Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Murder, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вилиана Данова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Дийн Кунц. Мистър Убийство
Превод: Вилиана Данова
Художник: Петър Станимиров
Редакция на стиховете: П. Станимиров
Печат: „Полипринт“ — Враца
ИК „Плеяда“, 1994 г.
История
- — Добавяне
Глава пета
1.
Марти събуди Шарлът и Емили в ранни зори.
— Трябва да вземете по един душ и да потегляме, госпожици. Имаме много работа днес.
Емили на часа се събуди напълно, измъкна се изпод завивките и се изправи върху леглото, облечена в ярко жълтата си пижамка. Така тя стигаше до очите на баща си. Протегна ръце за прегръдка и целувка и каза:
— Снощи сънувах нещо супер!
— Чакай да позная. Сънувала си, че вече си голяма и излизаш на среща с Том Круз, караш спортна кола, пушиш пури, напиваш се и си повръщаш и червата.
— Ами! — възрази Емили. — Сънувах, че за закуска ти си ни взел от автомата шоколадови десерти и бонбони.
— Извинявай, но този път май сънят ти не е бил пророчески.
— Татко, престани за малко да бъдеш писател! И недей да говориш такива възрастни думи!
— Искам да кажа, че сънят ти няма да се сбъдне.
— Е, и аз знам това — рече Емили. — Ти и мама ще хвърлите попа, ако ядем бонбони и шоколади на закуска.
— Топа, а не попа.
Емили се намръщи.
— Да не би да има някакво значение?
— Не, може би няма. Попа, топа — както кажеш.
Емили се изскубна от прегръдката му и скочи от леглото на пода.
— Отивам да направя пиш — обяви тя.
— Това е добро начало. После вземи душ, измий си зъбите и се облечи.
Шарлът, както винаги се будеше по-трудно. Емили бе затворила вече вратата на банята след себе си, когато Шарлът едва успя да се измъкне от завивките и да седне на ръба на леглото, загледана навъсено в пръстите на босите си крачета.
Марти седна до нея и каза:
— Наричат се „пръсти“.
— Ъммм? — измънка въпросително Шарлът.
— Трябват ти, за да запълваш предния край на чорапите си.
Тя се прозя.
— А ако искаш да станеш балерина, ще ти трябват още повече — продължи Марти. — Обаче за повечето други професии, те не са толкова нужни. Така че ако няма да бъдеш балерина, можеш да отидеш при някой хирург, за да ти отреже палците или пък всичките пръсти. Изобщо, както ти си решиш.
Шарлът наклони глава и го погледна така, сякаш искаше да му каже: „Татко много си сладък и аз много те обичам“.
— Май няма да ги режа — рече тя.
— Както искаш — каза Марти и я целуна по челото.
— Усещам зъбите си рунтави — оплака се Шарлът. — Езика също.
— Може би през нощта си изяла някоя котка.
Шарлът беше вече достатъчно будна и се изкикоти.
От банята се чу как Емил и пуска водата в тоалетната. Миг по-късно вратата се отвори и тя каза:
— Шарлът, сама ли искаш да пишаш или мога да започна да се къпя сега?
— Давай, къпи се! — извика Шарлът. — Мърла!
— Така ли? А ти миришеш!
— Ти пък вониш!
— Да, но защото аз така искам! — рече Емили може би, защото не можеше да се сети с какво да отвърне на Шарлът, заради думата „вониш“.
— Моите изискани дъщерички! Какви прекрасни и възпитани госпожички!
Емили влезе обратно в банята и започна да върти крановете на душа, а Шарлът каза:
— Трябва да си махна тази работа от зъбите.
Стана, отиде до отворената врата, обърна се към Марти и попита:
— Татко, днес ще ходим ли на училище?
— Днес не.
— Така си и мислех — рече тя колебливо. — А утре?
— Не зная, мила. Навярно не.
Отново колебание, после пак въпрос.
— А някога изобщо ще ходим ли?
— Ами да! Разбира се!
Дъщеря му стоя така, втренчена в него доста дълго време, после кимна и влезе в банята.
Въпросът й разстрои Марти. Той не знаеше дали Шарлът просто си мечтае за живот без училище, както всички деца правят от време на време, или тя просто даваше израз на своето дълбоко безпокойство за бедата, която ги бе сполетяла.
Докато седеше на леглото до Шарлът, Марти чу, че в съседната стая телевизорът е включен — Пейджи се бе събудила. Той стана и тръгна към тяхната спалня, за да й каже добро утро.
Приближавайки междинната врата, Марти я чу да вика:
— Марти, бързо! Ела да видиш!
