— Нима?! И защо не?!
— Марти, но ти не би могъл.
— Добре де, добре — въздъхна съпругът й. — Може и да не поддържа теорията си.
— Той ще разбере, че става нещо много по-сериозно… каза Пейджи.
— Но на моята версия няма да повярва. А да си призная, тя изглежда по-откачена и от цял контейнер, пълен с марсиански паяци. Пък ако прочетеш статията в „Пийпъл“… Както и да е, той ще ми вземе беретата. Ами, ако намери и ловната пушка в куфара?!
— Няма причини да ни я вземе.
— Може да намери някакъв предлог. Слушай, Пейджи, Лоубок няма да промени мнението си за мене така лесно — не и, ако децата просто му кажат, че всичко е самата истина. Той ще си остане с още по-големи подозрения спрямо мене, отколкото към който и да е шофьор на буик, когото, впрочем, той не е и виждал. Ако ни вземе пистолета и пушката, ние ще бъдем напълно беззащитни. Я си представи следното: ченгетата си отиват и тогава онзи мръсник, онзи мой двойник влиза в къщата. Та ние няма да имаме с какво да се защитим!
— Ако полицаите все още не ни вярват, ако не ни защитят, тогава няма да останем в къщата.
— Не, Пейджи, аз наистина смятам, че ако негодникът се появи само две минути, след като ченгетата си отидат, ние изобщо няма да имаме никакъв шанс да се измъкнем.
— Едва ли ще рискува…
— О, ще рискува! И още как! Та той се върна първия път веднага, след като полицаите напуснаха къщата, нали?! Просто отишъл до къщата на Делорио и най-нахално позвънил на вратата им. Ами този престъпен тип изглежда само така живее — рискува! Сигурно би разбил къщата ни, дори да имаше полицаи, и би го направил. Той е луд, цялата тази работа е напълно смахната, а аз не искам моя живот, твоя и на децата да зависи от онова, което би хрумнало на копелето!
Пейджи осъзна, че Марти е прав.
Въпреки това й беше трудно, дори болно да приеме, че положението им е толкова тежко, та дори органите на реда и закона не можеха да им помогнат. Щом не можеха да си осигурят официална помощ и защита, то тогава правителството не изпълняваше своите основни задължения спрямо тях: да поддържа обществения ред посредством честното и стриктно прилагане на наказателния кодекс. Въпреки скъпата кола и модерната магистрала, по която караха в момента, въпреки рекламните светлини, изпъстрящи хълмовете и долините на южна Калифорния, безсилието на правителството означаваше, че все пак те не живееха в цивилизован свят. Огромните базари, сложните транспортни системи, блестящите центрове на изкуството, спортните арени, импозантните правителствени сгради, многобройните киносалони, офисите-небостъргачи, изтънчените френски ресторанти, църквите, музеите, парковете, университетите и атомните електроцентрали не бяха нищо друго, освен една по-сложна фасада на цивилизацията, която въпреки привидната си солидност бе тънка като цигарена хартия и в действителност всички живееха в една високо технологична анархия, поддържана от надеждата и самозаблудата.
Непресекващото, тихо виене на колелата събуди в Пейджи непрекъснато нарастващ страх и усещане за приближаващо нещастие. Звукът беше толкова обикновен — просто гуми, които се триеха в пътната настилка, вечерната музика на ежедневието, ала изведнъж тя бе станала зловеща, като бръмченето на настъпващи бомбардировачи.
Когато Марти зави на югозапад по аутобана „Краун Вели Паркуей“ към Лагуна Нигел, Шарлът най-сетне наруши мълчанието.
— Татко?
Пейджи съзря очите му в огледалото за обратно виждане и по разтревожения му поглед разбра, че Марти също е обезпокоен от необичайната умисленост на дъщеря си.
— Да, момичето ми? — рече той.
— Какво беше онова нещо? — попита Шарлът.
— Кое нещо, мила?
— Нещото, което приличаше на тебе.
— Милион давам, за да мога да отговоря на въпроса ти. Но който и да е онзи мъж, той е човек, а не предмет. Просто човек, който ужасно много прилича на мене.
Пейджи си помисли за всичката кръв, която бе видяла в коридора на втория етаж за това колко бързо двойникът се бе възстановил след две сериозни рани в гърдите и как бе успял бързо да избяга. Почти веднага след раняването той бе достатъчно силен, за да се върне и нападне отново. Такъв тип просто не приличаше на човек. Тя знаеше, че обратните твърдения на Марти не са нищо друго, освен задължителните думи, с които един баща уверяваше децата си в непоклатимата и неизменна надеждност на възрастните.
