Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
6.
Сайръс Лоубок се извини, че за малко ще отсъства, тъй като се налагало да отиде в друга стая при свой колега, който искал да разговаря с него.
Марти почувства облекчение, когато детективът излезе от стаята. Пейджи се отдалечи от прозореца и се запъти към Марти, като отново седна на стола до него.
Макар че в чашата му вече нямаше пепси, бучките лед се бяха стопили отчасти и той изпи студената вода.
— Единственото нещо, което искам сега, е, да сложа край на всичко това. Не трябва да стоим тук! Не и когато онзи човек е някъде на свобода!
— Мислиш ли, че трябва да се тревожим и за децата?
… имам нужда… от моята Шарлът, моята Емили…
— Да — отвърна Марти. — Безпокоя се за тях и то страшно много.
— Но ти си го прострелял два пъти в гърдите!
— Мислех същото — че лежи в преддверието със счупен гръбнак, но той е станал и е избягал… Или, накуцвайки, се е измъкнал… Или просто се е изпарил. По дяволите! Не зная какво става тук, Пейджи, но историята е по-невероятна и от най-смелите ми романи! А още не е приключила. Съвсем не!
— Ако само Вик и Кейти се грижеха за децата, разбирам. Обаче там има и полицай.
— Надуши ли мръсникът къде са момичетата, на часа ще пречука и тримата — ченгето, Вик и Кейти.
— Но ти се справи с него.
— Имах късмет, Пейджи. Направо адски късмет! Убиецът изобщо не си е представял, че аз имам зареден пистолет в чекмеджето на бюрото или пък, че ще го използвам, дори да имам. Изненадах го, но той няма да допусне това да се случи отново. Всички изненади вече ще са на негова страна.
Марти наклони чашата към устните си и остави едната полуразтопена бучка лед да се хлъзне върху езика му.
— Кога си извадил оръжията от шкафа и кога си ги заредил?
Все още с парчето лед в устата, той каза:
— Видях, че това те уплаши. Направих го тази сутрин, преди да отида при Пол Гътридж.
— Защо?
Марти успя отчасти да опише странното усещане, което го бе обзело — усещането, че нещо го връхлита и ще да го унищожи, преди още да е разбрал какво точно е то. Опита се да обясни на Пейджи как чувствата му се бяха сгъстили и прераснали в паника и как той, почти обезумял от страх, бе изпитал необходимостта от оръжие, за да се защитава.
Бе се смутил да й каже, защото би изглеждал психически нестабилен… ако развоят на събитията не бе доказал валидността на неговите възприятия и предпазни мерки.
— Значи нещо наистина е приближавало — рече Пейджи. — Двойникът. Ти си усетил, че той идва.
— Да, предполагам… по някакъв начин…
— Психически.
Марти поклати глава отрицателно.
— Не, не бих казал. Не и ако имаш предвид някаква картина в съзнанието ми. Не става въпрос и за видение. Аз не видях онова, което идваше, нито пък имах ясно предчувствие. Просто само това… това ужасно чувство за натиск, за тежест… като онези влакчета по увеселителните паркове — завърта те с такава скорост, че ти просто си прикован към седалката и чувстваш как някаква тежест притиска гърдите ти. Знаеш. Качвала си се на такива въртележки. Шарлът толкова ги обича…
— Да, разбирам… поне мисля, че разбирам.
— Ето, така започна… и стана сто пъти по-лошо, докато накрая едва можех да дишам. После изведнъж всичко изчезна, когато тръгнах за кабинета на доктора. А по-късно, като се прибрах, мръсникът беше вече тук, но влизайки в къщата, аз не усетих нищо.
И двамата замълчаха за миг.
Вятърът запокитваше дъждовните струи в стъклата на прозорците.
— Как е възможно да изглежда също като теб? — попита Пейджи.
— Не зная.
— Защо е казал, че си му откраднал живота?
