Владимир Немцов
Златното дъно (9)

Подводния дом

Синицки беше до толкова уморен, че, върнал се в кабинета, той отново заспа така дълбоко, както и след неочакваната водна баня.

Когато се събуди той с радостно удивление забеляза своя усърдно изгладен костюм. Бързо скочи и започна да се облича. „Много добре!“ Мъчеше го само една мисъл: „Да кажа или не, че съм ходил из подводното си жилище? Нима можеш да докажеш, че всичко това е станало случайно?“

След няколко минути Саида се приближи до вратата на кабинета и внимателно почука:

— Синицки, събудихте ли се?

Вместо отговор вратата се широко отвори. Синицки, усмихнат, стоеше на прага.

— А сега вие ще ми кажете, — се обърна той към Саида. — Какво стана с мен? Кой ме извади от водата? Нищо не помня!

— Аз много ви моля — го прекъсна нетърпеливо Саида — за сега оставете вашите въпроси. Откровено казано, сега на нас не ни е до това.

— Извинете, Саида, — смути се Синицки. — Аз съвсем не искам да ви омръзвам с присъствието си, — каза той като се отправяше по коридора.

Саида бе принудена да тръгне след него. Как уверено крачи, като че ли е у дома си, на хотел!

— Е, какво да правим с вас, Синицки? — стараеше се да се усмихне Саида. — Сега има буря, на брега вече не можете да попаднете. И, най-главното, бурята може да продължи доста дълго.

— А именно?

— Два, три дни.

— Силни са бурите при вас, тук на морето — равнодушно забеляза Синицки. — Но нищо, в лабораторията навярно има апарати. С тях аз ще се заема.

— Прекрасно — удовлетворено кимна с глава Саида. — Но не само те могат да ви заинтересуват… Разгледайте лабораторията ни, сондажната, силовите апарати. — Синицки зарадвано я погледна. — Но… — Саида многозначително повдигна пръст. — Забранено ви е да поглеждате в стая номер осем.

— Това е много романтично, — смутено се усмихна Синицки. — Като в приказката за Синята брада. Може да се ходи из всичките стаи, но не и в една от тях. Доколкото разбирам, забранено ми е да се интересувам от вратата, чийто ключ току що завъртяхте.

— Вие сте наблюдателен.

— Казва ли са ми, че това е добро.

— Не винаги, — въздъхва Саида — само неприятностите са с вас, Синицки.

Саида извади ключа от вратата и сурово го погледна.

— Само един въпрос. Може ли? — покорно попита той.

— Е? — недоволно промърмори Саида.

Студента забави въпроса си и подчертано спокойно проговори:

— На каква дълбочина се намираме?

Саида изпусна ключа и спря погледа си на Синицки. Той, с невинен вид я гледаше в очите.

Убедила се, че на Синицки вече е известно, къде се намира, и, най-важното, че той възприемаше своето положение не така както предполагаше Александър Петрович, Саида реши да запознае студента с подводния дом и тук да го научи да се ползува от апаратите за търсене на нафт.

Тя влезе в стая №8 и, сядайки на дивана пред кръглия огледален прозорец, се отмести, за да направи място на Синицки. Последният мълчаливо седна, без да откъсва очи от зеленикавата вода, осветена от мощния прожектор.

— Така, значи, вие считате, че вместо кули, излизащи над водата, по-добре е да се правят такива подводни постройки? — попита Синицки, все още гледайки през прозореца, без да обръща глава към събеседницата си.

Синицки стана и, когато погледна през прозореца, забеляза, как отстрани се приближаваше плочеста верига на гъсенично колело. Плочите му бяха направени от блестящ, неръждаем метал. Те шляпаха като непрекъснато падащи нетрошливи огледала; ярки немирни отблясъци се пръснаха под водата, също като слънчеви зайчета. Студента, без да откъсва погледа си, гледаше фантастичната картина.

Някъде отпред се тъмнееха скали. Ето, те са вече близко, те попадат в светлината на прожектора, също като група гъсти дървета, прилични на кипариси. Тяхната зеленина се люлееше, сякаш от поривите на вятъра — подводните течения си играеха с водораслите…