След като помълча малко Шарлът каза:
— Не, той не беше човек. Беше предмет. Злобен… и грозен отвътре. Едно студено нещо. — По тялото на момиченцето преминаха тръпки и тя произнесе с треперлив глас следващите си думи. — Аз го целунах и му казах, че го обичам, но то си бе просто едно нещо…
* * *
Скъпите „жилища с градинка“ представляват комплекс, обхващащ десетина или повече огромни сгради, във всяка от които се помещават десет или дванадесет апартамента. Комплексът много прилича на парк, изпъстрен тук-там, с малки, сенчести горички.
Улиците в комплекса се вият като серпентини. Жителите на този квартал са осигурени с общински беседки, подобни на навеси, сковани от много здрав дървен материал, които имаха само задна стена и покрив и осем или десет реда от пейки във всяка една от тях. Колоните, подпиращи покривите, бяха обвити с бугенвилия, придавайки по този начин известно изящество на обстановката, макар че нощем ярките цветове биват обезличени и обезцветени от синята, сякаш избеляваща светлина на живачните лампи на охраняващите инсталации.
Из целия квартал има открити паркинги, където белите тротоари са изрисувани с големи, червени букви: ПАРКИРАНЕ САМО ЗА ПРИХОДЯЩИ!
В една закътана и задънена уличка убиецът намира място, където да пренощува. И шестте участъка за коли са свободни. Последният е закрит от едната страна с метър и половина висок олеандров храст. Той влиза на заден ход в уличката и паркира колата плътно до олеандъра, който скрива огънатата врата.
Случайно изникнало акациево дръвче затулва с листатите си вейки светлината на уличната лампа. Буикът почти изцяло е скрит в тъмнината. Докато се развидели полицаите ще минат оттук най-много един-два пъти. Пък и когато го сторят, те няма да проверяват регистрационните номера, а само ще оглеждат наоколо за някакви признаци, показващи, че в момента някъде се извършва взлом, кражба или някакво друго престъпление.
Той изгасва фаровете и двигателя, събира на едно място остатъка от бонбони и шоколадови десерти и излиза от колата, като отръсква парчетата стъкло, задържали се по дрехите му.
Вече не вали.
Въздухът е хладен и свеж.
Нощта си мълчи… не се обажда. Тишината се нарушава само от периодичното „клик-клок“ на стичащите се от клоните дъждовни капки.
Убиецът сяда на задната седалка и тихо затваря вратата. Тук няма да може удобно да спи, но той е имал и по-тежки случаи. Ляга настрани като зародиш, придърпвайки колене към гърдите си, и се завива само с големия черен шлифер. Около него вместо пъпната връв се търкалят единствено шоколадови десерти.
Докато чака сънят да го обори, убиецът отново мисли за дъщерите си и тяхната измяна.
Той неизбежно се пита дали момичетата не предпочитат другия баща пред него, фалшивия пред истинския. Тази вероятност е ужасна. Ако е истина, то тя означава, че онези, които обича най-много, не са невинни жертви каквато е той, а активни участници във византийския заговор срещу него.
Навярно фалшивият им баща е много толерантен с тях. Позволява им да ядат, каквото си искат. Оставя ги да си лягат толкова късно, колкото пожелаят.
Всички деца са анархисти по природа. Те имат нужда от правила и стандарти на поведение, иначе като пораснат стават буйни и пропаднали типове.
Когато убие омразния, фалшив баща и си възвърне семейството, той ще установи правила за всичко и строго ще следи за тяхното спазване. Лошото поведение незабавно ще бъде наказвано. Болката е най-добрият урок в живота, а убиецът е най-добър, когато трябва да приложи болка. В семейство Стилуотър редът ще бъде възстановен и децата му няма да правят нищо, без предварително трезво да съобразят валидните правила.
Отначало, разбира се, те ще го мразят за това, че ще бъде толкова строг и безкомпромисен и няма да могат да разберат, че той ще действа с оглед техните интереси.
Обаче всяка сълза, която неговите наказания изтръгнат от очите на момичетата, ще бъде така сладка за него. Всеки болезнен вопъл ще бъде радостна музика. Ще бъде неумолим с тях, защото знае, че след време дъщерите му ще разберат следното: той ще им налага контрол, защото ги обича. А те на свой ред ще го обичат заради строгите бащински грижи. Ще го обожават заради това, че той ще наложи дисциплината, от която те се нуждаят, тайно желаят, но на която вътрешно се противят.