— Не знам. Просто, не знам!
— Страхувам се, Марти. Искам да кажа… всичко е толкова странно. Какво ще правим?
— След тази вечер и аз не зная. Но тази нощ поне няма да останем тук. Отиваме на хотел.
— Но ако полицаите не го открият някъде мъртъв, ще има и утре… и другиден.
— Всичко ме боли. Уморен съм. Не мога да мисля. В момента мога да ти кажа какво ще правим тази нощ, Пейджи. Ще се тревожа за утрешния ден, когато дойде.
Прелестното и лице бе набраздено от тревогата. Не беше я виждал и наполовина така разстроена от много време насам — откакто Шарлът се разболя преди пет години.
— Обичам те — каза Марти, докосвайки нежно лицето й.
Полагайки ръката си върху неговата, Пейджи промълви:
— О, господи, и аз те обичам, Марти — тебе и момичетата — повече от всичко на света, повече от живота! Не можем да позволим нещо да се случи с нас… и с това, което имаме заедно. Просто не можем.
— Няма да позволим — каза Марти, ала думите му прозвучаха неискрено и фалшиво като перченето на някой младок.
Осъзнаваше, че нито той, нито Пейджи хранят каквато и да е надежда да бъдат опазени от полицията и с мъка потискаше гнева си поради факта, че на него и жена му не бе оказано дори подобие на онова внимание, любезност и отзивчивост, които представителите на властта обикновено оказваха на героите в романите му.
В основата си криминалните романи бяха книги за борбата между доброто и злото, за тържеството на първото над последното и за това колко надеждно е правосъдието в условията на съвременната демокрация. Романите му се търсеха, защото те успокояваха читателя, че системата в повечето случаи действа, дори животът ежедневно да ни поднасяше доказателства за доста по-тревожни заключения. Марти бе работил в жанра с увереност и огромно удоволствие, защото му се щеше да вярва, че службите на закона и реда, както и съдилищата почти винаги отсъждат справедливо и изкривяват истината само по невнимание. Но сега, когато за първи път в живота си той се бе обърнал към системата за помощ, тя вече отказваше да работи. Отказът не само заплашваше неговия живот, заедно с този на жена му и двете му дъщери, но поставяше под съмнение стойността на всичко, написано от него до сега, както и достойнствата на каузата, на която бе посветил толкова много години на усърден труд и борба.
Лейтенант Лоубок се върна във всекидневната и се заразхожда така, сякаш позираше за модни снимки в списание „Екскуайър“. Той носеше прозрачен, найлонов плик за събиране на веществени доказателства, в който се намираше черен несесер за бръснене. Сядайки на стола, Лоубок сложи плика върху масата.
— Мистър Стилуотър, добре ли заключихте къщата си когато излязохте тази сутрин?
— Дали съм заключил?! — попита Марти, чудейки се накъде биеше лейтенантът този път и опитвайки се да прикрие гнева си. — Да, добре заключих. Много внимавам за тези неща.
— Мислили ли сте за това как евентуално нападателят ви е успял да влезе в къщата?
— Предполагам, че е счупил прозореца. Или е разбил някоя ключалка.
— Знаете ли какво има тук? — попита Лоубок, потупвайки черния, кожен несесер през найлоновия плик.
— Боя се, че очите ми не са рентген — отвърна Марти.
— Мислех, че това може да ви е познато.
— Не.
— Намерихме го във вашата голяма спалня.
— Не съм го виждал никога преди.
— Върху тоалетката беше.
— Казвайте направо, лейтенант — рече Пейджи.
Слабата усмивка отново пробягна по лицето на Лоубок — беше като някакъв призрак, появил се за миг над масичката за викане на духове.
— Това е пълен комплект от шперцове — обяви Лоубок.
— Така ли е влязъл? — попита Марти.
Лоубок сви рамене и каза:
— Предполагам, че такова трябва да е заключението ми.