Той се втурна в стаята и видя Пейджи, застанала пред телевизора. Гледаше сутрешната емисия на новините.
— Говорят за нас — каза тя.
Марти разпозна върху екрана тяхната собствена къща. Някаква репортерка стоеше на улицата с гръб към къщата и с лице към камерата.
Той клекна пред телевизора и увеличи звука.
— … така че загадката остава, а от полицията тази сутрин имаха голямо желание да разговарят с Мартин Стилуотър…
— О, тази сутрин те вече искат да разговарят! — възкликна Марти, отвратен.
Пейджи сложи пръст на устните си, опитвайки се да го накара да замълчи.
— … една безотговорна машинация от страна на писател, твърде нетърпелив да напредне в професията си или дори нещо още по-зловещо? Сега, след като от полицейската лаборатория потвърдиха, че огромното количество кръв в къщата на Стилуотър е всъщност от човек, нуждата властите да дадат отговор на въпроса за една нощ се превърна в спешна необходимост.
С това съобщението завърши. Репортерката каза името си и името на мястото, където се намираше. В този миг Марти забеляза, че в горния ляв ъгъл на екрана беше изписана думата „Live“[1]. Макар четирите букви да бяха там още от самото начало, тяхното значение привлече вниманието му едва сега.
— На живо ли?! — възкликна той. — Та те не изпращат репортери да предават „на живо“, освен ако историята продължава.
— Тя продължава — рече Пейджи, застанала с ръце, скръстени на гърдите и загледана намръщено в телевизора. — Онзи психопат е все още някъде там.
— Искам да кажа, че това не е нещо като грабеж с взлом в процес на извършване или ситуация, в която има задържани заложници и отряд за бързо реагиране, готов да нападне всеки момент. От телевизионна гледна точка историята е досадна — няма екшън, няма никой, на когото репортерът да пъхне микрофона под носа. Просто една празна къща за гледане. Такива истории не се използват в предаванията на живо, твърде скъпо е, а няма никаква зрелищност.
Новините продължиха от студиото. За изненада на Марти водещият не беше някой второразреден говорител от станцията в Лос Анжелос, каквито обикновено водеха сутрешните новинарски емисии. Беше добре известен телевизионен говорител.
— Значи, дават ни по националната телевизия! — промълви Марти, смаян. — От кога някакво си влизане с взлом в частна къща се счита за новина от национален мащаб?
— Но ти беше и нападнат — припомни му Пейджи.
— Е и? В наши дни на всеки десет секунди в страната се пада по едно престъпление, което е много по-тежко от това.
— Но ти си известен.
— Да, да! Как ли пък не?!
— Може да не ти харесва, но е така.
— Не съм чак толкова известен! Та аз съм издал рамо два бестселъра за масовия пазар! Знаеш ли колко е трудно да бъдеш поканен в часа за интервю на националната телевизия? — попита Марти, почуквайки с кокалчетата на пръстите си телевизионното изображение върху екрана. — По-трудно, отколкото да те поканят на официална вечеря в Белия дом! Дори да наема рекламен агент, който би си продал душата на дявола, пак не бих могъл да участвам в тази програма, Пейджи. Просто не съм достатъчно известен. За тях аз съм никой.
— Е и… какво всъщност искаш да ми кажеш?
Марти отиде до прозореца, от който се виждаше паркингът, и дръпна пердетата леко встрани: бледи слънчеви лъчи, непрекъснат поток от коли по тихоокеанската магистрала, лекият полъх на морския бриз, шумолящ в листата на дърветата.
Нищо навън не подсказваше заплаха или опасност и все пак всичко му се струваше злокобно. Той чувстваше, че светът навън вече беше непознат за него, беше станал по-лош. Разликите бяха неопределими, по-скоро субективни, отколкото обективни, доловими повече със съзнанието, отколкото със сетивата и все пак истински. А ходът на тази мрачна промяна все повече се ускоряваше. Скоро гледката от прозореца на тази стая, или на която и да е друга, щеше да бъде като надникване през илюминатора на някой космически кораб, кацнал на далечна планета, която външно приличаше на неговия собствен свят, но под повърхността беше безкрайно чужда и враждебна към човека.
— Мисля, че в други случаи полицаите още нямаше да са готови с лабораторните изследвания — рече Марти. — Освен това зная със сигурност, че няма такава практика, според която резултатите от лабораторията по криминалистика редовно да се съобщават на средствата за масова информация.
Марти пусна пердетата и се обърна към Пейджи, която го гледаше смръщила чело.