Пейджи също ще трябва да бъде дисциплинирана. Той разбира какви могат да бъдат нуждите на една жена. Убиецът си спомни един филм с Ким Бейсинджър, в който сексът и желанието за дисциплина са неразривно свързани. Той предвкусва бъдещите инструкции за Пейджи с особено удоволствие.
От деня, в който неговата работа, семейство и спомени му бяха откраднати (а това може да е станало преди една или дори преди десет години), той бе живял чрез филмите. Приключенията, които е изживял и горчивите уроци, които е научил в безбройните тъмни киносалони са за него така истински, както седалката, върху която е легнал и шоколада разтопяващ се върху езика му. Той си спомня как прави любов с Шерън Стоун и Глен Клоус — от тях научава за сексуалната маниакалност и невярната природа на всички жени. Спомня си удоволствието от буйния секс с Голди Хон, екстазът с Мишел Пфайфър, възбуждащата стръвна настойчивост на Елън Баркин, когато той неправилно я подозираше в убийство, но все пак я притисна към стената в стаята си и така или иначе проникна в нея. Джон Уейн, Клинт Истууд, Грегъри Пек и още толкова други мъже го бяха взимали под крилото си, научавайки го да бъде смел и решителен. Убиецът разбира, че смъртта е тайнство и то безкрайно сложно — научил е толкова много и противоречиви неща за нея. Тим Робинс му е показал, че животът след смъртта е само една илюзия, а Патрик Суейзи му разкрива, че отвъдният живот и изобщо отвъдното е толкова приятно и истинско място, както би могло да бъде всяко кътче на земята, а хората, които обичаш като Деми Мур се срещат с тебе там, след като си заминат от този свят. Обаче от Фреди Крюгер научава, че отвъдното е един мрачен кошмар, от който можеш да се измъкнеш само, за да започнеш своето кърваво и свирепо отмъщение. Когато Дебора Уингър умира от рак и оставя Шърли Маклейн да скърби, той е неутешим в продължение на няколко дни, но после изведнъж отново я вижда жива — по-млада и по-красива от всеки друг път, превъплътена в друго тяло, в което тя има нова съдба и нов живот с Ричард Гиър. Пол Нюман често го учи на някои мъдрости относно живота и смъртта, хазарта, покера, любовта и честта, поради което той го смята за своя най-важен наставник. Но такива са и Уилфърд Бримли, Джийн Хекман, грамадният и добродушен Едуърд Еснър, Робърт Редфорд, Джесика Генди. Често убиецът научава съвсем противоречиви неща от тези свои приятели, ала той е чувал някои от тях да казват, че всяко познание и убеждение си има своята стойност и че няма една истина. Ето защо той не се притеснява от противоречията, сред които живее.
Най-свещената от всички истини обаче той научи не в някой тъмен киносалон или пред екрана в някой хотел, където човек плаща, за да види в стаята си някой избран от него филм. Това зашеметяващо прозрение го споходи не другаде, а в частния киносалон на един мъж, когото той по задължение трябваше да убие.
Обектът му беше американския сенатор. Едно от изискванията при осъществяването на кончината му беше тя да изглежда като самоубийство.
Трябваше да влезе в къщата на сенатора във време, през което се знаеше, че той е сам — една късна вечер. Имаше ключ, за да не оставя следи от насилствено влизане.
След като се вмъкна в дома на сенатора, убиецът го откри седнал в частния си осем местен киносалон, разполагащ с висококачествена звуковъзпроизвеждаща техника и прожекционна апаратура, която можеше да прожектира телевизионни, видео– и лазерни изображения върху екран почти три на два места. Залата нямаше прозорци и беше цялата в плюш. Имаше дори един старинен автомат за кока-кола, за който убиецът по-късно научи, че пуска напитката в традиционните стъклени шишета от по двеста и петдесет грама. Имаше и машина за шоколадови десерти: млечни шоколади, сладкиши с ядки, със стафиди и други лакомства, каквито обикновено се консумираха в кината.
Тъй като при влизането му във филма се чуваше някаква музика, убиецът успя лесно да се промъкне зад сенатора и да затисне носа и устата му с марля, потопена с хлороформ, която бе измъкнал от найлонов плик само секунда преди това. Той пренесе политическия мъж горе, където имаше голяма, луксозна и пищно украсена баня, съблече го и леко го пусна в покритата с римски плочки вана, пълна с топла вода, като периодически поднасяше марлята с хлороформа, за да го държи в безсъзнание. С помощта на бръснач той сряза дълбоко вената на дясната му китка (сенаторът беше левак и естествено би използвал лявата си ръка, за да направи първото срязване) и пусна десницата му във водата. Дланта му веднага побеля поради бързото обезкървяване. Преди да пусне и бръснача във ваната, убиецът мина с него по вените на лявата му китка, но не я нарани дълбоко, защото, срязвайки вените и сухожилията на дясната си ръка, сенаторът не би могъл да държи здраво бръснача.