— Досадно е, лейтенант! Ние имаме деца, за които се безпокоим. Съгласен съм с жена ми — просто кажете направо!
Навеждайки се над масата и пронизвайки отново Марти с характерния си, нетрепващ поглед, детективът каза:
— Полицай съм от двадесет и седем години, мистър Стилуотър, и сега за първи път виждам при взлом в частен дом някой да използва професионални шперцове.
— Е и?
— Престъпникът обикновено счупва стъклото на някой прозорец или разбива някоя ключалка, както вие казахте. Понякога избиват от жлебовете някоя плъзгаща се врата или прозорец. Средностатистическият крадец разполага със сто начина за влизане в частен дом… и всички те са много по-бързи, отколкото отварянето на врата чрез шперц.
— Този не е бил от средностатистическите престъпници.
— О, и аз разбирам това — рече Лоубок, като се отдръпна от масата и се облегна назад. — Този човек е много по-театрален, отколкото средния извършител на престъпления. Той се е постарал да изглежда точно като вас; дърдори разни небивалици как си иска живота обратно и други такива; идва въоръжен с професионално оръжие за извършване на убийства, с резба за заглушител; използва инструменти, предназначени за взлом, също като някой холивудски актьор, играещ убиеца в някой евтин, зрелищен филм; получава два куршума в гръдния кош и не предава богу дух; загубва толкова кръв, че всеки нормален човек отдавна би свършил, но той изчезва. Този тип е направо фрапантен… но е и muy misterioso[1] — герой, какъвто Анди Гарсия би играл в някой филм, или (дори още по-добре) какъвто би играл Рей Лиота от филма „Готините“.
Изведнъж Марти разбра накъде биеше детективът и защо. Неизбежният край на този разпит скоро щеше да се види, но Марти не беше се сетил просто, защото бе препалено очевиден. Като писател, той бе търсил някакви много по-особени и сложни причини за това, че Лоубок едва успяваше да скрие недоверието и враждебността си, когато през цялото време лейтенантът се бе придържал към едно банално клише.
Все пак Лоубок имаше за тях още една неприятна изненада. Той се наведе напред и отново се втренчи в Марти, но този негов маниер вече не оказваше нужния ефект. Вместо това се бе превърнал в един строго индивидуален и досаден, нервен тик — нещо като смирената поза или безжалостното самоосъждане на Питър Фолк в ролята на Коломбо, замисленото свиване на устните на Неро Уолф в моменти на просветление, престорената усмивка на Джеймс Бонд, която сякаш казва „не на мене тия“, или пък всички онези характерни привички, присъщи за Шерлок Холмс.
— Дъщерите ви имат ли домашни любимци, мистър Стилуотър?
— Шарлът има няколко.
— Доста странен сорт домашни животни.
— Шарлът не мисли така — каза хладно Пейджи.
— А вие?
— Не мисля, че са странни. Какво значение има, дали са или не са?
— От дълго време ли ги има? — попита Лоубок.
— Някои от тях са от по-дълго време — отвърна Марти, озадачен от новата насока на въпросите, макар и да беше убеден, че разбира много добре версията, която Лоубок се мъчеше да докаже.
— Тя обича своите любимци, нали?
— Да, много… както всяко дете. Колкото и странно да ви се вижда, тя ги обича.
Лоубок кимна, отново се облегна назад, забарабани с писалката върху бележника си и каза:
— Още един фрапантен жест, но също убедителен… Имам предвид следното: да бяхте детектив, склонен да се съмнява в целия този сценарий, сигурно щяхте доста да се замислите, ако извършителят бе убил всички домашни любимци на дъщеря ви.
Сърцето на Марти се отправи към петите му, подобно на потъващ камък, понесъл се към дъното на езерото.
— О, не! — възкликна нещастно Пейджи. — Не и бедните, малки Мустачко, Лорета, Фред… не и те!