— Националната телевизия?! — повторно възкликна той. — Предаване на живо! Не зная какво става, дявол да го вземе, но Пейджи, сега нещата ми се виждат още по-странни, отколкото снощи!
* * *
Докато Пейджи се къпеше, Марти дръпна стола си пред телевизора и започна да търси други програми. Той хвана края на още една история за себе си, предавана от някаква частна станция… после трета (от начало до край), включена в някаква програма на националната телевизия.
Марти се опитваше да се бори с параноята си, но имаше далечното усещане, че и двете истории, без да изказват обвинения, намекваха за следното: фалшивите му показания, дадени на полицията в Мишън Виехо, са предрешен въпрос, а истинският му мотив е или увеличаване продажбата на книгите му, или нещо много по-злокобно и страшно, отколкото най-обикновено надуване на славата. И двете програми показаха снимката му от последния брой на „Пийпъл“, на която Марти приличаше на зомби от някой филм, с огнени очи, изскочил от мрака, зъл и беснеещ. И по двата канала съобщиха за трите оръжия, които полицаите му бяха прибрали — сякаш той беше някакъв побъркан маниак от покрайнините, решен да оцелее на всяка цена, живеещ върху някой бункер, натъпкан догоре с пушки и патрони. В края на третото предаване Марти усети някакъв намек за това, че той можел да бъде опасен. Намекът беше едва забележим и доста изкусно вмъкнат. Можеше да се вземе като по-особен тон в гласа на говорителя, отколкото като нещо, изразено с думи.
Разстроен, той изгаси телевизора.
Миг-два гледа втренчено празния екран. Сивотата на нетрепващия монитор напълно отговаряше на настроението му.
* * *
След като всички се изкъпаха и облякоха, момичетата седнаха на задната седалка в колата и послушно закопчаха предпазните си колани, а мама и татко сложиха куфарите в багажника.
Когато Марти затръшна капака и го заключи, Пейджи му заговори съвсем тихо от страх Шарлът и Емили да не чуят.
— Значи ти наистина мислиш, че трябва да отидем до такава крайност, да направим всичко това, защото положението е наистина съвсем тежко?
— Не зная. Както ти казах и преди, мисля за това, откакто се събудих — от три часа сутринта. И все още не зная дали не преувеличавам.
— Но това са сериозни стъпки — дори рисковани.
— Просто… всичко вече е много странно, а Другият и онова, което той ми каза (каквото и да означават думите му), са още по-странно нещо. И по-опасно, отколкото ако беше един най-обикновен луд, грабнал оръжие. А също и по-смъртоносно и много по-могъщо от всичко друго до този момент. То е толкова голямо, че опитаме ли да му се противопоставим, ще ни смачка. Ето какво почувствах тази нощ — разтревожен съм и много по-уплашен от тогава, когато децата бяха в неговата кола. А след видяното по телевизията тази сутрин аз съм повече (забележи — не по-малко, а повече) склонен да се доверя на първичния си инстинкт.
Марти разбираше, че преувеличава страха си, придавайки му специален параноичен оттенък. Той обаче не беше паникьор, а и твърда вярваше в инстинктите си. Последните събития разсеяха напълно съмненията му относно неговото психическо здраве.
Искаше му се неговият враг да е по-определен, а не там някакъв си невъзможен двойник. Защото интуитивно Марти знаеше, че има някакъв друг враг и ако можеше да го определи, щеше да бъде много по-спокоен. Мафията, Ку Клукс Клан, неонацистите, консорциуми от зли банкери, изпълнителният съвет на някой кръвожаден и алчен международен конгломерат, генерали от десницата, решени да установят военна диктатура, някоя клика от смахнати фанатици от Средния изток, луди учени, канещи се да направят света на пух и прах просто заради удоволствието от адския хаос и разрушения или пък самият Сатана със своите рога и всичкото си останало достолепие — всеки един от стандартните злодеи на телевизионните сериали и безбройни романи, без оглед на това колко невероятен или банален беше, би бил за предпочитане, вместо някой враг без лице и без определена форма.
Захапала долната си устна и погълната от мислите си, Пейджи се загледа над върховете на дърветата, разклащани от бриза, другите коли наоколо, фасадата на мотела и най-накрая вдигна поглед към трите писукащи чайки, които кръжаха в почти чистото и безучастно, яркосиньо небе.
— И ти го усещаш — каза Марти.
— Да.
— Потискащо е. Никой не те следи, но се чувстваш точно така.
— Повече от това е — каза тя. — Различно е. Светът се е променил или начинът, по който аз гледам на него.
— С мене е същото.
— Нещо… изгубихме.
„И никога вече няма да го намерим“ — помисли си той.