Седнал на ръба на ваната, поднасяйки марлята към устата и носа на сенатора всеки път, когато той простенваше или се канеше да се събуди, убиецът с благодарност споделяше този свещен ритуал на смъртта. Когато беше вече единственият жив в стаята, той благодари на покойника за това, че му бе дал възможност да изпита едно толкова интимно преживяване.
При друг случай би излязъл веднага от къщата, но онова, което бе видял на екрана, го върна отново в киносалона на първия етаж. И преди беше гледал порнографски филми в кината за възрастни в най-различни градове. От тях знаеше за разнообразните пози и техники в секса. Но порнографията, която видя върху екрана на този частен киносалон, беше съвсем различна от всичко видяно дотогава, защото сексуалните актове този път включваха употребата на вериги, белезници, кожени бичове, колани с метални шипове, както и други инструменти за нанасяне на телесни рани и мъчения. Невероятно, но красивите жени на екрана изглежда се възбуждаха от бруталността. Колкото по-грубо се отнасяха към тях, толкова по-буйно се отдаваха те на чувствената наслада. Всъщност жените дори молеха за още по-грубо и брутално отношение, молеха да бъдат малтретирани още по-садистично.
Той се настани в стола, от който бе измъкнал сенатора преди това, и се загледа в екрана, потънал в екстаз и попиващ всичко, което се разиграваше върху него.
Когато касетата свърши, някакво автоматично устройство за избор на нови касети откри едно доста голямо помещение (то бе хитро скрито зад облицованата с дърво стена), в което имаше огромно количество касети от същия вид. Убиецът успя да види още по-зашеметяващи филми показващи деца в сексуални отношения с възрастни. Дъщери и бащи. Майки и синове. Братя и сестри. Сестри и сестри. Убиецът прекара цели часове в киносалона, изпаднал в транс, почти докато се съмна.
Поглъщаше.
Попиваше всичко. Всичко.
Мъртвецът във ваната навярно бе много мъдър приживе, за да стигне до поста на изтъкнат американски сенатор и политически лидер. Следователно, съвсем нормално беше личната му видеотека да съдържа най-различни материали от всякакъв вид, олицетворяващи интелектуалните и морални възгледи на покойника, както и философските му убеждения, които бяха твърде сложни и ексцентрични за средния кинолюбител, посещаваш, обществените кина. Какъв късмет за убиеца, че бе открил сенатора в частната му прожекционна зала, а не в кухнята, приготвящ нещо за хапване или с книга в леглото. Иначе никога не би му се открила такава възможност — да попие интелектуалното и духовно богатство, скрито в тайния килер на великия мъж.
Сега, свит като зародиш върху задната седалка на буика, той бе с временно нарушено зрение на едното око, прорязан и пронизан от куршуми, слаб и уморен, победен за момента, ала това не го отчайваше. Той има още едно предимство, освен приказните, целебни сили на могъщия си организъм, невероятната си енергичност, издръжливост и обстойните си познания за техниката на убийство. Еднакво важна с всичко изброено дотук беше онази мъдрост, която убиецът бе придобил от екраните, както на обществените, така и на частните киносалони. Точно тя щеше да осигури неговата крайна победа. Той познаваше онези велики тайни, които великите мъже съхраняват в тайни скривалища. Това са неща, от които жените истински се нуждаят макар и да не го осъзнават, неща, които и децата искат, въпреки че не смеят да говорят за тях. Убиецът разбира, че жена му и дъщерите му желаят и копнеят за спартанска дисциплина, физическо насилие, сексуално подчинение и дори унижение. При първа възможност той ще задоволи най-дълбоките им и най-примитивни копнежи, което техния толерантен, но фалшив баща и съпруг явно не е в състояние да направи. И заедно те ще бъдат едно семейство, в което ще цари хармония и любов, ще споделят една съдба, свързани здраво винаги от тази едничка мъдрост и сила и чрез всеотдайните си сърца.
Убиецът се унася в дълбок, изцерителен сън, уверен, че след няколко часа ще се събуди в отлично здравословно състояние и по-силен от всякога.
На метър-два от него, в багажника на колата лежи мъртвият човек, някогашният собственик на буика — студен, вкочанен и без светли перспективи пред себе си.
Колко е хубаво да си специален, да си нужен, да имаш своя съдба!