— Мишката е била смачкана — рече Лоубок с поглед, вперен право в Марти. — На хамстера е бил счупен врата, костенурката е била стъпкана, бръмбарът също. Другите не успях да разгледам толкова подробно.
Гневът на Марти избухна в едва сдържана ярост и той сви ръцете си в юмруци под масата, защото знаеше в какво го обвинява Лоубок — в това, че е убил домашните любимци на дъщеря си само, за да придаде достоверност на една сложна и оплетена лъжа. Никой любещ баща не би стъпкал костенурката на дъщеря си, нито пък би счупил врата на малкия, симпатичен хамстер заради глупавата причина, която според Лоубок мотивираше постъпката му. Ето защо, колкото и перверзно да изглеждаше, Лоубок смяташе, че все пак Марти го е извършил. Всичко беше толкова потресаващо, че би трябвало да го изключи от числото на възможните извършители — блестящо финално хрумване!
— Шарлът ще бъде съсипана от мъка — каза Пейджи.
Марти знаеше, че е зачервен от яд. Усещаше пламналите си страни така, сякаш бе прекарал цял час под лъчите на кварцовата лампа, а ушите му направо горяха. Знаеше също, че полицаят ще изтълкува пламналото му от гняв лице като изчервяване от срам, което доказваше вина.
Когато Лоубок отново пусна в ход тънката си усмивка, на Марти му се прииска да му удари един право в мутрата.
— Моля, поправете ме, ако греша, мистър Стилуотър, но нали съвсем наскоро една от вашите книги в масов тираж бе включена в списъка на бестселърите за тази година? Тя е повторно издание на книгата ви с твърди корици, която бе пусната за първи път миналата година.
Марти не отговори.
Лоубок не очакваше отговор. Сега той съвсем се развихри.
— А и следващия месец, или там някъде, излиза още една ваша книга, за която хората считат, че ще бъде първият ви бестселър с твърди корици, нали? Сигурно дори и сега вие работите над някой нов роман. Така или иначе, върху бюрото в кабинета ви се намира част от ръкописа. Предполагам, че когато човек направи един-два добри пробива по пътя на своята кариера, то той трябва да натисне газта до край, така да се каже, за да може да извлече максимална полза.
Пейджи се намръщи. Тялото й отново се стегна. Тя не бе в състояние да приеме абсурдното тълкуване на показанията на Марти от страна на Лоубок, което бе и причината за неговото враждебно отношение. В семейството тя бе най-темпераментната и след като самият Марти едва се сдържаше да не удари полицая, то каква ли би била реакцията на Пейджи, когато Лоубок най-сетне извадеше на бял свят идиотските си подозрения.
— Сигурно появата в списание „Пийпъл“ помага доста на професионалното израстване — продължи детективът. — Предполагам, че когато самият мистър Убийство се превърне в мишена за един muy misterioso престъпник, решил да отнеме живота му, тогава той получава широка безплатна реклама в пресата и при това в такъв повратен момент от своята кариера.
Пейджи се сви върху стола си така, сякаш някой я удари през лицето.
Реакцията й привлече вниманието на Лоубок.
— Да, мисис Стилуотър?
— Да не искате да кажете, че вярвате на…
— На какво да вярвам, мисис Стилуотър?
— Марти не лъже.
— Нима съм казал такова нещо?!
— Той ненавижда шумната слава.
— В такъв случай хората от „Пийпъл“ са били доста настойчиви.
— Погледнете врата му, за бога! Червенината, отоците… скоро целият ще бъде в синини! Невъзможно е да мислите, че той сам го е направил!
Като се придържаше към привидната си и влудяваща обективност, Лоубок рече:
— Вие в противното ли вярвате, мисис Стилуотър?
През стиснати зъби Пейджи изказа онова, което Марти не смееше:
— Вие сте едно тъпо магаре! — процеди тя.
Повдигайки смаяно вежди, като че ли недоумявайки какво точно е направил, за да си спечели такава неприязненост, Лоубок каза:
— Но, мисис Стилуотър, вие естествено разбирате, че навън има хора — цяла тълпа от циници! — които смятат имитирането на опит за убийство чрез удушване за най-безопасно. Искам да кажа, че пробождането с нож на ръка или крак е убедително, но винаги съществува опасността човек да не е изчислил правилно удара, да скъса някоя артерия и изведнъж да загуби много повече кръв, отколкото е предвиждал. Колкото до нанасяне на рани върху себе си чрез огнестрелно оръжие… хм… рискът е дори още по-голям. Ами ако куршумът рикошира от костта и се забие още по-дълбоко в тъканта? Освен това винаги съществува възможността да се изпадне в кома.
Пейджи скочи на крака така рязко и неочаквано, че събори стола си назад.
— Махайте се!
Лоубок премигна срещу нея, симулирайки съвършена невинност.
— Моля? — рече той.
— Напуснете къщата ми! — настойчиво извика Пейджи. — Веднага!!!
Макар да разбираше, че губят единствената си слаба надежда да се справят с детектива и да спечелят полицията на своя страна, Марти също стана от стола си. Беше толкова ядосан, та чак трепереше от гняв.
— Жена ми е права. Мисля, че е най-добре вие и вашите хора да напуснете, лейтенант.
Като остана седнал, просто защото това ги ядосваше, Сайръс Лоубок каза:
— Имате предвид да напуснем, преди да сме приключили разследването?
— Да — отвърна Марти. — Без значение, дали сте приключили или не.
— Мистър Стилуотър… мисис Стилуотър… вие сигурно си давате сметка, че е противозаконно да давате фалшиви показания.
— Ние не сме ви давали фалшиви показания — каза Марти.
— Единственото фалшиво нещо в тази стая сте вие, лейтенант! — обади се Пейджи. — Сигурно си давате сметка, че е противозаконно да се представяте за служител на полицията!
Би било истинско удоволствие, ако Лоубок се бе изчервил от яд, ако бе присвил очи и стиснал зъби при такава обида, но той си остана все тъй вбесяващо невъзмутим.
Изправяйки се бавно на крака, детективът каза:
— Ако кръвните проби, които взехме от килима горе са, да речем, от прасе или крава, лабораторните изследвания естествено ще могат да определят вида…
— Известно ми е на какво е способна съдебната медицина — увери го Марти.
— О, да, точно така — вие сте писател на криминални романи. Според списание „Пийпъл“ вие доста добре се информирате за всеки от вашите романи.
Лоубок затвори своя бележник и защипа писалката си върху него.
Марти седеше и чакаше.
— По време на различните ви разследвания, мистър Стилуотър, успяхте ли да разберете колко кръв има в едно човешко тяло, което по размери е горе-долу като вашето?
— Пет литра.
— Ах, точно така! — възкликна Лоубок и постави бележника си върху найлоновия плик, съдържащ черния кожен несесер с шперцове. — Ако трябва да отгатна, ползвайки при това познанията си, кръвта, попила в килима ви горе, е около литър и половина — два. Между двадесет и четиридесет процента от общото количество кръв на вашия двойник… по-скоро около четиридесет, освен ако не греша в предположението си. Знаете какво трябва да очаквам, когато е изтекла толкова много кръв, мистър Стилуотър? Би трябвало да намеря тялото, от което е изтекла тази кръв, защото наистина е нужно доста развинтено въображение, за да си представим, че един толкова тежко ранен човек ще може да избяга от мястото на престъплението.
— Вече ви казах, че и аз не мога да разбера.
— Muy misterioso! — каза Пейджи, влагайки в тези две думи толкова презрение, колкото бе и подигравката, с която ги бе произнесъл Лоубок преди това.
Марти реши, че в цялата бъркотия има поне едно хубаво нещо: нито за миг Пейджи не се бе усъмнила в него, макар разумът и логиката да изискваха човек да се съмнява. Как само стоеше до него в този момент — пламенна и решителна! През целия им съвместен живот, той не я бе обичал повече, отколкото в тази минута!
Като взе бележника си и найлоновия плик с вещественото доказателство, Лоубок каза:
— Ако резултатите от изследванията на кръвта, взета от килима горе, докажат, че тя е човешка, ще изникнат съвсем други въпроси, което пък ще наложи да довършим разследването, независимо от това дали ви е приятно да ни виждате или не. Всъщност, каквито и да са резултатите, ние пак ще се видим.
— Ние просто тръпнем в очакване да ви видим отново — каза Пейджи без злоба в гласа, сякаш тя вече не виждаше Лоубок като заплаха, а само като комична фигура.
Марти усети как поведението на Пейджи заразява и него, разбирайки, че както при нея, така и при него тази внезапна и мрачна веселост бе резултат от непоносимото напрежение през последния час.
— Непременно се отбийте пак — каза той.
— Ще си направим чудесен чай — рече Пейджи.
— И кифли с масло!
— Курабийки…
— Сладки за чай…
— И на всяка цена доведете жена си — каза Пейджи. — Ние сме хора със свободни възгледи. Много ще се радваме да се запознаем с нея, дори да е от друг вид.
Марти почувства, че Пейджи е опасно близо до точката, в която можеше високо да се разсмее, защото и самият той бе близо до нея. Разбираше, че поведението им е детинско и употреби всичкото си самообладание, за да не взима на подбив Лоубок, докато го изпращаше на входната врата. С шегите си Марти го накара съвсем да се смали така, както може би професор фон Хелсинг принуждаваше граф Дракула да се оттегля, размахвайки разпятие под носа му.
Странно, но детективът бе смутен много повече от тяхната фриволност сега, отколкото от гнева им преди или от сериозната им настойчивост, че убиецът е истински. Видимо Лоубок бе обхванат от неувереност и върху лицето му се появи израз, който подсказваше едва ли не, че той всеки миг ще им каже да седнат и да започнат всичко отначало. Обаче съмнението в собствените сили беше слабост, непозната за него, и Лоубок не се занимава дълго с нея.
Неувереността бързо отстъпи пред, обичайната му леко презрителна напереност.
— Ние ще задържим пистолета „Хеклер и Кох“, който е на двойника — каза детективът, — както и вашите оръжия разбира се, докато не представите нужните документи.
Марти изживя миг на ужас при мисълта, че полицаите са открили пистолета „Берета“ в кухненския шкаф и ловната пушка „Мосберг“ под леглото на горния етаж, както и другите оръжия, канейки се да го оставят съвсем беззащитен.
Обаче Лоубок изброи само три оръжия: пистолета „Смит и Уесън“, 38-калибровия колт и автомата М-16.
Марти се помъчи да скрие облекчението си.
Пейджи отвлече вниманието на Лоубок като каза:
— Ще се пръждосвате ли, лейтенант, или ще продължавате да се ебавате?!
В този момент вече детективът не издържа и лицето му застина в гневна маска.
— Вие наистина можете да ме накарате да побързам, мисис Стилуотър, ако повторите молбата си в присъствието на още двама офицери.
— Толкова много се тревожите за реда и законността — рече Марти.
— С удоволствие ще изпълня желанието ви, лейтенант. Да изразя ли молбата си със същите думи, както преди малко?
Никога преди Марти не бе чувал Пейджи да използва думата е…, освен при строго интимни обстоятелства, което означаваше, че макар и скрит под маската на любезния тон и доста свободните маниери, гневът на Пейджи бе по-силен от всякога. Това бе хубаво. Щом полицаите си заминеха, Пейджи щеше да има нужда от гнева си, за да преживее нощта, която предстоеше. Гневът щеше да й помогне да овладее страха си.